Йордан Нанчев

І. “РИМЕЙК”

Преди повече от един век Добри Войников написа „Криворазбраната цивилизация”. „Бащата” на българската драматургия очевидно беше прозрял злините, които незрялото в онези години българско общество възприема сляпо и безкритично. Как са били представяни и посрещани неговите герои тогава не ни е много ясно, но по времето на т.нар. „социализъм” те предизвикваха искрен смях и бяха очакван повод за всеобщо забавление. От сцената и телевизионния екран те мъдро „възпитаваха” своите зрители, както беше прието тогава, да не бъдат подражатели и чуждопоклонници.
Днес, когато ние, българите, живеем в ХХІ-и, а не в ХІХ-и или ХХ-и век, подобни представления едва ли биха заинтригували голяма част от средното, да не говорим за по-младите поколения. Доколкото все още ги има тук, а не са заминали да си търсят късмета по широкия свят. Така е, може би, защото днес „криворазбраната цивилизация” не е само глупав и смешен, макар и много моден порок на обществото. Днес тя сякаш е залегнала в основата на всички норми, които от известно време изграждат и регулират съвременните ни обществени отношения.
Един бивш президент я нарече „цивилизационен избор” дори, превърна я в същност и цел на държавната си политика. С най-добри намерения, естествено. Едва ли г-н Петър Стоянов е имал предвид точно това, до което ни доведе този широко пропагандиран и, може да се каже, волю или неволю общоприет от всички ни избор. Разбира се, формално страната ни вече е част от европейското пространство – политическо, икономическо и духовно. Българите могат сравнително свободно да пътуват в страните от ЕС, да учат и да работят там, да внасят и изнасят стоки, да гласуват за Европейски парламент и пр. Всичко това са безспорни завоевания на българската външна политика, от които съседите ни на запад и югоизток все още са доста далече. Това е безспорно.
Безспорни са обаче и пораженията, които народът ни, при това без никой да го пита, беше принуден не по волята си да понася. Те също са „на мегдана”. Масово обедняване, ограничаване на достъпа до безплатното образование и здравеопазване, безработица… И не на последно място тотален срив в духовната сфера, деформиране на не едно и две творчески достижения от миналото, подчиняване на българската култура на външни и при това твърде нискокачествени образци. Колкото по-нискокачествени и порочни, толкова по-провокативни и масово налагани най-вече със средствата на електронните медии и на глобалната компютърна мрежа.
И всичко това с парите на тези, против които то е насочено – все по-обедняващите редови български данъкоплатци и техните деца. Порокът, насилието, злоупотребите, спекулата и мизерията, кражбите и измамите – сякаш някой упорито и методично ни внушава, че това са не само жалоните, които чертаят контурите на днешния обществен модел у нас, това сякаш са и единствено възможните образци на „европеизма”, с които ни предстои да се примиряваме. И които преди 17 години повечето от българите, в своето заслепение от получената даром промяна, сякаш сами сме си пожелали. Никаква равнопоставеност, никаква справедливост, никаква солидарност, никакъв национален идеал! Сякаш напук на точно обратното официално говорене, от ден на ден това все по-упорито ни се натрапва. Заедно с другото, че там – някъде зад океана или в Германия, Англия, Франция, в съседна Гърция дори, по улиците едва ли не текат мед и масло, животът е сигурен и спокоен, парите те чакат само да протегнеш ръка…
Повечето от нас неусетно приемат тази действителност за неизбежна участ, заживяват отново с позабравения комплекс за непълноценност от близкото минало. Или отчаяно се стремят да заминат колкото се може по-надалече. Готови са на всичко с надеждата да се почувстват поне мъничко по-независими и свободни. Дори да приемат за чиста монета илюзиите, които им предлагат многобройните телевизионни шоупрограми, „розовите” сериали или „жълтите” вестници. Защото на досегашните си управници те отдавна вече не вярват.
Един нов и много по-страшен „римейк” на криворазбраната „цивилизация”, или още по-точно е да се каже „европеизация”, очаква своя съвременен Добри Войников. Дали ще има кой да го чете и разбере обаче? Днес – едва ли!..

