ДОЛАРАМА
Пиеса в дванадесет картини
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
ТИХОМИР (ЕПСИЛОН) – математик, 30-35-годишен
ТОНИ (БОРЯНА) – докторант в САЩ, 25-30-годишна
АНГЕЛ – собственик на бар „Американа”, 40-45-годишен
ПЕШО МУСТАКА – механик, постоянен клиент на Ангел, 40-45-годишен
АНЕТА – млада дама без професия под опеката на Пешо, 20-25-годишна
ПИЯНИЯТ СПИН – антураж на Пешо
ДОСЬО – антураж на Пешо
Двамата са връстници на Мустака.
ДАСКАЛЪТ – пенсиониран учител
ПЪРВА КАРТИНА
Бар „Американа“. Тихомир, единствен клиент, е заел място близо до бара, пред него има чаша с питие. Вади от чантата си няколко листа и започва да ги преглежда. Ангел се мотае, подрежда и от време на време поглежда към Тихомир, готов да откликне не толкова на евентуална поръчка, колкото за разговор.
ТИХОМИР (Без да откъсва поглед от листата.) Ангеле, я ела да ти покажа нещо.
АНГЕЛ. Веднага!
Почти на бегом приближава до масата, втренчва поглед в листата.
ТИХОМИР (Подава му няколко листа.) Ето пет стихотворения. Колко водки?
АНГЕЛ. Че знам ли? Ти колко искаш?
ТИХОМИР. Системата беше четири водки за стихотворение с най-малко пет куплета. Ако няма куплети, трябва да е повече от половин страница. Между другото, за какво ти са хич не ми е ясно.
АНГЕЛ. Ей така.
ТИХОМИР. Знам, че и ти пишеш, имал си цял куп.
АНГЕЛ. Е, имам написано някое и друго стихче. Минала-заминала работа.
ТИХОМИР. Беше през зимата, точно след Нова година.Бяхме се почерпили доста една вечер, двамата, тука, след като беше вече затворил. Говорихме си за поезия. С извинение, ти даже доста се просълзи като ти прочетох едно от моите. После скочи, взе да ровиш из шкафовете, измъкна една найлонова торба пълна с тетрадки и листове, тупна я на масата и каза „Ето я моята поезия!“
АНГЕЛ. Не си спомням. Няма никаква торба.
ТИХОМИР (Пауза.). Добре, бе! Няма торба. Не настоявам. Това са деликатни работи. Важното е да си запазим уважението и отношенията: аз продавам, ти купуваш, цената е ясна, бартер, всичко е наред. Значи, за тези тука (Тупва по листата.) двадесет водки. А може и да пуснеш малко екстра – трите са по-дълги от пет куплета.
АНГЕЛ. Ти не се бой, аз не ги давам никъде. Сега всички съчиняват само модерна поезия. Опитвах се да напиша нещо такова, много пъти, ама нищо не излезе.
ТИХОМИР. Сигурно е излязло, но не си обърнал внимание. Модерната поезия, Ангеле, е много проста работа! Пълна свобода, даже няма рима, никакви правила. Как да ти обясня по-ясно? Да, нещо като кръчмарски бой – всичко е позволено.
АНГЕЛ. Не се будалкай сега, няма нужда. Не е лесна работа то. То ако беше лесно…
ТИХОМИР. Слушай, няма да приказваме на вятъра, аз обичам доказателствата.
АНГЕЛ. Знаем, вие математиците само от доказателства живеете. Само че какво общо има между математика и поезия? Нищо общо! Формули! Суха работа!
ТИХОМИР. А поезията какво е? Един химик би ти казал, че поезията е сух остатък.
АНГЕЛ. Остатък от какво?
ТИХОМИР. Поезията е точна, кратка и безпощадна мисъл, красива в своята простота, сух остатък от дестилирането, да кажем, на цяла книга, пълна с празни приказки, излишни описания и безсмислени действия. Има поразяващата точност на математическа формула или на куршум, каквото си избереш. Аз предпочитам математическата формула, защото куршумите често пропускат.
АНГЕЛ (Втрещен.) А??
ТИХОМИР. Да?
АНГЕЛ. Ннне знам… Има нещо в приказките ти, но… не си съвсем сериозен.
ТИХОМИР. Само около пет процента. Колкото е позволено.
АНГЕЛ. Така си и знаех.
ТИХОМИР. Всъщност, трябва да ти призная, че ситуацията е много по-тревожна. (Ангел свива рамене по-скоро за да маскира, че нищо не му е ясно.) Математиката не само прилича на поезията, но може даже да напише и формулата на поезията.
АНГЕЛ (Предпазливо.) Формулата на поезията?!
ТИХОМИР. Само че формулата е по-особена, не е от тези, които повечето хора са виждали.
АНГЕЛ. Че какво ще и е по-особеното. (Злъчно.) Да не е с рима. (Пауза.) Формула. Числа. Числа и букви. Хикс, игрек, зет.
ТИХОМИР. Ще ти я напиша някой ден, не му е дошло още времето.
АНГЕЛ (Пауза. С облекчение сменя малко темата.) А какво стана с доказателството?
ТИХОМИР. Какво доказателство?
АНГЕЛ. За модерната поезия. Нали било лесно.
ТИХОМИР. Виж ти как се отплеснахме най-безобразно! Така, дай ми сега някоя дума, каквато и да е. Някой предмет или нещо друго. По твой избор.
АНГЕЛ. Не може да бъде! Не вярвам. От каквото и да е поезия не става.
ТИХОМИР. Модерна поезия става от всичко. Хайде, казвай!
АНГЕЛ. Ей оная счупена бутилка на улицата. (Показва през прозореца.) Виждаш ли я?
ТИХОМИР. Няма нужда да я виждам.
АНГЕЛ. Как да няма нужда! (Сочи към прозореца.) Ето, погледни! Оная, зелената, до трамвайната линия.
ТИХОМИР. Дай ми пет минути.
АНГЕЛ. Пет минути!? Будалкаш ме.
ТИХОМИР. Колкото повече мислиш, толкова по-трудно и по-бавно се пише. Дай лист.
Вади писалка и го подканва нетърпеливо. Ангел се втурва към бара, измъква лист хартия и пак тичешком му я подава. Гледа си часовника.
АНГЕЛ. Ето! Сега е точно четири и двадесет и три. (Със замах разсича въздуха.) Старт!
Тихомир започва бързо да пише. Ангел се опитва да занича, но бива отстраняван решително и започва да се разхожда нервно. Отива до бара, налива си чаша. Отпива.
Налива още една и най-внимателно я поставя пред Тихомир. Последният автоматично отпива и продължава да пише скоростно. Ангел поглежда часовника и обявява.
АНГЕЛ. Имаш още тридесет секунди! (Тихомир само махва с ръка и продължава да работи. Ангел не откъсва очи от часовника.) Пет, четири, три, две, едно, нула! Край! Дай листа!
Тихомир е застинал с писалка в ръка, чете. Ангел се опитва да вземе листа, но неуспешно.
ТИХОМИР. Готово е! Мисля за заглавието. (Написва го и му подава листа.) Ето.
Ангел започва да чете на глас.
ФОТОЕФЕКТ
Зелени очи.
Зелена котка.
Зелен град.
Парче зелено стъкло.
Колко му трябва да промениш
Цвета на света?
А трябва ли???
Кой знае? Аз не знам.
Като дете събирах цветни стъкла
По улицата, от бутилки.
Оставени от пияници?
Като мене?
Звъни трамваят зелен.
Раздрънкано подскача на завоя
Към гробището старо.
Към моя гроб.
Гроб.
ГРОБ!
Г
Р
О
Б
!
Към моя гроб зелен.
Ангел е напълно ошашавен. Стои като статуя с чаша в ръка.
АНГЕЛ. Няма рима!
ТИХОМИР. Нали искаш модерна поезия! Кой днеска пише с рими. Е, може, в някоя детска градина.
АНГЕЛ. Аз се изтрепвам да измислям рими.
Знаеш ли колко стихо… поезия като тази тука съм изгорил! (Удря по листа с опакото на ръката си.) Що нещо! Ама така и баба знае. Това не се брои.
ТИХОМИР. Как така да не се брои! Та ти зачеркна едва ли не цялата съвременна поезия бе, човек! Не се брояло! Някой да те кара да се блъскаш за рими? Аз пиша с рими само ако се наредят случайно. И най-вече за тебе, защото иначе не ги вземаш.
АНГЕЛ. Яворов защо не е писал без рими?
ТИХОМИР. Не писал без рими и какво? Застреля се.
АНГЕЛ (Зашеметен. Пауза.) Той не се е застрелял за това.
ТИХОМИР. Сигурен ли си?
АНГЕЛ. Знам си аз. Четох.
Вратата се отваря със замах. Пешо Мустака и антуража му нахлуват в бара. Започват да се настаняват на обичайните си места, шумно, като у дома си. Ангел започва да сервира без да му поръчват. Тихомир се измъква без някой да му обърне внимание.
ВТОРА КАРТИНА
В единия край на сцената, в светло петно, виждаме Тихомир пред компютъра, пише писмо до Боряна. Чува се гласът му.
ТИХОМИР. Добър вечер, Боряна. Ето нещо за четене докато си почиваш след американския работен ден. Зная, че…
Светлото петно изчезва и се появява друго, в което виждаме Боряна, чете на глас писмото на Епсилон.
БОРЯНА. Питаш ме дали не ходя в тази квартална кръчма с гръмкото име бар „АМЕРИКАНА”, защото съм самотен. Отговорът е „Не”. Още, аз не се чувствам самотен. Практически. Най-абстрактно, т.е. отдалечавайки се максимално от практиката, може да се покаже, че аз съм най-самотен в бар „Американа”. Причината? Там аз съм чужд човек, винаги сам на маса, дори в претъпкана кръчма, благодарение на бармана Ангел. Ангел е поет, непубликуван и непризнат както от клиенти-приятели, така и от приятели-клиенти. Когато е трезвен, в интервала около 50%, успява най-изобретателно да оставя моята маса само с един стол и даже се изхитрява да парира навлеци със собствени столове. Аз съм особен, бартерен клиент – разменям стихове за водка. Понякога, когато сме сами, водим празни теоретично-полупиянски разговори за поезията, например за формулата на поезията. Днес следобед направихме един експеримент, нещо като поетичен блиц – написване на стихотворение по зададена дума. Срок – пет минути. Спечелих и сега, след успешен бартер, имам 30 водки кредит. Живот! Пращам ти стихотворението „Доларама”. Написано е за тебе, но с малка координатна инверсия: представих си, че аз съм в Америка, а ти – в София. Още, взел съм драстични предохранителни мерки, в случай че „Доларама” не ти хареса – вече е продадена за четири водки.
Електронно винаги твой.
Епсилон
БОРЯНА. Долар, долар, доларама, е ли този Епсилон измама?
Сяда пред компютъра и започва да пише. Чуваме гласа и.
