ПОЕЗИЯ ПО АМЕРИКАНСКИ

Яна Джин

превод: Георги Ангелов

Неотдавна сред американците проведоха допитване за «най-яркото поетично произведение в последно време». Отговорът беше поразителен. За такова събитие в поетичния жанр бе призната демонстрация в град Сиатъл. Демонстрацията на анархистите – хора, викащи «Смърт на корпорациите!» и чупещи витрините на такива американски вериги, като ресторантите «Макдоналдс», кафетериите «Старбъкс» и магазините за готови дрехи «Гап». Не беше споменат нито един поет – жив или мъртъв.

Това не може да се обясни, според мен, само с незнанието на имената им от публиката. Причината по-скоро се крие във фона, на който тези протестни демонстрации не можеха да не се сторят на мнозина наистина поетични. Причината е в задушаващата предсказуемост на «средните американци». Малко по-късно сиатълските анархисти дойдоха със същите плакати в града, където живея, във Вашингтон – и пред очите ми мъхясалото зеленото леговище на стерилизираните бюрократи – вашингтонският даунтаун (Даунтаун – центъра на американския град. бел.прев.) се превърна в шумен цветен фойерверк.

Разказах това, за да изразя пълната си солидарност… със «средните американци». Протестът на сиатълските анархисти – ето я истинската поезия на днешна Америка. Както всяко художествено творчество, поезията представлява реакция към заобикалящото. Естетическа и етическа. Даже «изкуство за изкуството», което за мен е неестествена поза, реакция на заобикалящото, тъй като то забелязва позите. Всяко художествено творчество е основано на бунт, на противопоставяне на привичното. Бих казала, че изкуството е отрицание на привичките. Човек, приемащ световния ред, не познава необходимостта да се заеме с перото. Призивите към поета да стои встрани от всичко, което се нарича политика, ми се струват не просто глупави или вредни, но и неосъществими, както е невъзможно да бъдеш труп, докато си жив.

По своята същност (скрита или явна) корпоративна Америка отрича всичко, на което се гради поетичният импулс, защото тя отрича принципите на духовната спонтанност и бунта. Единственото изключение са американските автостради – по своята гъста «пропускваемост», пустинност и усуканост те ми напомнят рисунка на главния мозък, озадачен от високи, но безцелни мисли. В корпоративна Америка всичко е толкова пустинно и тихо, че ако тук се окаже сега Иисус Христос, ще Му бъде отказана публична екзекуция. Спасителят по-скоро щеше да бъде изпратен (с порцеланова даунтауновска усмивка) в приют за бездомни, смахнати или безпомощни. Именно така стоят нещата и с поезията. Американските корпорации в болшинството си са тирания на принципа акумулация заради акумулацията, тържество на количеството над качеството. Такава тирания не просто заглушава всички противопоказни й звуци – тя ги унищожава. 99% от именуващото се днес в Америка поезия е сънливо мучене на професорстващи мъже и дами, способни да вкарат човека само в състояние на апатия. Зрелищата са не просто много по-привлекателна алтернатива, но и много по-честна. От време на време същият Холивуд се осмелява да заговори за уродливото лице на «американската красавица» («American Beauty») или за нейния глупав брат «американския психопат» («American Psycho»).

Що се отнася до поезията, тя (с редки изключения) не само не оспорва статуквото, но и охотно го утвърждава. Четенето й прилича на приемане на храна от задушаващи ръце – от ръцете на дявола на еднообразието и съгласяването, този върховен ангел на всяка тирания на духа. Отворете наслуки който и да е американски литературен алманах – у вас ще се зароди подозрението, че високочелите мъже и дами от континента – всички те заедно – по някаква необяснима причина са поразени от смъртоносна болест, отстранила всичките им мисли и преживявания, и всички тези мъже и дами, както се случва само сред членовете на таен орден, са се сговорили да се упражняват в едно и само в едно занимание – описателство.

