РУМЪНСКИ ПОЕТИ
превод: Огнян Стамболиев
ДАН МУТАШКУ
СИНБАД МОРЯКА, XIII ПЪТЕШЕСТВИЕ
Дори и тук, в бръснарничката,
ще те настигне дъхът натрапничав и солен
на залива безветрен в морето южно.
Тук, върху пода, ще видиш сянката
на чайка, примряла и почти убита,
от рязкото просветване на фара.
Накрая ще те стигне
и смълчаната вода,
препълнена със спомени и угризения.
Ще видиш всичко
с най-малки подробности
в елегията – тъжна и горчива на живота.
ДЖОРДЖЕ АЛБОЮ
АНТИЧНО
Изгубена е битката!
Да можехме да се промъкнем
отвъд земята –
смъртта ни би останала
назад.
Безстрашни войни,
духът ми
напусна тленното ми тяло.
Отиде да се бие там с боговете!
А тялото ми тук
все тъй понася удари.
Къде сте, храбри войни?
Ще ви отпратя с бичове в полето,
земята да нашибате,
задето погълна алчно
нашите тела…
СПОМЕН ЗА ДЯДО
Място за четене
сред полето,
под небето –
надвиснало като триумфална арка
над главата ми.
Изтичат буквите и слизат на земята
от страниците на книгата,
измокрена от дъжда.
Жадно ги поглъщам –
както някога дядо ми е чел Библията.
С пръстите на краката си драскам
по земята –
тъй както той е драскал
своите бележки
по полетата
на тази книга.
ИЗВОРЪТ
О, нежност,
пристъпваш тихо, звезда пробляснала,
беззлобна, възкресяваш всичко,
и кой не би желал да се завърне чист
от своите дела
като в градина, в белотата разцъфтяла.
О, доброта,
къде е пътят към съвършенството?
Не е ли там, където Небето свършва –
все ново в тайнството си вечно.
Дави се в мъката, като в река!
Трепти, вибрирай!
Додето нечия вина, макар и чужда,
лицето ти едва прикрие, и чувствата…
ВЪЛЦИ
Тихо, без покана в селото се вмъкнаха –
по фамилии и по роднини близки.
С очи от глад – изкрящи, плячкосваха добитъка.
И кокалите, схрускали,
заспаха от умора.
Пробудиха се гладни и с нови сили
върху свинете и овцете се нахвърлиха.
Къщите те обкръжиха, близваха стъклата безнаказано.
А хората им се заканваха ядосани.
И след като кокошките разкъсаха
и птиците, каквито имаше,
започна вълчата обсада
на всички, които в къщите се бяха изпокрили.
Кучетата се самоизяждаха измършавели –
дори и вълците се отвращаваха от тях.
Мълчеше селото, безлюдно, опустяло.
Слънцето забиваше стрели в козината сива.
Скрити в къщята по вълчи виеха.
Зверовете към гората тръгнаха да се прибират.
Изпусталели, кучетата драскаха по праговете къщни,
застенаха вратите – и тежък дъх на вълци лъхна.
Стовариха се върху кучетата сенките
на хората отчаяни.
ЙОАН АЛЕКСАНДРУ
ЙОВ
Изгубил и последния си син,
повярва Йов: от днес смъртта
утеха ще му бъде.
Със нея се сближи,
започна мъката си да споделя.
Реши, че друг живот го чака:
без рискове, съвети и мечти,
без старите и нови грехове.
И вярата му залиня,
престана да му бъде крепост.
Изгубила желания, плътта
напусна тленното му тяло.
Очите се склопиха. Застинаха ръцете.
И в другия живот премина Йов,
без капка съжаление,
без капка разум –
тъй както са се раждали и както са умирали
дедите ни,
преди да дойде Бог.
В ОЧАКВАНЕ
Исполинска жена ражда в мъки
великан.
Цялата в пот –
като планети са капките.
А не може да роди
вече хиляди години.
В мъки страда тя
и детето.
Но не могат да се откъснат
един от друг.
И кой може да им помогне?
Толкова сме дребни
на тази нищожна планета –
ах, като мравки пъплим!
Падне ли върху нас
капка от нейната пот
ще потънем!
В бездната ще изгинем.
ЗИМОРНИЧАВА ЕСЕН
Под жълтите дървета,
загинали в последната война –
сега затрупани дълбоко под земята –
изчакват своя ред,
за да изгният под снега
листата им –
войници без оръжие.
Аз бродя по улиците пусти на града
и вярвам
в светлината на моето сърце,
родила стиховете по- горещи
и от най-горещия вулкан,
които могат да запалят
пожълтелите дървета под земята.
МАТЕЙ ВИШНИЕК
ДНЕС МОЖЕШ ДА ОСТАНЕШ
Днес можеш да останеш вкъщи – казваше татко, –
можеш да си починеш и ти,
ако искаш вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума
Днес можеш да не идваш на учение –
казваше сержантът, – можеш да останеш тук,
да се пошляеш и ти,
ако искаш – вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума.
Сега ще бъда твоя – прошепна любимата, –
чуваш ли, ще бъда твоя,
само вземи куция кон,
изведи го в гората
и му тегли куршума…
ГРАДАЦИЯ
Една жена ловко
по дърво се катери,
а стълбата под нея
държи мъжът и.
Една птица горе
в облаци се рее,
а вятърът под нея
носи малкото й.
Една звезда изгрява
в небето вечерно –
Земята държи да нея
Небето…
СТЪЛБА ДО НЕБЕТО *
От тавана
виси паяжинка –
точно над моето легло.
Всеки ден я гледам
как слиза надолу.
Някой ми праща
стълба до Небето.
Много съм отслабнал –
сянка същинска.
Но мисля си:
все пак ще е тежко
тялото ми
за тази стълбица
крехка.
- Я се качи първо ти,
моя душа!
Хайде!
Потегляй!
—————————–
* предсмъртното стихотворение на поета Марин Сореску /1936 – 1996/