БОРЯНА. Не е за вярване, че в една математическа глава, пълна с формули, ще се зароди такава доларамна красота. Сигурно е някаква флуктуация. Най-сериозно те съветвам да си видиш джипито, а най-добре е да си вземеш талон за специалист. Нещо мозъчно. Иначе – лошо. И по всичко изглежда, че ще става все по-лошо, защото хора, които пишат така, не могат да се спрат. А ако не се спрат, не е ясно докъде ще докарат всички останали, включително и тези в Америка. Особено тези в Америка, защото силата на поезията не намалява с разстоянието, а се увеличава. Ти би казал „експоненциално” и сигурно ще си прав, каквото и да значи това. За разлика, главата ми е в пълен ред, но не мога да измисля какво да ти пратя в замяна. Най-добре нещо виртуално, а ти ще си го реализираш както си искаш, според настроението. Знаеш ли какво, пращам ти като подарък есенната гора зад телевизионната кула – денем заема целия прозорец, а нощем наводнява със златното си сияние стаята ми.
С доларамно разклатено душевно равновесие,
Боряна
ТРЕТА КАРТИНА
Бар „АМЕРИКАНА”. Ангел, Пешо Мустака и антуража му.
АНГЕЛ (Към Пешо.) Той измисли и формулата на поезията.
ПЕШО. Измислил, трънки! Това са пак твои фантасмагории, знаем се.
АНГЕЛ. Той сам ми каза. Обаче май беше леко пийнал.
ПЕШО. Той си е винаги леко пийнал, но не съм го виждал пиян. Не е ясно само колко промила е имало в твоята барманска кръв.
АНГЕЛ. Не е, бе, не е това! Няма как да сбъркам. Искаше да ми продаде формулата за три водки. Аз, обаче, си спомням само нещо от аритме… от смятането. За какво ми е формула на мене. Нищо няма да разбера. Дадох му една водка, де, беше ми интересно да каже още нещо за поезията, ама не беше съвсем на себе си. Чертаеше само някакви кръгчета, пресечени, имаше и едно голямо, голямо око, така, в края на листа. Имаше и една чужда дума – топология.
ПИЯНИЯТ СПИН. Имаше ли формула?
АНГЕЛ. Имаше и формула.
ПЕШО. Къде е листът?
АНГЕЛ. Прибра си го. Друг път оставя по някое парче хартия с писаници и рисунки, но този път си го прибра.
ДОСЬО. Друго какво каза?
АНГЕЛ. Показах му моето последно стихотворение. Много му хареса.
ДОСЬО. Я да го чуем! Обаче, ако не ни хареса, няма да плащаме ракиите.
ПИЯНИЯТ СПИН (Оживено.) Съгласен ли си?
АНГЕЛ. Кога ли пък сте харесвали нещо! Особено когато е за аванта.
ПЕШО. Така е, обаче, ако някой път ни хареса ще си сигурен, че си голям поет. Защото, например, кой е чувал Пияния Спин да се откаже от аванта ракия.
ПИЯНИЯТ СПИН. Аз не се отказвам.
АНГЕЛ. Ето! За какво да ви чета тогава?
ПЕШО. Добре! Ще играем честно. Аз ще платя за Спина, а останалите ще гласуваме по съвест. Има ли против? (Без пауза.) Няма! Хайде, кашляй!
Ангел отива до бара, рови в някакво чекмедже и се връща с лист в ръка. Изправя се до една маса и тържествено обявява:
ДОЛАРАМА
Влизам рано в куб стоманен
С памет електронна.
Влизам, себе си забравям
В страна чуждородна.
Долар. Долар, Доларама.
Свят прекрасен – по реклама.
Всичко има си цената.
И Боряна.
Крача бързо. (Запъва се.) стоха… стохаст…..сто-хасти…чно
По решетки на Браве
(Чете Браве с ударение на „а”, после го сменя с ударение на „е”)
Там по заповед всевишна
Поток долари тече.
ДОСЬО (Прекъсва го.) Ангеле, какво е това „Доларама”?
ПЕШО (Става рязко и дръпва листа от ръката му.) Ще играем честно, а? Това твое стихотворение ли е, бе?
АНГЕЛ. Мое!
ПЕШО. Твое, а? Ако го беше писал ти, нямаше да сричаш на всяка дума!
ПЕШО. (Чете.) Стохас… стохастично (Слага ударението на „а”.), решетки на Браве (Слага ударението на „а”.) Какво е това „Браве”, а? Казвай!
ПИЯНИЯТ СПИН. Може да е „брави”. Решетки и брави. (Пауза.) Мирише на пандиз.
ДОСЬО. Ако е пандиз, ясно е какво значи Доларама. Долари, измама, далавера значи.
Тогава по-добре „Далаверама”, да е ясно на всички.
ПЕШО (Към Досьо.) Я млъквай! (Иронизира) „Далаверама”! Кой пише поезия за далавери, бе? То не е като да ги правиш! Ангеле, признавай! Иначе ще има да плащаш сметката на компанията цял месец. Сега ще те изпитаме за стихотворението да края. Ако си го писал ти, ще трябва да го знаеш наизуст. (Поглежда листа.) Има и нещо на чужд език. (Срича.): „Емаил”, с тире.
АНГЕЛ. На Тихомирката е. Остави ми го преди вие да дойдете.
ПЕШО. От какъв чеп Тихомир Математиката ще пише стихотворение! И на всичко отгоре ще ти го дава точно на тебе! Така, изведнъж, просто ти го даде. Така ли?
ДОСЬО. Откраднал го е. Тихомирката винаги си драска нещо докато си пие водката. Само го е задигнал от масата. С мръсните чаши.
ПИЯНИЯТ СПИН. Може да си е платил водката с него. Той пие водка. Ентелигентите нямат много пари. Веднъж гледах един филм за един беден художник…
ПЕШО. Казвай! Казвай, Ангеле, че лошо ти се пише! С поезията шега не бива – не е барманска работа то.
АНГЕЛ. Имаме си система с него. Бартер. Отдавна. Той ми дава стихотворения, аз му давам водка. Събрал съм двайсе-трийсе вече. За около две години. Всичко беше честно. До тази вечер. Един път реших да пробвам, да видя дали ще си признаете поне веднъж, че нещо ви е харесало. Поне един път! А Тихомирката е добър! За мене е като гений. Аз така не мога да пиша. (Пауза!) Мислех, че нещата ще се обърнат този път.
ПЕШО. Така, обърнаха се. Така се обърнаха, че ти лъсна голия задник.
Влиза нов клиент, пенсиониран учител.
ПЕШО. Разгеле! Даскале, имаш една ракия от мене, но най-напред искам да прочетеш тука нещо. Поезия. Има, обаче, много чужди думи и всички сричаме като първолаци. Какво ще кажеш? (Размахва високо листа и му го подава.)
ДАСКАЛЪТ. Може бе, Мустак, как да не може. Това е голямо събитие: Мустака да чете поезия.
Даскалът вади очилата, намества ги, взема листа от Пешо и започва да чете.
ДОЛАРАМА
Влизам рано в куб стоманен
С памет електронна.
Влизам, себе си забравям
В страна чуждородна.
Долар, Долар, Доларама.
Свят прекрасен – по реклама.
Всичко има си цената.
И Боряна.
Крача бързо, стохастично
По решетки на Браве –
Там по заповед всевишна
Поток долари тече.
Долар, Долар, Доларама.
Всичко друго е измама.
Даже вечната любов
На Боряна.
Позвънете, заплатете,
Ще получите завчас:
И полето, и морето,
Вятър, облаци, цветя…
Долар, Долар, Доларама.
Ако пък е без подкана
Ще получите у вас
И Боряна.
Отработил час ли, два ли.
Аз цигара си запалих.
В кръг вървя и план чертая
Как да се спася от рая.
Долар, Долар, Доларама.
В електронни дълбини
В сън потъвам, сън-измама
За Боряна.
В Пот студена се събуждам.
Флагче свети на екрана:
Долар, Долар, Доларама.
Имейл от Боряна.
ДАСКАЛЪТ. Мустак, за такова стихотворение – две ракии. За по-безболезнено завръщане в реалния свят. Впрочем, кой го е писал?
АНГЕЛ (Бързо предотвратяла изтичането на информация.) Не знаем. Намерихме го паднало под една маса. Мустака го намери. Не знаем от кого е. Нали, Мустак!
ПЕШО. (Малка пауза, гледа втренчено Ангел, който скрито му прави знаци.) Да. Да бе, даскале. Изтървах едно мезе под масата, наведох се да го видя къде е и гледам лист хартия с нещо писано. Та така стана. Мъчим се да го прочетем тука, Ангел, аз – не върви. Та благодарим, значи, за голямата поезия. Имаш две ракии. Спор няма. Напълно заслужено.
Ангел настанява даскала, моментално му сервира две ракии и се връща при компанията на Мустака.
ДОСЬО. Моят зет и той е поет. Плати си да му напечатат едно книжле, ама тънко ти казвам, само с десет стихчета. И оттогава го носи постоянно в джоба си. По четири-пет реда на страничка. И едни драскани рисунки има, заемат повече място от писаното. Двайсе-трийсе стихотворения! Има за цяла книжка и даже без рисунки.
АНГЕЛ. Аз такова, не съм си и помислял и за книжка. (Пауза.) Аз си имам свои. Повече от сто, но няма да ги печатам. Опитвал съм се, колко пъти, да ви прочета нещо от мойте, но никой не ще да слуша.
МУСТАКА. Знаем, че си се опитвал, как да не знаем. Знаем какво поетче си, а се видя и какъв поет-далавераджия си – веднага падна в капана. (Чете.) „Решетки на Браве”! Къде ще измисли барманската ти глава такива думи бе? „Решетки на Браве”! Ето това може да е вече поезия. Виж, Тихомирката може да е поет. Не и ти. Може и формула за поезията да е измислил, защо не? Не е глупав той. Седи си там на масата, самотен, пие си без да говори, драска си нещо… Формули, значи, също. И книжка може да си отпечата, но сигурно няма пари. Няма спонсор. За него вярвам, за тебе – не.
АНГЕЛ. Какво не вярваш? Че съм написал повече от сто стихотворения? Че аз пиша още от гимназията! Не съм спирал, ако искаш да знаеш!
МУСТАКА (Не го слуша. Замислен за нещо друго.) Трябва спонсор. Така стават тия работи. Няма спонсор и, значи, най-великият съвременен поет на България може да остане неизвестен. (Пауза.) Това няма да допуснем! (Пауза.) А бе, Досьо, колко му струваше книжката на зет ти?
ДОСЬО. Па знам ли. Май беше около пет-шест стотачки. Ама преди две години. За петстотин книжки. Това си спомням.
МУСТАКА. Петстотин книжки.. по два лева…
ПИЯНИЯТ СПИН. Моят кум работи в печатница.
МУСТАКА. Така ли? Ако намерим хартия, той може ли такова…
ПИЯНИЯТ СПИН. Там печатат какви ли не. И далавера също. Знам, казвал ми е.
МУСТАКА. Хайде, готово! Работата е ясна. Ще дадем на Тихомирката пет-шест книжки гювеч, останалото продаваме. За капаро в печатницата… колко? Там двеста-триста, останалото после, като съберем парите. Всеки да си хване роднините и познатите и ще продаваме.
ПИЯНИЯТ СПИН. Кой ли пък ще си купи? Поезия!
МУСТАКА. Как така няма да купят! Само тука в кръчмата ще продадем половината. Ще пият по една ракия по-малко и готово. Ангеле, оставяме половината книжки на тебе. Който не купи – вън! Това да не ти е… Нали! Ти само ми кажи кой не си е купил.
ДОСЬО (към Пешо.) Ние ще купуваме ли? (Мустака се хваща с две ръце за масата, навежда се и се втренчва зверски в него. Досьо се коригира моментално.) Ако всички купуват… две ще купя, че може и повече.