ІІ. ЖРЕБИЙ

Една от най-актуалните теми, особено след приемането ни в Европейския съюз, е темата за гражданското общество. И това е естествено, защото във всяка цивилизована държава то би трябвало да е реален фактор. Гражданското общество е моделът, към който бившите социалистически страни решително поеха след разпадането на т.нар. „Източен блок”, доминиран от също така несъществуващия вече Съветски съюз.
С една дума, целта е ясна, остава само да се открият и правилно да се приложат средствата. Добре е да се знае при това, че тези средства са само принципно и теоретично прогласени, но във всяка страна използването им трябва да е максимално съобразено с конкретните местни условия. В България например най-лесно се оказа говоренето по темата за гражданското общество и може би най-трудно – реалното му осъществяване.
Причините за това са различни, но не без основание може да се твърди, че главната сред тях е традиционното влияние на социалистическите идеи в нашата страна. Които обаче бяха не особено коректно обсебени и деформирани от Комунистическата партия след 1919 година и приложени пак от нея и отново по болшевишки образец след Деветосептемврийския политически поврат през 1944 година. По този начин България се превърна не само в най-верния сателит на тогавашната Сталинова империя, но тя беше и нещо като лабораторен модел за болшевишко управление. Превърнали я бяха в един вид опитно поле за осъществяването на световния болшевишки експеримент в синтезиран вид, тъй като въпреки насилието, мащабите на Русия или СССР се бяха оказали непомерни и за него. Както навремето за нашествието на Наполеон или на Хитлер.
А у нас властта можеше да е хем „здрава”, хем всеобхватна. Наложените и контролирани от чуждите представители и извършвани от тукашните им сатрапи репресии над „врага”, най-напред извън, а после, след неговото доунищожаване, и вътре в Партията, бяха безскрупулни и брутални, в разрез с каквито и да било демократични принципи или законност.
В не толкова остри и извратени форми това продължи току до навечерието на 1989 година, когато партийната върхушка предприе поредния и все така „правилен” курс на обновление. Този път за всеобща изненада – към капитализъм! Тоест към замяната на държавната собственост с частна, към овладяването не само на политическата, но и на икономическата власт от изкуствено създадените олигарси. И всичко това на фона на почти непробиваемата пропагандна завеса за всеобщо освобождаване от тоталитаризма, за нов европейски път, за ред, законност, справедливост…
На този фон общонародната еуфория и спонтанните изблици на възторг и дълго спотаявани надежди изглеждаха съвсем на мястото си. Всичко това заблуди не само всички ни тук, но то в известен смисъл обърка и чуждестранната дипломация. Наистина ли „шестнадесетата република” вече не е същата, възможно ли е тази така ярко демонстрирана промяна да е истинска?
Уви, очакваният положителен отговор на тези въпроси се оказа илюзия. За непосветените и неинформираните, разбира се, които винаги са били мнозинство. За режисьора и главните действащи лица на спектакъла обаче промяната беше реална и наистина положителна. Някои от тях дори побързаха да обявят прехода за завършен, гражданското общество за реален факт, пазарната икономика за действаща, зависимостта си от външни сили за минало и пр.
На народа май вече не му оставаше нищо друго, освен да им повярва. И как иначе, след като бившите „болшевики” и агенти или поне техните преки наследници бяха приети „на равна нога” и в Брюксел, и във Вашингтон! Да не говорим за останалия свят. Дори царската фамилия им стана съюзник! Последното впрочем е повече от символично. И достатъчно показателно за „избора”, който ни предстои да направим. При това колкото по-скоро, толкова по-добре. Защото жребият отдавна е хвърлен и бъдещето ни – предопределено.
„Не ме гледай умно, българино!” – обичаше да казва един политически шоумен на „червено-синята мъгла” в миналото. „Ти си следващият!” – това пък е едно от пророческите заглавия на Любомир Левчев…

