ПАРАШКЕВ ХАДЖИЕВ: ДА СЕ ОБЪРНЕМ КЪМ НАЦИОНАЛНОТО ТВОРЧЕСТВО…

Едно непубликувано интервю на Огнян Стамболиев с големия български композитор

През март 1989 г. разговарях с Парашкев Хаджиев по молба на редакцията на литературната притурка на русенския ежедневник „Дунавска правда” – „Светлоструй”, но разговорът остана непубликуван. С големия наш композитор се познавах отдавна, като драматург на Русенската опера му поръчах опера по „Иван Шишман” на Камен Зидаров – това беше „Мария Десислава”, а по мое либрето създаде операта си „Звезда без име”, поставена през 1985 г. в Националната опера. Възхищавах се от него не само заради това, че беше нашият най-голям оперен композитор, но и заради това, че беше прям, честен и безкомпромисен.

- Уважаеми Маестро Хаджиев, след „Мнимият болен” и „Звезда без име”, които имаха голям успех в София, Варна и Пловдив, написахте още две нови опери…

- Всъщност, новите ми опери са три: „Ревизор”, „Йоан Кукузел” и „Бабината питка”.

- Бихте ли ги представили?

- На гениалната комедия на Гогол се спряхме с моя дългогодишен сътрудник – либретиста Банчо Банов. Запазихме структурата на първоизточника, като премахнахме няколко сцени и увеличихме обема на някои роли. „Ревизор” е опера-сатира, в която има моменти на буфонада и гротеска. Написана е на достъпен за широката публика език – знаете, че така пиша аз. Няма хор и балет – следователно може да се определи като камерна. Централните партии, както може да се предположи, са за бас /характерен/ – на Градоначалника, а Хлестаков, разбира се, е тенор! Особеното тук е, че майката е сопран, а дъщерята – мецосопран. Осип е бас. Бобчински и Добчински са характерни тенори и звучат почти еднакво. Има и още няколко по-малки роли. Клавирът завърших през м.г. /1988/, а сега довършвам оркестрацията.

- Сигурно скоро ще бъде поставена на сцена?

- Надявам се.

- Напоследък нашите оперни театри се отдръпнаха от българската опера. Те не могат да разберат, че няма национален музикален театър без национална опера.

- Така е. Учил съм и в Чехия и знам добре, че там родното се цени повече от чуждото. Така е и в Русия, и в Полша, и в Германия. И на много други места. Имахме добра традиция – да откриваме всеки нов оперен сезон с българска творба. Традиция още от основаването на Националната опера през 1922 година. Така беше и в страната. Напоследък я изоставихме…

- Оперните директори и диригенти ограничиха съвсем репертоара – все едни и същи заглавия навсякъде само Верди, Доницети, Пучини, малко Моцарт, Бизе, Чайковски и това е май всичко.

- Да, за съжаление, е точно така. Освен това се пее вече само на италиански и това отблъсква широката публика, младите, децата.

- Мисля, че за нашите читатели ще бъде интересно да представите и другото ново заглавие, което вече завършихте: „Йоан Кукузел”?

- Заглавието е работно. Либретото написа режисьорът Васил Мирчовски, който е познат и като автор на добри пиеси /може би си спомняте сполучливата му драма за Левски, която бе показана и от Телевизионния театър?/. Та той ми предложи своята интересна пиеса „Певецът с белег на окото”, вече играна от някои театри в страната, за Йоан Кукузел. Знаете от собствен опит, като драматург в операта и либретист, колко трудно се намират подходящи сюжети за опера. Прехвърлих много книги, пиеси, различни текстове. Затова много се зарадвах, като я открих. Написах я бързо – за 34 дни! Още не е оркестрирана, но мисля в скоро време да я завърша, за да бъде готова за сцената.

- А кой ще я постави?

- За моя радост към нея вече прояви интерес Българското национално радио. Реализира се първо един радиовариант, а след него се проектира и един телевизионен. Но това е опера преди всичко за сцена и затова се надявам в скоро време да бъде поставена в някой от седемте ни оперни театри.

- Как определяте „Йоан Кукузел”?

- Като романтична опера-балада. Централната роля е за тенор – не би могла да бъде за друг вид глас, нали? Има и две главни женски партии: Майката – за мецосопран и младата Елефтерия, дъщерята на византийския император – за лиричен сопран. Хорът е само мъжки, задкулисен, а оркестърът не е голям – двоен състав.

- Как представяте героя си?

- Като духовно извисена личност, като истински българин-родолюбец, готов на жертви в името на България и голямото изкуство. Както знаем, това е първият български композитор и професионален музикант. Именно той полага основите, базата на нашата художествена музика. Интересното при него е, че именно той успява да пренесе редица елементи от българския фолклор /светски елементи!/ във византийската религиозна музика и да създаде наистина оригинални произведения, които се изпълняват до днес. Това е първият класик на българската музикална култура… Ще повторя: страшно ме развълнува неговата изключителна личност, трудната му съдба, която е толкова вълнуваща, че днес звучи като истинска легенда…

- Кажете няколко думи и за новата си детска опера. Напоследък у нас творчеството за деца мина на заден план…

- Да, така е. А децата са утрешната ни публика. И ако българската държава не го проумее, последиците няма да са приятни. „Бабината питка” по либрето също от Васил Мирчовски, е произведение за най-малките и е съвсем достъпно като музикален изказ. Може да се постави и от самодеен детски състав, и от професионален оперен или оперетен театър. Има малко балет и хор. Но музиката не е естрадизирана, както пишат някои автори за деца. Не бива малките да свикват отрано с тези интонации, те и без това ще ги преследват навсякъде. Естрадата е нещо толкова агресивно!

- Маестро Хаджиев, в Русе от три години с успех се играе Вашата най-прочута опера – „Луд Гидия”, поставена по повод 75 – годишнината Ви за фестивала „Мартенски музикални дни”…

- Радвам се, този спектакъл се получи. Хубава постановка, чудесни изпълнители: Виолета Шаханова /Зорница/, Евгени Леков и Златан Маринов /Илия/, Стефан Димитров и Наско Анастасов /Осман бей/, Пенка Дилова /Майката на Зорница/, наистина силен певчески и актьорски състав. Отличен е и хорът на много талантливата и взискателна Томина Сидова. Ще се радвам ако постановката се поддържа все така. В Пловдив се игра близо 30 години – повече от „Травиата”, а във Варна – повече от 20. Без прекъсване! Това винаги ме е радвало.

- Да, това е рекорд, ненадминат досега, за българска опера. „Луд Гидия” е играна на всички сцени у нас, а и на много места в Европа, дори и в далечния Брюксел…

- Българската опера заслужава повече грижи и внимание. Редно е да се грижим повече за националното творчество…

София, май 1990