ПИЯНИЯТ СПИН. И аз ще купя. Може да я продам моята някой ден и за повече. Може и за две ракии.
АНГЕЛ. Нищо няма да излезе. Трябва издателство, трябва номер, авторско право там… редактори, художници… Не е лесна работа то.
МУСТАКА. Издателство, казваш! Ще пишем нещо там… какво да е. За един път никой няма да знае, че не е истинско.
АНГЕЛ. Какво ще бъде името на издателството? А? То стои на първата страница.
МУСТАКА. А бе, името! Какво да е там. (Пауза.) Издателство „Бар Американа”. (Пауза.) Защо пък не?
ДОСЬО. То, днес, всичко може. А и те, поетчетата, са си пияндета. Повечето. Като моя зет. „Бар Американа” ще си е точно на мястото.
АНГЕЛ. Не може „бар” и издателство. (Пауза.) Не всички са пияндета. (Оправя си яката.) Издателство „Американа”. Кой ще е автора?
МУСТАКА. Как кой? Няма да си ти я? Тихомирката.
ПИЯНИЯТ СПИН. Автор – Тихомирката. не е много…
МУСТАКА. А бе, кретен! (Имитира го.) „Тихомирката”! Кой ти каза, че Тихомирката ще е автор на книжката?
ПИЯНИЯТ СПИН (Извинително.) Ти каза бе, Мустак. Ей сега го каза. (Мустака само махва с ръка безнадеждно.)
АНГЕЛ. Трябва псевдоним.
МУСТАКА. И аз казвам това, ама Спина – „Тихомирката”! Разбира се, че трябва псевдоним. Ама такъв, че да се познае все пак кой го е написал. Ангеле, как подписва стихотворенията си Тихомирката? Там тези дето ги разменя за водка.
АНГЕЛ. Никак. Само на последните две имаше подпис „Епсилон”, но беше дебело задраскан. (Пауза.) „Епсилон” е добре.
ДОСЬО. Тихомир Епсилонов.
ПИЯНИЯТ СПИН. Не бе! Епсилон трябва да е първо име. Може Епсилон Тихомиров.
МУСТАКА. Не става! Нещо по… Епсилон Тихомирски! Не. Епсилон… Епсилон…
ДОСЬО. Епсилонски!!! Бомба! Голямо име! (Тържествено.) Епсилонски!
МУСТАКА. Тихомир Епсилонски! „Формулата на поезията” от Тихомир Епсилонски.
Математик!
АНГЕЛ. Остави математиката и формулите. Не става. По-добре „Доларама”. И „Епсилонски”… Много е… гръмогласно.
МУСТАКА. (Презрително.) Гръ-мо-гласно. Не можем да се мотаме повече. Решено: „Епсилонски”! Заглавието на книжката? „Доларама”. Лесно ще се продава. „Доларама”, от долар. (Пауза.) Издателство?
АНГЕЛ. Издателство „Американа”
ПЕШО. Готово! И пълна тайна! Защото ние ще сме тайни спонсори, значи. (Заканително. Вдига пръст и сочи всеки поотделно.) Ако Тихомирката научи нещо преди да излезе книжката…! Ще си имате работа с мене.
ДАСКАЛЪТ. Аз мога да намеря редактор и художник. Няма да вземат много. (Пауза.) Голяма попара забърквате, обаче. Издаване на книжка без знанието на автора.
МУСТАКА (Презрително.) „Попара”! Не ни е за пръв път. Ти, даскале, не бери грижа. Ние си знаем работата. (Загърбва даскала и се обръща конфиденциално към антуража си и Ангел.) Друг проблем има. Много ми изглежда самотен Тихомирката. Сигурно затова е поет. А ми е симпатичен. Трябва да се направи нещо. (Към антуража си.) Хайде! Дигаме гълъбите! (Излизат.)
ЧЕТВЪРТА КАРТИНА
Светлинно петно. Тихомир е на компютъра. Пише на Боряна. Чува се гласът му.
ТИХОМИР. Благодаря за есенната гора. Подарък тъкмо навреме. Размечтах се, спрях да работя. Представих си, че…
Смяна на светлинното петно. Боряна е отпечатала имейл от Тихомир и го чете.
БОРЯНА
ГОРАТА ЗАД ТЕЛЕВИЗИОННАТА КУЛА
Със щедър замах електронен
магьосница с детска усмивка
ми прати подарък, гората
обхваната в есенен огън.
След миг само в куба метален
на хиляди мили далече
спря ден унило абстрактен
сразен прецизно в сърцето.
Изумен, безмълвно унесен
в квадратите светли на ЮНИКС
аз бавно, бавно потъвах
в пожара на нашата есен.
След малко в ответ необмислен
аз леко протегнах ръка
заселвайки с две живи сенки
забравен път в нашта гора.
„Грешка фатална!” просветна екрана.
Объркан във медния блясък
коварно осъдих с погрешен клавиш
два силуета на вечна раздяла.
Там на завоя, където звънтейки
златният хаос поглъща трамвая,
самотен, всеки ден чака един
прехласнат във детска омая.
На другия бързите стъпки
на стар път завихрят листата.
Той винаги е на мястото пръв
закъснял със точно седем часа.
Вечно благодарен.
Епсилон
Боряна сяда пред компютъра и пише отговор. Чува се гласа и.
БОРЯНА. И сега какво ще правим така фатално разделени? Как можа! Знаеш много добре, че грешките с времето са най-коварните. Колко нещастници, родени не в своето време, са се опитвали многократно да ги поправят и винаги неуспешно. Съкрушена напълно, утре заминавам за Бразилия. Там в едно малко градче, Викоса, в прашна тъмна библиотека ще се помъча да забравя фаталната грешка и да реша какво да правя с проваления си живот. И да събера материал за последната глава на дисертацията, че времето си лети и един малък аванс (от само седем часа!) едва ли ще оправи работата.
Не ме търси поне няколко дни, докато успея да си осигуря връзка. Адиос!
Окаяна отшелничка поради електронна грешка.
Боряна
ПЕТА КАРТИНА
Бар „Американа”. Ангел и Тихомир на обичайните си места. Влиза Анета. Тихомир не обръща внимание, драска си нещо на един лист. Тя се приближава до Ангел и му шепне на ухото десетина секунди. После се отправя към Тихомир и застава пред него.
АНЕТА. Мога ли да седна при вас? Много е самотно сама.
ТИХОМИР. Заповядайте, но да не съжалявате. Има случаи на умрели от скука в мое присъствие.
АНЕТА. Важното е, че сте самотен. Като мене. (Пауза. Въздъхва.) Днес следобед съм съвсем самотна.
ТИХОМИР. Скоро всичко ще си дойде на мястото. След час-два ще бъде вече надвечер.
АНЕТА. Мога ли да ви говоря на „ти”? Много помага.
ТИХОМИР. Не се познаваме. Макар че сме се виждали.
АНЕТА. Разбира се, че сме се виждали. (Оглежда го.) Истински англичанин. (Виква към Ангел.) Ангеле, може ли да ни запознаеш, че разговорът не върви. (Към Тихомир.) Имаше един виц за англичани на самотен остров, нямало кой да ги запознае и т.н.
Ангел пристига с поднос, на който има две чаши.
АНГЕЛ. Приятно задължение ми е, Тихомире, да ти представя Анета. Много мила дама и много близка на Пешо Мустака. Анета, това е Тихомир, математик, стар клиент. Даже сме нещо като колеги в една друга област. (Анета и Тихомир се ръкуват, при което последният става, разменят си по едно „Много ми е приятно”.) Ето и две питиета от бар „Американа” по случай срещата. А сега – продължавайте, аз няма да преча. (Връща се на мястото си. Анета и Тихомир сядат.)
АНЕТА. Сега, Тихомире, минавам на „ти” без повече формалности.
ТИХОМИР. Аз ще си остана на „вие”. Ако нямате нищо против.
АНЕТА. Ха! Много интересно! (Пауза. ) Ама много! Виж ти! Всички мъже, които съм срещала, се натискат да минават на „ти”. Поголовно! Вие… ти си много интересен математик, Тихомире. Можеш ли да ми кажеш защо?
ТИХОМИР. Защо съм интересен не знам. Пък и не може да бъде. (Пауза.)
АНЕТА. Не, не! Защо искаш да продължаваш да ми говориш на „вие”. (Нетърпеливо.) Хайде де, казвай!
ТИХОМИР (Оглежда я внимателно, преценява откъде да започне.) Главният резултат от говоренето на „вие” е запазването на определена по-голяма дистанция, което има два аспекта – защитен и естетичен.
АНЕТА. А?
ТИХОМИР. Аз ви предупреждавах, че можете да умрете от скута. (Пауза.)
АНЕТА (Повтаря малко сомнанбулистично.) Защитен и естетичен.
ТИХОМИР. Да. Два аспекта. Очевидно е, че няма защо да се защитавам от вас, следователно, остава вторият вариант, естетичният.
АНЕТА (Пауза.) Нищо не разбирам. Никой до сега не се е защитавал от мене, защото аз не мога да нападам както трябва. Колко съм се опитвала! Например, Пешо Мустака постоянно ми трие сол на главата и казва, че би ме разкарал ако не съм била добра до глупост. Аз се опитвам да му обясня, а той си знае неговото: „Затваряй си устата, когато ми говориш!” (Пауза.) Какво значи естетичен? Не ти харесвам?
ТИХОМИР. Един много умен човек е казал, че има оптимално разстояние, от което жената изглежда най-привлекателна. Вие ми харесвате и аз искам да имам удоволствието колкото се може по-дълго.
АНЕТА. Оптимално разстояние. На колко крачки?
ТИХОМИР. Не винаги става въпрос за крачки, макар че и крачките са много важни.
АНЕТА. А, сега разбрах. Да. Например, нали, както между жени приятелки – няма никакво разстояние, просто изчезва. Всичко трябва да се знае. Няма скрито-покрито.
ТИХОМИР. Именно.
АНЕТА. А между мъже?
ТИХОМИР. Интелектуалният контакт между мъже, според мене, само печели от малко по-голяма дистанция. Не съм специалист по друг вид контакти, там нямам мнение.
АНЕТА. Май хич не ми е ясно. Не можеш ли да обясниш по-човешки.
ТИХОМИР. Уважение към личността насреща. Уважение, което винаги е там, макар и на втори план. Когато хората минат на „ти”, разстоянието се скъсява и с времето има тенденцията да става само по-късо. Уважението някак си се изпарява, макар че се вярва най-религиозно в точно обратното – че се засилва. А има и хора без спирачки – скъсяват разстоянието до ядрени размери, след което, естествено, следва атомен взрив.
АНЕТА (Подозрително.) Атомна бомба?! (Пауза.) Тихомире, много мразя да ме будалкат, особено когато не съм съвсем сигурна, че разбирам.
ТИХОМИР. Съвсем вярно. Психологическа атомна бомба.
АНЕТА (Пауза.) Чакай малко! Тази афера с говоренето на „вие” стана много оплетена. Само че колкото повече обясняваш, уж по-нагледно, с разни бомби, толкова по-малко разбирам. Аз нямам висше, обаче не съм и съвсем тъпа. Макар че някои хора с големи мустаци все си повтарят едно и също. (Пауза.) Слушай, може ли и аз да мина обратно на „вие”. С тебе. Нищо, че не ми е ясно. Обаче, може и да ми стане по-късно. Работата е там, че никой не е говорил така с мене от много отдавна. (Пауза.) А бе какво ще си кривя душата! Не си спомням някой да ми е говорил така. (Пауза.) То било много приятно да си говориш с приятели на „вие”.