Книга след книга, списание след списание – непрекъснато повторение, крайно старателно възпроизвеждане на реалността. Рядко ще попаднете на думи, в които реалността е преосмислена – но даже и в тези случаи не може да става и дума за бунт срещу нея. Един от прозаиците на днешна Америка, избрал да живее в чужбина, далеч от нейните корпорации, Гор Видал, казва, че на англоезичната поезия й е съден дълъг живот по простата причина, че не я четат. Ни най-малко не осъждам нечетящите тази поезия. Прекрасно разбирам хората, четящи в Америка всичко, което поискат, но не и поезия. Само лудите са готови непрекъснато да се гледат в огледалото, а американската поезия – това е предимно неподвижен поглед, вперен в себе си – в дълбоко уважавания, безгранично любим и прекрасно отразяващ се в огледалото Аз.

Американските поети се преструват, че вече са върнали душата си на Създателя – и единичните им читатели, уви, им вярват. Затова и техните читатели не трябва да се вземат предвид. Поетите в Америка се стесняват от живота, и животът, в отговор, страни от тях. Струва ми се, че една от най-ярките революции в сферата на английската поетическа реч е идването на рапа. Единствената причина, поради която рапът не беше отсечен от корен, е, че различните корпорации го намериха за много печеливш. Даже шивашките фабрики спечелиха от него милиарди, а чистоплътните ни идеолози показаха значението на маркетинга именно в това да се изведе рапа на «главния път на американската култура» – все едно става дума не за бунтарския рап, а за Франк Синатра.

Именно така стои главното в корпоративна Америка – подкупване и поробване на независимите, скопяване на «бунтарите» с помощта на златния телец, разтварянето им в съкрушителния поток на всепобеждаващата посредственост. Така ние и се изтъркулихме от Боб Дилън до Мадона. Страната на неограничения избор не оставя нищо друго, освен да се отвърнеш от тази печална картина, която представлява съдбата на Словото в САЩ. Това е най-уникалното от постиженията на корпоративна Америка. Тя отрано се е уверила, че “в началото бе Словото”, и отрано е разпознала криещата се в него опасност, макар че е изобретила свой собствен начин за неговото «обезвреждане».

Десетилетията съветско узурпаторство така и не успяха да превърнат 95% от «съчинителите» в занаятчии, способни само на описателство, и 100% от населението в «потребители», пренебрегващи Словото. В Съветския Съюз инакомислещите се наказваха бързо, грубо и еднообразно. Корпоративна Америка превръща инакомислещите в хамелеони, умеещи да се менят (плюс това да описват) само в три цвята: червен, бял и син. (В триединството на тези цветове желаещите да видят паралел, нека го видят…) Зрението на съветските граждани беше «усъвършенствано» в изтезанията, на които ги подлагаха ликовете на вездесъщите вождове. Съветската пропагандна машина беше много по-примитивна (да не кажа «безобидна»!) от механизма, изработен от корпорациите. Техните фирмени емблеми са не брадатата тройка бунтари (Маркс-Енгелс-Ленин), а отстъпчивият мишок Мики; вместо сърпа и чука – витата бутилка кока-кола.

Но Мики съвсем не е простодушен паразит. Той е символ на сивотата, монотонността и повсеместната бедност на духа. Колко по-леко (и почетно) е да се бунтуваш срещу хора, отколкото срещу слаб мишок. Корпорациите превръщат всичко на света в безвкусна игра на символи – и целият свят, включително Русия, охотно изучава правилата на тази игра. Да, включително Русия, но, надявам се, не нейните поети и писатели. Много от тях остават верни на несбъднатите си идеали, които всяка реалност се опитва да опозори – стремежа към безкрайния бунт срещу потискането на духа.

Бидейки поет, живеещ «на другия бряг», в Америка, към тях, към тези хора отправям своите симпатии – верните служители на Словото, което неизменно е единствената защита от всеядния и лаком молох на Действието и Ползата. Прекрасно осъзнавам безизходната абсурдност на пребиваването на поета в тази наша враждебна към него вселена. Единственото, впрочем, на което се надявам, е собственото ми умение да обърна гръб на варварския символизъм на деловия даунтаун. И се отвръщам преди всичко защото нито един от днешните универсални символи на моя даунтаун не успя да „изтрие” реда, който изплува в паметта ми:

Картата на делника изтрих,
боя от чашата разплисквайки.
В желираното блюдо проявих
на океана скулите избистрени…

                    (превод на стиховете: Диана Павлова)


Новая газета, 17.07.2000 г.