ІІІ. ПРИМЕР

Каквото и да им се говори, немалка част от българите не обичат държавата си. И се страхуват от тези, които я представляват. Но искат да са като тях. И неистово им завиждат. Всеки нашенец се чувства равен на управляващите и пренебрегнат, че самият той не е на тяхното място. Историческата ни съдба е била такава, че у нас упражняването на държавна власт като че ли все още не е нормална професия, а по-скоро общоприето средство за забогатяване и за устройване на родата и приятелите. Липсват традиции и приемственост в управлението, а това лесно може да се обясни с честите сривове на държавността ни през вековете, с византийското управление или „османското присъствие” в миналото.
По време на Третата българска държава пък най-напред открито доминира волята на руския цар, после на германския кайзер или австро-унгарския император, на Хитлер, Сталин, Хрушчов, Брежнев, Горбачов. Списъкът днес може да бъде продължен с имената на лидерите на Европейския съюз, на Буш, Обама, Путин…
Оказва се сякаш, че през многовековното съществуване на българската държава нейните управници са се съобразявали повече с „кефа” на този или онзи външен фактор, отколкото с волята и интересите на собствения си народ. Те впрочем са били и „одобрявани” отвън.
Какъв по-ярък пример за това от коронясването на князете Александър Батенберг и Фердинанд Сакскобурггота. Но не са само те, защото май всеки един от нашите „държавни глави” преди или след тях е управлявал повече като наместник, отколкото като самостоятелна личност и независим владетел. Изключенията само потвърждават тази печална констатация.
Е, как тогава народът ни да ги обича? Как той да е суверен на цялата власт в държавата, как властта може да „произтича” от него и да се „упражнява” от него? Очевидно е, че няма как. А пък предназначението на всяка власт е да служи на народа си, да го обгрижва и защитава. Въпросът е обаче кому служат нашите държавни „служители”? На народа си или на тези, които са ги назначили и им плащат?
Сигурно и затова Елин-Пелиновият Андрешко не се самоидентифицира с властта в лицето на бирника, а без много-много да му мисли го изоставя в блатото. Той не го чувства свой представител. Камо ли пък избраник! Законът, олицетворяван от него, му е чужд. За разлика от съседа, който все пак му е по-близък. Макар и беден, маргинализиран, в някой труден ден Станоя сигурно би му помогнал повече отколкото богато облеченият и надменен властник.
Ситият на гладния вяра не хваща, както и обратното – ето една от изстраданите народни мъдрости през вековете, на която българинът май вярва повече, отколкото на закона и на неговите овластени представители. Властта е „мръсна работа” – това пък е натрапчивото обяснение и оправдание. По него за жалост сякаш е постигнат всеобщ консенсус. Затова и по-голямата част от богатите не се свенят да мърсуват и да се гаврят с народа, използвайки властта и парите си. Немалка част от бедните пък ги мразят, но мечтаят да станат като тях, за да имат и те възможностите им да го правят.
Затова сигурно най-често повтаряната фраза от поддръжниците на сегашния хасковски кмет са думите му „Нека и другите да крадат като мене, ама и да строят като мене”. Аз, разбира се, не вярвам той да си е позволил да изрече подобна нелепост, но очевидно „бабаитският” стил на управление у нас е пример, пред който мнозина се прекланят. И към който се стремят още от Бай-Ганьово време. Затова и той продължава да се повтаря и възпроизвежда. Той ни пречи да стъпим на здравата почва на законността, на почтеността в политиката, в държавното и общинското управление, в обществените или „народните” дела, както биха се изразили онези светли личности от българското Възраждане, с чиито имена и идеали всички обичаме да се кичим от празник на празник. И над които сигурно тайничко в себе си се присмиваме. Защото какво са всъщност Ботев, Левски, Каравелов в сравнение с днешните ни политици и бизнесмени. Та те и по една къща като за пред хората не са можали да си направят, нали? Били са „голи задници”, както неевфемистично се изразява гореспоменатият наш кмет, макар и по друг повод…
Е, кой тогава да ни послужи за пример?