ТИХОМИР. Хайде, за почивка да опитаме защитния аспект. Представете си двама боксьори.
АНЕТА. Ужасно си падам по бокс! Брат ми е боксьор. Е?
ТИХОМИР. Ако си майстор да пазиш дистанция е много трудно да те ударят. Нали? (Анета кимва съсредоточено.) Говоренето на „вие” с човек, който ви обижда, особено ако е тенденциозно, е подобно запазване на дистанция. Противникът започва да изпада в паника, защото си мисли, че по някаква мистериозна причина не може да ви засегне. Ударите му намират въздуха.
АНЕТА (Пауза. Гледа го втрещена.) Красота! Още довечера ще опитам. Ха! Ще бъде, как го каза? Да, психологическа атомна бомба!
ТИХОМИР. Не знам за какво става дума, но не виждам защо да не пробвате.
АНЕТА (Става рязко, навежда се към Тихомир и го целува по бузата.) Ти не си мисли нищо лошо. Това е целувка на „вие”. От голяма ,не, от средна дистанция.
ТИХОМИР. Имате дарба. Дистанцията беше много точна. За разлика, в подобни случаи, аз винаги сбърквам с някоя и друга крачка.
АНЕТА. Ако не бяхме на „вие”, щеше да бъде по-отблизо, обаче тя стана една…
ТИХОМИР. Каква?
АНЕТА. Ами, такава една… втора психологическа атомна бомба.
ТИХОМИР. Аз разбрах за тази, която ще взривявате довечера. Нима има и втора?
АНЕТА. Има и втора. (Пауза.) И най-добре ще е май да ги гръмна заедно. (Пауза.) Още не ми е ясно точно как, но както се случи.
ТИХОМИР. Много интригуващо. Имам лекото съмнение, че по някакъв начин ставам причина за ядрена война. Така ли е?
АНЕТА. Че си причина… уф! Че сте причина – причина сте. С това ваше говорене на „вие”, но вече е късно. (Пауза.) Ужасно ми хареса идеята за дистанцията. Минавам на нея още довечера, най-напред с Пешо Мустака, а после и с всички останали. С всички до един! Така са ми писнали с техните простотии, че…
ТИХОМИР. Кога точно довечера и къде?
АНЕТА. „Довечера” е довечера. Тука. Когато се съберат всички.
ТИХОМИР. Имам билет за театър, но може и да го продам. Ядрена война не е за изтърване.
АНЕТА (Много зарадвана.) Ще дойдете ли?! Супер! Поне един ще бъде на моя страна.
ТИХОМИР. Обаче аз няма да се меся. Само в краен случай. Когато започнат да прибират труповете.
АНЕТА. В краен случай – в краен случай. (Пауза.) Обаче, както се случи. С Пешо Мустака планове няма. (Пауза.) Ама тоя път ще гръмне. Сигурна съм. (Става.) Значи, до довечера. Ще дойдеш… ще дойдете, нали?
ТИХОМИР (Става.) И аз тръгвам. Мога ли да ви придружа до някъде?
АНЕТА. Супер! Иска ли питане! (Хваща го под ръка. Към Ангел.) Ангеле, бай, ние изчезваме. Довечера си тука, нали? (Излизат.)
АНГЕЛ. Едва ли. Трябва да се евакуираме. Такава Хирошима се задава, че…
ШЕСТА КАРТИНА
Светло петно, в което се вижда Епсилон, седнал пред компютъра. Чува се гласът му.
ЕПСИЛОН. Пишеш, че светлините заслепяват и че трябва да излезеш извън градчето Викоса, за да видиш звездите. Не си прави труда. За твой късмет тази вечер пътувам по карта и вече съм стигнал близо до Кейптаун. Целта ми е да застана на ръба на Африка, там където се сливат двата океана, и да погледна в тъмното нищо на безлунната нощ. И съвсем нищо не ми струваше да погледна нагоре и после да ти разкажа как изглеждат звездите, за щастие същите, които мигат и над Викоса.
ЗВЕЗДИТЕ НА ВИКОСА
„В капана на града
Беззвездна всяка вечер е.
Защото нехайно Викоса
Издига светлинна завеса
Под своето нощно небе.”
Притичвам се бързо на помощ
На твоята имейлна жалба,
На Викоса звездите как трепкат
Във тъмна кейптаунска нощ
Аз смело реших да докладвам.
Как бързо изпращат напразно
И през-кон-ти-нен-тално
Безспирни фотонни сигнали
На доброволен крушенец
Във малко бразилско градче.
Как, ако дълго се взираш,
Издигаш се, бавно политаш
По траектория плавна,
Която, по Нютон, пронизва
Светлия купол на твоята нощ.
Светлото петно изчезва. Появява се друго, в което виждаме Боряна. Разхожда се, чете отпечатък от имейла на Епсилон.
Вървим по улицата пуста.
След толкова години слепи
Ръката ти отново търся.
Пак бие в дланите ни пулса
На стих забравен детски.
„Трептят звездите на Викоса
Над нашите глави безпътни.
Подръпват сякаш с клепки гъсти
На тишината струните безплътни.
В капана на спрялото време
Обратно света заключете.
Което е било ще бъде.
Което пък ще бъде – е.”
Светлината изгасва. Появява се друго светло петно, в което виждаме Боряна да пише имейл на Епсилон. Чуваме гласа й.
БОРЯНА. Сега мога ли да те помоля да не продаваш „Звездите на Викоса”. Аз от своя страна обещавам да не излизам извън градчето да ги гледам. Ще си препрочитам твоя имейл за двете безпътни сенки, които бродят заедно, без да са се срещали някога. Надежда да се срещнат няма, защото, на всичко отгоре, коварният Епсилон е решил да спре и времето. Не си въобразявай много, обаче, защото, кълна се в детското стихче, това е само временно. А сега, след като се споразумяхме, мога да се гмурна отново в миналото и да изровя от прашните ръкописи няколко последни цитата за дисертацията, която все повече и повече ми изглежда недовършена. А дисертационното време тече ли тече, неподвластно на никакви епсилони. Ако смяташ да пишеш, не забравяй, че след три дни, в петък, тръгвам обратно за Бостън. Слава богу, там никой не е виждал звезди и ще мога да пиша спокойно, а не да се мотая по пусти улици с вирната към небето глава.
Недоброволен дисертационен крушенец
Боряна
СЕДМА КАРТИНА
Бар „Американа”. Пешо Мустака и антуража му са се настанили на една маса. Ангел е при тях.
ПЕШО. Ангеле, докъде стигна с печатницата?
АНГЕЛ. Той, Спина, беше свършил добра работа. Ходихме заедно. Платено е. Половината.
ПЕШО. Кога почват?
ПИЯНИЯТ СПИН. Веднага. Нямали много поръчки. Обаче ние не сме готови.
ПЕШО. Верно, остана само да си изрежеш ноктите. (Кресва му.) Как да не сме готови! Даскалът откога даде човека всичко. От редактора там. Чисто, напечатано… И диск за компютрите има.
ПИЯНИЯТ СПИН. Трябвало да се съкращава. Не стигат листата.
ПЕШО. Всяка запетайка на отделен лист да слагат, пак ще стигнат! Толкова хартия им надонесохме от…
ДОСЬО. Имат хартия да напечатат „Граф Монте Кристо”. Аз лично им я закарах. Така казаха, стигала за Монте Кристо.
АНГЕЛ. Трябвало да се намали ръкописа с три страници, за да излязат точно печатарските коли. Обаче аз не знам кои стихотворения да махна.
ПЕШО. Ние не сме се пазарили за никакви коли. Това първо. Второ и последно – нищо няма да се маха! Ще извадим някое гениално стихотворение и после? Само да махне един ред оня от печатницата, ще му бръкна в черния дроб. Хартия бол! (Презрително.) Коли!
АНГЕЛ. Ще искат да платим за пет страници колкото за цяла кола.
ПЕШО. Ние вече сме се разбрали, по джентълменски, за книжка. Без формалности. На пари – дай книжки. Няма коли, няма страници. Само да почне оня от печатницата да гъгне и ще му извадя гръцмуля! Ние не се правим на издатели за да печелим. За българския поет го правим! И освен това, ще остане още доста хартия. Да си печатат коли колкото искат. (Пауза.) Ясно, нали? Всичко! Една дума няма да се вади! И ще му кажеш на оня от печатницата да няма повече неясни въпроси, защото ако има, кажи, Мустака ще дойде да ти ги обясни лично.
АНГЕЛ. Казаха още да си помислим за последно, че после няма. Ако искаме нещо да променяме, да поправяме. Аз…
ПЕШО. Пак ти ли? Книжката вече ходи на редактор. Два пъти. Човекът не каза нищо за поправяне, нищо за промени.
АНГЕЛ. Името ме тревожи. Тихомир Епсилонски. Много е бомбастично.
ПЕШО. Сега пък „бомбастично”. Мине се не мине седмица и измисляш някоя разкрачена дума: „фанфарно”…Още какво беше? А, да, „гръмогласно”.
ДОСЬО. Епсилонски звучи като Македонски, като Филип Македонски. От Иван Вазов. А той е бил голям писател и е знаел как да кръщава героите си.
АНГЕЛ. Македонски от Иван Вазов е литературен герой и името му не е Филип. А Тихомир е автор. И не сме го питали как иска да се казва.
ПИЯНИЯТ СПИН. Може пък и той да стане литературен герой. Защо не? Всичко е възможно.
ПЕШО. Стига! Спине, ако не се откажеш от сега нататък доброволно от думата си, като главен носач на издателството ще почна да ти плащам ракията, докато излезе книжката.
ПИЯНИЯТ СПИН (С надежда в гласа.) Наистина ли бе, Мустак?
ПЕШО. Има ли някой да не знае, че устата ти се отваря в момента, в който ти се изпразни чашата, без да те интересува за какво става дума.
АНГЕЛ. Вече не знам как да ви обяснявам, че името му не е… как да кажа…
ПЕШО. Най-сетне и ти вече да не знаеш какво да кажеш. При това положение, значи, всичко е наред с имената и с псевдонимите. Ангеле, утре отивате със Спина в печатницата и да почват. И да не чувам повече за коли, страници, поправки, псевдоними…
Влиза Анета и се отправя към масата на Пешо.
ПЕШО. Направете място! (Разместват се.) Анета, сядай до мене! Идваш точно навреме. Свършихме издателския съвет, сега ти следваш. Как мина там с Тихомир? Казах ти да внимаваш, че хич не е лесен.
АНЕТА. Лесен ли? Ти говорил ли си с него?
ПЕШО. Говорил съм, разбира се, как да не съм говорил. (Пауза.) Малко. (Пауза.) Нали за това те предупредих да не си отваряш много устата. Колкото по-малко се разливаш, толкова по-добре.
АНЕТА. Аз не съм се разливала. Изобщо не стигнахме до там.
ПИЯНИЯТ СПИН. И докъде стигнахте? До вас ли?
ДОСЬО. До апартамента му.
АНЕТА. Простаци! Друго в главите ви няма! Ама аз ще ви дам да се разберете! От сега нататък ще ви говоря само на „вие”. (Към Пешо.) И на тебе също! (Пауза.) Само на Ангел на „ти”, защото е душа човек и не ме е обидил нито веднъж. Нали, Ангеле? (Ангел само свива рамене.)
ПЕШО. Я повтори пак! Ще ми говориш на „вие”? На мене?! (Пауза.) Ти нали знаеш какво съм обещал на баща ти?
АНЕТА. Знам. Знам какво сте си наобещавали един на друг. На кило ракия и зад гърба ми.
ПЕШО. Не ме карай да ти повтарям правилата на играта. Аз, тука в София, отговарям персонално за тебе. Зачислена си ми на отчет, даже паспортът ти е в мене.
АНЕТА. Знаем се колко отговаряте. Обаче от тази вечер аз се обявявам за свободен човек и… край! Край на робството!
ПЕШО. Какво робство, бе, гърло такава? Кой ти слага хапки в устата когато зъбите ти започнат да тракат от глад? А?
АНЕТА. Подбирайте си думите, господин Пешо, когато разговаряте с дами! (Пешо се изправя, не вярва на ушите си, застива зинал от нахалството, оглежда се наоколо. Анета се обръща към останалите.) И за вас се отнася, кретени такива! (Пауза. Гробна тишина.)
ПИЯНИЯТ СПИН. Мустак, какво й става? Каква е тази революция? При кого си я пращал нашата Анета?
ДОСЬО. Някой й е наливал идеи в празната глава, ама…
АНЕТА. Да, наливал ми е! И съм му благодарна. А вие наливате всяка вечер едно и също в главите си, до козирката, не остава място за нищо друго.
ПЕШО (Тихо и внимателно, гледа я втренчено.) Ти говори ли с Тихомир?
АНГЕЛ. Аз ги представих един на друг.
ПИЯНИЯТ СПИН (Става, кълчейки се.) „Моля, запознайте се, граф Тихомир Епсилонски, графиня Анета”.
ПЕШО. Откога пък се налага да ти представят мъж в бар?
АНЕТА. Налага се понякога.
АНГЕЛ. Тя ме извика и ме помоли. След като поговориха малко с Тихомир.
АНЕТА. Казах му, че прилича на англичанин. Нали ги знаете англичаните, даже да са сами на остров, трябва някой да ги представи и т.н.
ПЕШО. Аз за какво те пратих при Тихомир, а? Нали ти правих инструктаж цял час. Нали каза, че всичко ти е ясно? (Имитира я.) „Не се тревожи, всичко ще е тип-топ.”
АНЕТА (Пауза.) Че то си е даже повече от тип-топ. Аз не съм имала такава връзка с нито един мъж. Вълшебно! (Пауза.) Изпрати ме до трамвая.
ДОСЬО. (Пауза.) Да не се загубиш.
ПИЯНИЯТ СПИН. Сигурно. И само толкова?
АНЕТА. Имаме уговорена среща. (Пауза.) Той каза още, че жената може да изглежда по-красива, ако й се говори на „вие”.
ПЕШО. Ооо, ето я, значи, голямата идея! И ти налапа въдицата.
АНЕТА. Никаква въдица нямаше. (Пауза.) А това, за красивите жени, не се отнася за вас. За вас е дистанцията. Както при бокса. (Прави боксова крачка назад, без да движи ръце.)
ПИЯНИЯТ СПИН. А?
ДОСЬО (Пауза.) Сега пък бокс!
ПЕШО. Да не става дума за брат ти?
АНЕТА. Не! За друго става дума, но е тайна. Наша. На мене и на Тихомир. Нищо, че се отнася за вас.
ПЕШО. За нас всичките или само за мене? Защото може да си почнала вече да ми говориш на „вие”…
АНЕТА. Разбира се, че съм почнала. Вече ви обещах, а аз си държа на обещанията. А сега, довиждане. (Обръща им демонстративно гръб, отправя се към маса в ъгъла и се провиква към Ангел.) Ангеле… едно перно. И по-бързо, че ми пресъхна устата. (Намества се наперено на масата, кръстосва крака, вади от чантичката огледалце и се заема с поправка на грима си.)
ПЕШО (Към антуража си.) Май направих грешка. Тихомир я е сбъркал съвсем. Тя си и беше малко сбъркана, ама сега съвсем.
ПИЯНИЯТ СПИН. Може да се мисли вече за парижанка. От Долно Газичене.
ДОСЬО. Ако питаш мене, Анета ни се подиграва на всичките и най-вече на тебе.
ПИЯНИЯТ СПИН. Да, най-вече на тебе. И никакъв страх. Не смееше да ти се обади, а сега не можем да вземем думата от нея.
ПЕШО. Спине, кажи ми за какво ти е думата като не знаеш за какво става дума. А?
ПИЯНИЯТ СПИН. Как да не знам? (Пауза.) За бокс. И те заплаши с брат си.
ПЕШО. Ангеле, една светкавична ракия за Спина. А пък брат й, ако искаш да знаеш, изобщо не е от моята категория, ако ще и да е тренирал цял живот бокс. (Махва презрително с ръка.) Нали аз го заведох при Ачо. Тренира едва-две седмици, надуха му камбата няколко пъти и… толкоз. (Пауза.) Не става въпрос за бокс, а по-тънка е работата, но дискусията се обърка. Заради вас. Точно я бях подхванал здравата…
ДОСЬО. Тази работа не може да се остави така! „Край на робството!” Ако всеки почне, къде ще му излезе краят?
ПИЯНИЯТ СПИН. Иди и свий сърмите докато е време. Таман е сама на маса. Ние няма да се месим.
Пешо седи замислен, после бавно и малко нерешително се изправя.
ПЕШО. Ще й дам аз едно въстание, че ще си забрави и парижките маниери и кой е „вие”, и кой е „ние”.
В този момент влиза Тихомир, оглежда се и се отправя към Анета. Пешо, тръгнал в атака, като вижда Тихомир, променя плавно посоката си и отива при Ангел на бара. Взема чаша и си налива от една бутилка. Надига. Клати заканително наведена глава. Тихомир дръпва стола и се намества срещу Анета.
ТИХОМИР. Закъснях ли?
АНЕТА (Абсолютно спокойно.) Да.
ТИХОМИР. Беше ли страшно?
АНЕТА (С ледено спокойствие.) Аха. Много. Нали виждаш как са си подвили опашките. Пият и мълчат.
ТИХОМИР. Значи пълна победа. Нима?
АНЕТА. Психологическа атомна бомба. Гръмна, та се не видя. (Пауза.) Сега си търсят задниците.
ТИХОМИР. Сериозна работа. Да не се надява човек.
АНЕТА. Както каза Ангел, Хирошима. (Пауза. Изведнъж, възбудено.) Какво ще пиеш? Аз черпя. Каквото кажеш! Няма значение колко струва. (На един дъх.) Ако знаеш как се чувствам само! За пръв път като човек. Вълшебно!
Скача от мястото си и го целува силно по бузата.
ОСМА КАРТИНА
Бар „Американа”. Ангел, Пешо и антуража му.
ПЕШО (Към Ангел.) Кога идва Тихомир?
АНГЕЛ. Идва обикновено в петък, но не винаги.
ПЕШО. Нали трябваше да го питаш, да знаем точно. Всичко е готово, само ти се мотаеш.
АНГЕЛ. Мотая се! Няма да поднасям никакви книжки на Тихомир. Аз съм му обещал, че каквото ми даде си остава заключено в чекмеджето. (Сочи към бара.)
ПЕШО. Тука не е манастир и аз не съм игумена. Вече е много късно, чадо, за покайване. Чекмеджето е отдавна отключено и празно.
АНГЕЛ. Не! Аз…
ПЕШО. Знаем, че си ти. Кой чете „Доларама” публично като плагиатор? А? Кой извади пакета на Тихомир от чекмеджето? Кой е собственик на издателство „Бар Американа”? А? Кой?
АНГЕЛ. Издателство „Американа”.
ПЕШО. Пардон, мосю, все тая!
АНГЕЛ. Твоя беше идеята да помагаш на непризнатите български поети, не моя.
ПЕШО. Верно е, не крия. Признавам си честно. А ти се изплъзваш като мокра връв!
АНГЕЛ. Аз се отказвам от цялата далавера.
ПЕШО. Късно е бе, кретен! Късно е да си обличаш бял фрак! Всички книжки са продадени! Нали трябваше да платим на печатницата? Останаха десетина.
АНГЕЛ (Пауза.) Е и какво? Стихове, „Доларама” от някой си Тихомир Епсилонски.
Никой не знае кой е. А Тихомир я види книжката, я не.
ПИЯНИЯТ СПИН (Невинно.) За какво става въпрос? Ако е за книжките – ето ги тука. (Вади от джоба си три книжки и ги подава на Пешо. Той ги дръпва грубо и крясва на Спина.)
ПЕШО. Ти още ли не си разбрал? Няма кой да поднесе книжката на Тихомир. Заради това пиянде тука. (Сочи Ангел.)
ДОСЬО. Така ли? Ами аз да я поднеса тогава.
ПИЯНИЯТ СПИН. И аз мога. (Става и показва напълно сериозно.) Уважаеми поете, Тихомир Епсилонски, ето вашата книжка. Чети си я със здраве. И си спомняй за нас.
(Пауза.) Е, как е?
ПЕШО. И дума да не става! (Сочи Досьо, после Спина.) Нито ти, нито ти! Не ставате за тази работа. Така ще я оплетете, че… Работата е бая дебела и трябва тънка дипломация.
Спина и Досьо се свиват на местата си, разменят си тихичко две-три думи, като целият им вид показва, че абсолютно нищо не им е ясно.
АНГЕЛ. Кой ме биеше по главата? В каква кошара ме вкарахте, мамка му! Епсилонски!
Кретени! Край! Никакви компромиси повече! До тук! Аз нямам нищо общо! (Обръща се демонстративно, скръства ръце в поза на обидено величие.)
ПЕШО. Ще те изкормя, недоносче такова! (Тръгва рязко към Ангел, но последният пъргаво запазва същата дистанция.) Ти на мене няма да ми играеш курвенски номера!
Следва го побеснял и блъсва със замах книжките на земята близо до петите на Ангел, когато последният минава до входната врата. В този момент вратата се отваря и влизат Тихомир и Анета. Редакционният съвет се смръзва по местата си. Тишина. Тихомир се навежда, събира услужливо книжките и съвсем автоматично, като всеки интелигентен човек, хвърля поглед на корицата.
ТИХОМИР (Чете.) „Доларама” от Тихомир Епсилонски. (Застива на място. После бързо започва да разлиства книжката. Хваща се за главата с ръката, в която държи книжката.) Кой? (Оглежда всички, като започва от Ангел и връща погледа си пак на него.) Ангеле?
АНГЕЛ (Сочи Пешо.) Той! Идеята е негова, аз само…
ТИХОМИР (чете.) Тихомир Епсилонски. (Пауза.) Кой съчини това име?
АНГЕЛ (Обръща се злорадо към всички и най-вече към Пешо.) Аз ви казвах, нали? Ама дебелите ви кратуни не увират!
ПЕШО. Тихомире, всички знаем, че си голям поет, искахме да ти помогнем, така, да те изненадаме. С книжка. Сюрприз.
ТИХОМИР. Ангеле, ти какво ми обеща?
Насочва се към него, но Ангел отново предпочита бързото тактическо отстъпление. Ситуацията се усложнява от непредпазливата намеса на Пешо, който хваща Тихомир за ръкава и се опитва да го задържи. Последният замахва да нанесе силен удар на Мустака, но той, кален в безброй кръчмарски битки, го завърта около себе си и ударът увисва във въздуха. Тихомир повтаря опита си, Пешо отново се извърта и този път юмрукът намира брадата на Ангел, не успял да изчисли най-добрата позиция в настаналото меле. Нокаут! Анета увисва на ръката на Тихомир, който се изправя, загубил желание за понататъшна разправа.
АНЕТА. Тихомире! Недей! (Тихомир само махва отчаяно с ръка. Анета се навежда и вдига главата на Ангел.) Дайте вода! Нещо за пиене!
Пешо хуква към бара, грабва една бутилка, връща се на бегом, коленичи до Ангел и се опитва да му налее в устата. Ангел в това време идва на себе си, опитва се да се изправи до седнало положение, подпомаган от Анета. Отпива от бутилката, която Мустака държи през цялото време до устата му. Кашля. Опитва се да стане, но Пешо не му позволява.
ПЕШО. Седи и не мърдай! Така си добре.
АНГЕЛ (Търси с поглед Тихомир.) Тихомире, трябва да ти се извиним. Стана голяма грешка. Обаче всичко беше от чисто сърце.
ВСИЧКИ. Да! Така е! От чисто сърце!
ПИЯНИЯТ СПИН. Нямаше аванта за никого. Всичко отиде за печатницата.
ТИХОМИР. Къде са книжките?
ДОСЬО (Гордо.) Всичко се продаде. Останаха само твоите бройки. (Навежда се, събира падналите книжки, позабърсва ги с ръкав и му ги подава. Тихомир не ги взема.)
ТИХОМИР (Не вярва на ушите си.) Всичко се продаде! (Пауза.) Тихомир Епсилонски!
ПИЯНИЯТ СПИН. Защо? Лошо ли е?
ПЕШО. Работата е, че не можем да ги върнем. Кой знае къде са плъзнали из града.
ПИЯНИЯТ СПИН. Аз си запазих пет парчета. За всеки случай.
АНГЕЛ. Тихомире, най-чистосърдечно се покайваме. После, може и никой да не знае, че ти си ги писал. Поезия от някой си Тихомир Епсилонски.
ПИЯНИЯТ СПИН. Така е. И ние даже не знаем. Нали?
ДОСЬО. Само да кажеш! Нищо не сме видели, нищо не сме чули!
Тихомир изведнъж избухва в смях, който много наподобява рев. Всички го гледат с неразбиращи погледи. Той не престава, превива се, закашля се, докопва бутилката от ръцете на Ангел, изтръгва я, отпива сериозна глътка, дръпва трите книжки от ръката на Досьо, напъхва ги в джоба си, отваря вратата със замах и излиза. Смехът му, не престанал и за миг, полека заглъхва. Редакционната колегия, в пълен безпорядък, се настанява по масите кой където свари.
ДЕВЕТА КАРТИНА
Тихомир пише имейл на Боряна. Чуваме гласа му.
ТИХОМИР. Здравей, Боряна. Как е на бостънска земя? Отдавна нямам вести от тебе. Как върви писането? Ако нещо се е запънало, най-добре е да си купиш билет за някъде, където и да е – не гризи молив над прашните архиви, особено отровни през ваканцията… Край мене нищо особено, освен че моят поетичен бартер пропадна. Пропадна с трясък, в резултат на което станах почетен клиент на бар „Американа” с посмъртен алкохолен кредит от една водка на вечер. Знам, че е малка мистерия, но подробности няма да мога да ти съобщя – трябва да си останат локална публична тайна. Остана само едно непродадено стихотворение, което все не се решавах да ти пратя, но… човекът е човек докато се бори със страховете си.
Изчезва светлото петно, в което виждаме Тихомир. Появява се друго. Боряна чете на глас.
БОРЯНА.
СТРАХ
Очакването да те срещна
е такава част от мене,
че без него аз съм голата материя.
Плюс някои детайли,
разбира се, различни
за различни хора.
Бях на седемнайсет и
мигът във който
ти се появи,
е отпечатан
в недълбоката ми памет
като рождена дата
на силует полунеясен,
странно непознат,
изплуващ мигновено
дори при бегъл зов,
неунищожима сянка
в лъча на мойто аз.
Не знам дали ще разбереш
страха да те загубя
ако те срещна някъде наяве.
По-скоро „глупост” ще е
твоята присъда, ако
не посегна да те задържа –
дар еднократен
на човешки океан.
Да си призная, аз съм свикнал с нея –
многократно съм я чувал, неразбран,
присъда винаги една и съща,
родена винаги от този страх.
Единствения страх останал в мене.
Боряна сяда да пише на Тихомир. Чуваме гласа й.
БОРЯНА. Скоро започва ваканцията. Писането се запъна поради малка мистерия около един документ и твоят съвет да пътувам нанякъде изглежда неотразимо привлекателен. Освен това се появи друга малка мистерия с един друг документ, значително по-нов, изпратен ми от София от моя добра приятелка – книжка със стихове, „Доларама”, от някой си Тихомир Епсилонски. Да си чувал случайно нещо за него? Мистерия е, защото не само първото стихотворение, „Доларама”, а и някои други се пазят в един мой много специален файл, наречен „Епсилон”. Имайки предвид твоя страх, документиран в последния ти имейл, ще трябва да пренебрегна малката вероятност да ми помогнеш да я разгадая, защото няма по-безнадежден страх от страха да не загубиш виртуалното. Всички мои житейски сърдечни поражения, в края на краищата, могат да се видят ясно в неговото прекрасно криво огледало. Трагикомично е, че аз все не мога и не мога да приема незримата му непреодолима мощ и все не спирам, като някакъв микроскопичен Дон Кихот, да се бъхтам в лепкавата му сънна паяжина с една едничка идиотска идея – да освобождавам доброволни пленници на фантазията, поредният на име Епсилон. Както и да е, тръгвам. Отправната точка е реалният Бостън, а крайната може да бъде където и да е във виртуалното. Напред, Росинанте!
Не ме търси скоро.
Боряна
ДЕСЕТА КАРТИНА
Бар „Американа”. Анета и Ангел.
АНЕТА. Ангеле, трябва да намеря Тихомир. Идвал ли е скоро?
АНГЕЛ. Идва, но вече не толкова често. Нещо спешно?
АНЕТА. Нищо спешно, но… Нито имам телефона му, нито знам къде живее, нито къде работи.
АНГЕЛ. Свободен човек. За завиждане. Още ли си говорите на „вие”.
АНЕТА. Толкова отдавна не съм го виждала, че ще трябва пак да ни запознаваш. Заради скандала с книжката. Ти и Мустака! Какво друго може да се очаква от вас?
АНГЕЛ. Добре че Тихомир излезе цивилизован човек и прие да бъде почетен клиент на бара. Е, по-рядко идва, но все пак идва.
Влиза Тони.
ТОНИ. Добър ден. Търся издателство „Американа”. (Вади от чантата си книжка.) Ето, имам една книжка, „Доларама”, издателство „Американа”, адрес – този адрес.
АНГЕЛ. Издателството беше тука само за малко… еднократно. И скоропостижно се спомина. Остана само бар „Американа”.
ТОНИ. Еднократно издателство! Направо за книгата на Гинес. Вие сте Ангел, нали?
АНГЕЛ. Да. Да сме се виждали някъде?
ТОНИ. Не, но ви познавам много добре. Задочно.
АНЕТА. Така ли? Как задочно? А, пардон, аз съм Анета. А вие?
ТОНИ. Тони. Приятно ми е. (Подава ръка на Ангел, после на Анета. Ръкуват се.)
АНЕТА. За какво ви е притрябвало това издателство? Само неприятности ще си имате.
АНГЕЛ. Анета, издателството го няма и, значи, не може да има никакви неприятности с него. Фертик!
АНЕТА. Не съществува, но неприятностите си остават.
ТОНИ. Аз всъщност искам да вляза във връзка с автора, поета Тихомир Епсилонски. Има ли такава възможност или и той е съществувал еднократно?
АНГЕЛ. Нямаме адреса му. (Пауза.) И на нас ни трябва.
АНЕТА. Даже аз го нямам. Нито телефон, нито адрес.
ТОНИ (към Анета.) Значи даже вие го нямате! Невероятно! (Към Ангел.)
Надявам се да ми помогнете да намеря господин Епсилонски или както там му е името.
АНЕТА. Тихомир му е името. А Епсилонски го измислиха тука, на тази маса без той да знае. (Сочи една от масите.)
АНГЕЛ. Анета! Внимавай какво говориш!
АНЕТА (Много учудено.) Какво говоря? Вие бъркате кашите, после аз много говоря.
Спина ми каза, че точно на тази маса е било.
ТОНИ. Какво е станало?
АНЕТА. Тайна. Макар че всички я знаят. И сега Тихомир не идва.
ТОНИ. Защо?
АНЕТА. Първо, след инцидента, има право на една водка, безплатна, всяка вечер, от бар „Американа”. Второ, само като го видят да влиза и започват да го черпят, защото на всички продадоха по една книжка и всички я прочетоха. Задължително! И защото много им хареса. А аз не мога да дойда на себе си, сякаш е написана лично за мене.
ТОНИ. Е, какво лошо има в това и какво общо има с изчезването му.
АНЕТА. Ама, моля ви се! Значи трябва да се напива всеки път, така ли? Той е възпитан човек, не може да отказва. Някой трябвало да го кара в къщи още първата вечер, и оттогава…
АНГЕЛ. Анета! (Към Тони.) Проблем е, но го уреждаме постепенно. Предупреждавам клиентите да не го черпят.
АНЕТА. И те те слушат! Особено когато се напият! За какво ви е Тихомир? Служебно или лично?
ТОНИ. Не е служебно, значи остава да е неслужебно.
АНЕТА. Обаче, може да не е лично, така ли?
ТОНИ. Искам да се срещна с него. Трябва да разгадая една малка мистерия.
АНЕТА. Тайна ли е?
АНГЕЛ. Анета!
АНЕТА. Пак „Анета”! Ясно е, че щом е мистерия, трябва да има и тайна. Какво толкова съм питала!
ТОНИ. Конфиденциален проблем.
АНГЕЛ. Защо не седнете? Заповядайте! Нещо за пиене? За сметка на бара. Ще приготвя нещо специално, ще ви хареса.
Влиза Пешо Мустака. Оглежда се наоколо и спира поглед на Тони.
АНЕТА. Пешо, госпожицата търси Тихомир. Конфиденциален проблем! Я се запознайте! Тони, това е Пешо Мустака. (Ръкуват се.)
АНГЕЛ. Мустак, сядай.
Настанява го при другите и отива да приготви напитки.
ПЕШО. Ако не сте от София, от къде идвате?
ТОНИ. От Бостън.
АНЕТА. Къде е Бостън?
ТОНИ. Близо до Ню Йорк.
АНЕТА. Охо!
ПЕШО. Откъде познавате Тихомир? Ако не е тайна.
ТОНИ. Не съм го виждала. (Показва книжката.) Получих тази книжка там и специално идвам да се срещна с него.
АНЕТА. Специално! И каква е мистерията?
ТОНИ. С книжката.
ПЕШО. И тука имаше мистерия с книжката, но вече няма.
АНЕТА. Има само последствия.
ПЕШО. Анета!
АНЕТА. Какво? Тихомир защо изчезна?
ПЕШО (Пауза.) Анета, има една спешна работа. Трябва да се обмени малко евро, имам да пращам пари на баща ти.
АНЕТА. Точно сега ли?
ПЕШО. Точно сега. Ще се върнеш до двайсетина минути. Ние ще си поговорим малко с госпожицата (Показва Тони с ръка и я поглежда малко втренчено.) конфидентно, и после пак ще сме заедно. Нищо важно няма да изтървеш. Ако пък случайно кажем нещо важно в твое отсъствие, Ангел ще го стенографира.
АНЕТА (Пауза. Ядосано.) Дай парите! (Пешо вади няколко банкноти и ги подава на Анета. Тя ги дръпва, напъхва ги в чантичката си и излиза забързано.)
ПЕШО. Значи от Бостън. Е, как е Бостън?
ТОНИ. В момента или изобщо?
ПЕШО. В момента знаем как е точно колкото и вие. Давайте изобщо.
ТОНИ. Изобщо Бостън е много добре. Откога не сте виждали Тихомир?
ПЕШО. Има няколко седмици. Постоянно ли живеете в Щатите?
ТОНИ. Непостоянно. Как изглежда господин Епсилонски? Може да се ограничите със словесен портрет, за да не нарушаваме стила на разговора.
ПЕШО. Словесен портрет? Не ви трябва. Всеки ще ви покаже Тихомир математика. (Пауза.) Извинявам се за полицейския тон. Приятно ми е да разговарям с млада дама от Щатите, не ми се е случвало до сега. Интересно ми е как е там, защото знам, че няма да видя американски град.
ТОНИ. О кей. Всичко е наред. И аз би трябвало да се извиня за тона си.
ПЕШО. Почваме, значи, на чисто. Предлагам: питайте каквото искате, аз ще отговарям, но следващия път ще бъде обратното.
ТОНИ. Опасен човек, още не сме се запознали и си урежда втора среща!
ПЕШО. Вече се запознахме и, второ, въпросът е наполовина решен – аз съм съгласен.
ТОНИ. Винаги ли сте толкова бърз с дамите или аз съм специален случай.
ПЕШО. Вие сте много специален случай. Обикновено ситуациите се развиват светкавично – запознаваме се най-накрая, ако остане време.
ТОНИ. И колко, значи, трае цялата процедура? Обикновено.
ПЕШО. Обикновено не си спомняме. Не се е налагало.
ТОНИ. Изумително! В средите, в които се движа, процедурата се влачи с месеци! Телефони, имейли… В някои случаи ми се е налагало да се запознаваме по няколко пъти.
ПЕШО. Става въпрос за Бостън, нали?
ТОНИ. Вярно е, че моят опит е главно от Бостън, но имам приятелки от други градове в Щатите, които ужасно ми завиждат за бързите афери.
ПЕШО. Ако сте тука за една-две седмици, можете да наваксате без проблеми.
ТОНИ. За три седмици?
ПЕШО. Проста работа, умножавате по три. (Дълга пауза.) Нещо се умълчахте.
ТОНИ. Пресмятам загубите за седем години в Щатите. Ватерлоо!
ПЕШО. Оставете миналото, само губите ценно време.
ТОНИ. Мъдро. (Пауза.) И трудно изпълнимо, но за помощ поне вече знаем към кого да се обърнем. (Пауза.) Сега, за Тихомир или по-скоро само за Епсилонски. Госпожица Анета спомена, че той, господин Епсилонски, не си е знаел името известно време. Кога успя да се запознае със себе си?
ПЕШО. Много късно. По-точно, когато беше вече много късно. Прочете го за първи път на корицата на книжката.
ТОНИ. Само това ли беше проблемът?
ПЕШО. Стиховете са негови, напечатахме книжката без да го питаме и му измислихме име без да му кажем. Всичко стана много бързо и от най-приятелски чувства.
ТОНИ. Стилът на действие на издателството ми напомня вашата процедура със запознаването: ако има време.
ПЕШО. Идеята беше абсолютно кретенска и най-важното – беше само моя.
ТОНИ. Изглеждате опитен човек, без интимни връзки с поезията. Как така успяхте да се изпързаляте?
ПЕШО (Пауза.) Обяснението хем е просто, хем е на дъното на всичко за Пешо Мустака. (Пауза.) Тихомирката ми харесва. Всеки път като го видя да си пие водката сам на маса, замислен за нещо важно, сигурен съм, че е нещо важно, виждам себе си. Може би не баш математика, но можеше да бъде нещо друго. Ученето ми вървеше, а аз даже гимназия не завърших. Имам девети клас.
ТОНИ. Хм! Не ви личи.
ПЕШО. Аз съм си виновен. Мога да кажа, че е някой друг, но за себе си знам че съм аз. (Пауза.) Причината е, че много бързо ми изгарят бушоните. От край време. В девети клас имахме един учител по български, класен, каза веднъж пред всички нещо за баща ми. Така и не можа да си завърши изречението. (Пауза.) Изритаха ме от училище, а баща ми после ми каза, че бил платил за два зъба. (Пауза.) От девети клас работя. Механик съм с всички най-високи разряди. Пари бол, нямаше време за науки, да не говорим за поезия. Особено пък в моята бригада – половината бивши пандизчии. Само някой да си отвори устата за поезия и пиши го бегало: мамино синче, и край с него. А повечето ги знам, ако ги натисне някой само малко да послушат, ще ги подгони такъв страх за душичката им, че няма да посмеят да погледнат навътре. Бягат от поезия като дяволи от тамян.
ТОНИ. На вас тамяна не ви пречи, така ли?
ПЕШО. Не ми пречи, но не размахвам кандилницата. Не върви сам, пък и няма време. От празни действия, пиене и разни процедури.
ТОНИ. А сега, различно ли е? След книжката, искам да кажа.
ПЕШО. Малко нещо. Вече не се подиграваме на Ангел – друг непризнат поет. Оставяме го да прочете до края някое от по-късите си стихотворения. Караме го да чете и от „Доларама”. Тогава всички слушат.
ТОНИ. Защото им харесва или защото Пешо Мустака е издал книжката.
ПЕШО. Аз не съм карал никого да ръкопляска. Обаче внимание има. Веднъж изхвърлили двама на улицата, в мое отсъствие. Говорели. Ангел се опитал да ги спре, все пак клиенти са му, но…
ТОНИ. А Тихомир?
ПЕШО. Цивилизован човек. (Пауза.) Той пък е съвсем без бушони. В сравнение с моя милост. Съжалявам само, че нокаутира Ангел, а не мене. И Ангел не е безгрешно ангелче, но по право нокаутът се падаше на мене. Само тогава го видях ядосан Тихомир, за около минута, и изтървах момента – не се подложих навреме. А има добър удар! С малко повече практика…
ТОНИ. Край вас животът кипи! Е, може да се случи и да те нокаутират отвреме-навреме, но пък емоциите са големи. Почва да ме гони завист. (Пауза.) Може ли да подам молба за член на редакционната колегия? Можем да възкресим издателство „Американа”, може да го направим международно.
ПЕШО. За възкресяването не знам. Тази работа, без да назначим някой много известен светия, няма да я бъде, но за редакционната колегия аз отговарям. Тя си е жива и здрава и утре вечер ще бъде в пълен състав на тази маса. От заявление няма да има нужда щом кандидатът присъства.
ТОНИ (Става.) Аз трябва да тръгвам. До утре вечер тогава. (Подава му ръка. Пешо става, поема я.)
ПЕШО. Ще ви изпратя до някъде. (Към Ангел.) Сега ще се върна.
ТОНИ. Довиждане, Ангеле, много ми беше приятно да се запознаем.
Ангел ги изпраща до вратата. Излизат.
ЕДИНАДЕСЕТА КАРТИНА
Бар „Американа”, рано следобед. На вратата виси табела „Затворено”. Появява се Тони, прочита надписа.
ТОНИ. Ха, затворено!
Натиска дръжката машинално, вратата се отваря и тя влиза бавно, оставяйки отворено. В бара няма жива душа.
ТОНИ. Ало, Ангеле? (Тишина.) Хей, има ли някой?
Ослушва се напразно, после поставя чантичката си на бара, съблича шлифера и го окача на закачалката до вратата. Разхожда се, оглежда наоколо. Влиза Тихомир, кимва на Тони, тя му отвръща със същото. Той се озърта за Ангел, после сяда на обичайното си място. Вади от джоба си малка книжка, започва да я разлиства и повече не обръща внимание на Тони. Тя го изучава известно време доста внимателно, после отива зад бара, оглежда се, намира някаква малка престилка, запасва я и решително застава пред него.
ТОНИ. Добър ден! Нещо да поръчате?
ТИХОМИР (Вдига глава и внимателно я оглежда.) Както обикновено.
ТОНИ. За съжаление Ангел го няма и ще трябва да се примирите с нещо необикновено.
ТИХОМИР. Нека го направим съвсем необикновено – оставям на вас да решите.
Тони отива до бара, слага една празна чаша на малък поднос и му я сервира.
Тихомир вдига чашата, върти я около оста й и внимателно я оглежда. Обръща я с дъното нагоре и поглежда през отвора и.
ТИХОМИР. Почти съм сигурен, че ще заемате тази длъжност много по-кратко, отколкото предполагате.
ТОНИ. Лъжете се, едва ли ще може по-кратко. (Пауза.) Имам блестяща идея. По всичко изглежда, че сте постоянен клиент и сигурно знаете какви бутилки има на бара. Можете да си изберете една, а аз ще ви налея.
ТИХОМИР. Много е лекомислено да се надявате, че постоянен клиент, докопал бутилката, ще я върне преди да е празна.
ТОНИ. С най-голямо облекчение спирам да се надявам.
Тихомир става с чаша в ръка и отива до бара, следван от Тони. Избира си бутилка и си напълва чашата. Вече готов, наблюдава с интерес как Тони взема по-малка чаша, преглежда бутилките, избира някаква с цветно съдържание, налива си и моментално гаврътва питието на екс.
ТОНИ (Оставя чашата на бара, потръпвайки от алкохола.) Наздраве!
ТИХОМИР (Взема изпразнената от нея чаша, чуква в нея своята.) За ваше здраве!
ТОНИ. Така не работи! Много е виртуално. (Взема от ръката му празната чаша, напълва я отново и я повдига.) Наздраве! (Чукват се.)
ТИХОМИР. Има си предимствата човек да бъде малко нещо невъзпитан – обърнахте му две вместо само едно.
ТОНИ. Не от невъзпитание. Келнерите не бива да се чукат с клиентите.
ТИХОМИР. Обаче те си се чукат. Ако не от първия – от втория път.
ТОНИ. Втория път си казах „Какво толкова!”. Пък и не може да се нарушава основният бармански принцип клиентите да не се чукат с празни чаши.
ТИХОМИР. Ааа, вие това сте имали предвид!
ТОНИ. Точно това. Извинявам се. За момент само забравих за еластично-жартиерното въображение на българина.
ТИХОМИР (Пауза.) Какво значи виртуално?
ТОНИ. Вече не си спомням дефиницията, но смисълът му май беше, че виртуалното е нещо, което, точно когато ти се поиска да го пипнеш на живо, вече го няма. С една дума, изглежда като реално до самия последен момент, но не и в последния момент.
ТИХОМИР. В нашия случай, значи, мога да пия колкото си искам с виртуална чаша и в резултат няма да се напивам.
ТОНИ. Нещо такова. Само дето няма абсолютно никакви свидетелски показания за практикуването му както в бар „Американа”, така и извън него. Иначе, примери колкото искате – хората бягат през глава да се спасяват във виртуалното. А някои не искат да си мръднат и малкото пръстче да излязат от него.
ТИХОМИР. Тази тема ми е позната донякъде, но не съм и сънувал, че мога да я обсъждам с келнерка в бар.
ТОНИ. Освен ако келнерката е виртуална.
ТИХОМИР. В какъв смисъл?
ТОНИ. В най-различен. Например, в последния момент, когато поискате да платите, могат да не ви вземат парите.
ТИХОМИР. Сериозно!
ТОНИ. Моите съболезнования, беше само като пример.
ТИХОМИР (Оставя банкнота на бара.) Благодаря, питието беше наистина необикновено.
(Тръгва към вратата. В последния момент Тони виква след него.)
ТОНИ. Пак заповядайте!
Тихомир кимва и бавно затваря вратата зад себе си. Тони остава известно време замислена, после поставя празните чаши и банкнотата на подноса, а подноса зад бара, сваля престилката, облича се и бавно излиза.
ДВАНАДЕСЕТА КАРТИНА
Бар „Американа”. Вечер. Ангел, Тони, Анета, Пешо, Спина, Досьо.
ПЕШО. Откривам заседанието на издателство „Американа”. Точка първа и последна – приемане на нов член.
АНГЕЛ. За пръв път чувам за заседание.
ПЕШО. Сега нали чу? Тука си, нали? Нещо да ти пречи да заседаваш? И клиенти нямаш! Освен нас.
АНГЕЛ. Закри се издателството, има само бар „Американа”, няма какво да заседаваме.
ПЕШО. Последното събиране на редколегията завърши с нокаут, малък погрешен нокаут. Спомняш ли си?
АНГЕЛ. Спомням си.
ПЕШО. Друго заседание имаше ли?
ПИЯНИЯТ СПИН. Нямаше.
АНГЕЛ. Нямаше.
ПЕШО. Щом е нямало заседание, издателството не е могло да бъде закрито. Щом не е било закрито, може да има следващо заседание. Така ли е?
АНГЕЛ. Формално е така.
ПЕШО. Щом формално е така, значи е така. И сега вече е следващото заседание.
ДОСЬО. Нищо не разбирам. Нали вече заседаваме?
ПЕШО. Ангел мисли, че не заседава, а аз му обяснявам, че няма нужда за мисли. (Пауза.) Дневният ред приема ли се? (Мълчание.) Приема се.
ПИЯНИЯТ СПИН. Забрави да питаш дали има против.
ПЕШО. Сега, идва, не бързай! Така, ето Тони (Показва я.), нашата гостенка от Бостън, ме попита дали може да бъде член на издателството и аз казах, че може. Ако присъства. Понеже тя е от Щатите, макар и временно, издателството става международно. (Пауза.) Има ли против?
ПИЯНИЯТ СПИН. Че защо ще има против? Още един ще продава книжки, това е най-важното. Може и за долари, щом вече е международно. (Пауза.)
ДОСЬО. Не мога да разбера за какъв чеп ни е това издателство? Ако е само за заседания, ние и така си заседаваме редовно. Нали тука му е адресът?
АНЕТА. И аз искам да бъда член. Миналия път Мустака ми пробута да продавам петдесет книжки от неговите. Щом присъствам, значи и за мене може. (Тишина.)
ПИЯНИЯТ СПИН. Има ли против? (Пешо замахва да удари по главата Спина, но се спира в последния момент.)
ПЕШО. Анета, то ако ставаше само с продаване на книжки, знаеш ли още колко навлеци щяха да искат да влязат?
АНЕТА. Не може, защото не става само с продаване. Не присъстват! Няма ги! (Разперва ръце.)
АНГЕЛ. Хайде, да кажем, има издателство. Какво ще издаваме?
ПИЯНИЯТ СПИН. Книжки!
ДОСЬО. Кой ще ги пише бе, кретен? Това е въпросът.
ПИЯНИЯТ СПИН. Че малко ли са? Ти само им кажи, че няма да искаш пари и че даваш пет книжки аванта.
ТОНИ. Ангел има достатъчно стихотворения за две книжки. Даже в Бостън се знае този интересен факт.
АНГЕЛ. Аз стихотворения за печат нямам.
ТОНИ. Може ли да ги прочета и да си кажа мнението? Напълно конфиденциално.
АНЕТА. Още не са ни приели, не можем да ги четем предварително. И аз не мога. Колко пъти съм му искала. Даде ми само едно. (Пауза.) Какво стана с дневния ред? Нали имаше само една точка?
ПИЯНИЯТ СПИН. Има ли против?
ПЕШО. Спине, тука има председател, той пита „Има ли против?”
ПИЯНИЯТ СПИН. Аз само помагам, какво толкова. (Пауза.) Хайде де, питай! Докога ще чакаме? Пресъхна ми устата! Ангеле… (Прави му многозначителни знаци.)
АНГЕЛ. Аз нямам нищо против Тони и Анета да са членове на издателството. И без това я издадем още нещо, я не.
ПЕШО. Добре, както виждам няма против. Закривам заседанието! Ангеле, хайде, дай по едно на всички, на новите членове за сметка на издателството.
ТОНИ. Няма ли да има протокол? Аз искам документ.
ПЕШО. Ангеле, напиши тук каквото трябва за Тони.
АНГЕЛ. И протокол ще напиша.
Ангел тръгва да изпълнява нареждането, видимо доволен от развитието на събитията.
В този момент влиза Тихомир.
АНГЕЛ. Е-ее, най-сетне! Не можем да ти открием следите. Мустака трябваше да пусне разузнаването.
ТИХОМИР. Да няма пак някой приятен сюрприз?
АНЕТА. Имало нещо мистериозно, но конфиденциално.
ТИХОМИР. Най-добре е да си тръгвам тогава, докато е време.
ПЕШО. Може, но преди това ела да те запозная с една госпожица от Бостън. (Става и посочва Тони. Тихомир се приближава. Тони става. Пешо го посочва със замах.) Това е Тихомир!
АНЕТА (Става пъргаво и шушне на ухото на Тони, но така, че и който не иска, не може да не чуе.) Епсилонски! Нали за него питаше?
Тони бавно заобикаля масата, застава за малко на две крачки от Тихомир, после се приближава и го прегръща. Той отвръща със същото, а тя слага глава на рамото му. Анета, междувременно седнала, скача изненадана, отваря уста да каже нещо, но Пешо, предвидливо заел позиция, я хваща здраво и й затваря с лапа устата. След секунда Пешо се покашля леко. Тони, дочула го, разхлабва леко прегръдката, обръща глава към него и му се усмихва. Следва второ покашляне. Тони кимва на Мустака, грабва главата на Тихомир и силно го целува по устата. Той не се съпротивлява, обгръща силно Тони и изчаква тя да отпусне първа прегръдката си. Застават един срещу друг.
АНЕТА (Освобождава се от Пешо с рязко дръпване.) Това ли било мистерията?! Как не се сетих!
ТОНИ. (Подава ръка.) Приятно ми е, Боряна.
ТИХОМИР. Епсилон. (Задържа ръката й.) Най-сетне!
АНЕТА (Поправя го.) Епсилонски! (Към Пешо.) Тя нали беше Тони?
ПЕШО. Няма ли поне да оставиш хората да си кажат имената?
АНЕТА. Това не са имената им. Пак мистерии!
ПЕШО. Именно! Не са те излъгали! Седи мирно и гледай!
ТИХОМИР. Че е мистерия, мистерия е! (Към Тони.) Не очаквах такъв близък контакт от първата секунда. Психологически не следва от нито един твой имейл.
ТОНИ. Бар „Американа” е опасно и влиятелно място. Изкарах кратък инструктаж-преквалификация при Пешо Мустака. Вчера, докато се опитвах да ти открия следите.
АНЕТА. И нея ли си инструктирал? Кога успя!
ПЕШО. От скука. Нали ходи до банката? Нямаше за какво друго да си приказваме без тебе.
АНЕТА. Ще ви оскубя мустаците, господин Пешо, помнете ми думата!
ТИХОМИР. Мустак?
ТОНИ (Към Тихомир.) Ставаше въпрос за система, при която запознаването става накрая, ако остане време. Реших да я пробвам.
ТИХОМИР. Не е ли малко рискована системата?
ТОНИ. Моментът беше изключително подходящ. Рискът беше направо нулев. Можеше да не си казвам всичките имена. Особено ако бях забелязала страх в очите на някой си Епсилон.
ТИХОМИР. Не виждам нищо страшно.
ТОНИ. Какво, да се намираме само на писане, така ли?
ТИХОМИР. Аха! Какво друго? Бостън е далече. Седиш, зяпаш тавана и пишеш.
ТОНИ. Аз предлагам да сложим край на имейл връзката. Три виртуални години! Баста! Вече само на живо или по телефона. Ако искаш да ми пращаш стихотворения, може да ги събереш в книжка с посвещение.
ТИХОМИР. Друга криминално издадена книжка?
ТОНИ. Моля, без намеци. Аз, като член на редколегията и на издателство „Американа”, ти предлагам да откупим предварително правата да печатаме всичко от Епсилон или каквото там си избереш за име.
АНГЕЛ. Епсилон много ми харесва.
АНЕТА. Какво е Епсилон?
ТИХОМИР. Епсилон е едно много малко число, може постоянно да намалява и да става по-малко и от най-малкото число, което можеш да си измислиш. Без него я има математика, я няма. Иначе си е гръцка буква.
ПИЯНИЯТ СПИН. Малка или голяма? Главна исках да кажа.
ТИХОМИР. Малка.
АНЕТА. Разбира се, за да намалява по-лесно. И какво общо има епсилон с поезията? Епсилон!
ТИХОМИР. Има. Често се чувствам епсилон пред нея. Да ми го напомня. (Пауза.) А за друга книжка не знам.
ТОНИ. И много добре. Аз предлагам да оставим издателството да си върши работата както обикновено, зад гърба на автора и без церемонии, а аз може тайно да те информирам за резултата.
ТИХОМИР (Пауза.) Да ги оставим, казваш. И без това са в пълен първоначален комплект. Идеален момент тихичко да се измъкнем.
Подава ръка на Тони, тя я поема и той я повежда към вратата без да се обръща. Излизат. Анета е застинала права от изумление. Затъмнение. След малко виждаме Тони и Тихомир вървят в светло петно.
ТОНИ. Остана само една малка загадка. Каква е формулата на поезията?
ТИХОМИР. Не мога ли да имам една малка тайна само за себе си?
ТОНИ. Можеш. Можеш да ми дадеш грешна формула. Аз от математики не разбирам.
ТИХОМИР. Аз не пиша нарочно грешни формули.
ТОНИ. Голяма работа! На Епсилон му е ясно, че това са само подробности, разбира се. С формула или без – поезията си е поезия. Там и да има, грешките могат да си останат най-дълбока тайна.
Тихомир я прегръща през раменете и двамата бавно се отдалечават. Чуваме гласът на Тони.
ТОНИ. Трептят звездите на Викоса над нашите глави безпътни.
Стъпките им заглъхват.
К Р А Й
