МАРИН ВЪРБАНОВ

Димитър Атанасов

Сутринта още бях помолил Саша, ако има възможност да посетим ателието на големия български художник проф. Марин Върбанов, дългогодишен преподавател по специалността “художествен текстил” не само в нашата, а и в тяхната Национална художествена академия. Нито преводачката Чън, нито поетесата Ваня бяха чували за него. Завъртяха тук-там телефони, питаха местни художници – нищо. А и аз не бях твърде убедителен – някои ми бяха говорили за ателие, други за Институт за съвременен текстил на негово име, а трети за галерия с постоянна експозиция. Обещаха да продължават да опитват. Най-после на връщане от езерото Си Ху, докато пътувахме към Националния музей на чая, се обадиха и стана ясно, че не само имат представа за кого питаме, ами и ни чакат по-скоро да отидем в Академията. Просто е трябвало да кажа, че търсим известния художник Ман Ван, както те го наричат, за да ни ориентират веднага. Признавам, не знаех. Не, не е покръстен, просто са адаптирали името му, както ние бяхме постъпили със Саша, Ваня и др.
Марин Върбанов е творец с международна известност, но както често се случва в България, малцина са чували за него. Знаят го в артистичните среди, най-вече сред художниците. Оказа се, че и Инджов, и Вагенщайн също го познават. Но ето, поетът Петко Братинов бе в неведение.
Лично аз бях поразен, когато за първи път чух неговата житейска история от моя най-добър приятел – скулптора Рангел Стоилов-Бачо, който му е кажи-речи набор.
Марин е роден 1932 година в Оряхово. Родителите му умират, остават четири деца сирачета, две от тях също умират. Той е най-малкият. Осиновява го семейството на ковача Иван Върбанов. Става отличен ученик, рисуването му е любимо занимание, работи в библиотеката. Приемат го скулптура в Националната художествена академия в София. Печели стипендия за Китай и заминава за Пекин. Записва живопис и история на изкуството в Пекинския университет, където се запознава със Сун. Неговите преподаватели му дават името Ман Ван. Изненадващо възникват усложнения около връзката със Сун. Налага се да се срещат тайно, защото по време на ранния комунизъм браковете с чужденци са забранени. Почти ежеседмично привикват Сун в партийната организация, за да я убеждават да се откаже от него. Влюбените изпадат в безизходица. Тогава решават да пишат лично на Джоу Енлай. И приказката се сбъдва – получават неговата благословия. Женят се, ражда се дъщеря им Боряна. Връщат се в София в края на 50-те години. Няма къде да живеят. Група преподаватели издействат да ги настанят на тавана на Художествената академия. Ражда се синът им Феникс. Мизерията ги притиска, но точно тогава се отпушва творческия гений на Марин. Следват изложби в София и Пекин, първа награда на биеналето в Лозана и небивалия успех на ретроспективната изложба през 1974-та. Заминават за Франция. В Париж го покровителстват Дора Валие и Пиер Карден. Именитата, уважавана на запад изкуствоведка от български произход, общувала и произнасяла се за художници като Пикасо, Брак, Леже, Миро, Бранкузи, през 1981 година пише предговора в каталога на Върбанов за изложбата му в галерия “Ерве Одермат”. /Другият български художник, за когото тя прави същия жест, е Димитър Казаков – Нерон./ А феноменалният френски дизайнер и моделиер Пиер Карден организира изложба в Ню Йорк, посветена на текстила на Върбанов. Славата го спохожда и светът става по-уютно място не само за живеене, а и за творчество. Канят го за преподавател в Парижката академия по изкуствата. Вече притежава ателие на острова, зад Нотр Дам дьо Пари. Следва пътуване до Австралия, където основава Центъра за гоблени към университета в Канбера. Едновременно с това прави изложби в Япония, Шанхай, Хонконг, Париж… Става преподавател в Художествената академия за изящни изкуства в Ханджоу и основава Институт за съвременен текстил. Създава школа и ново направление в китайското изкуство. Той е първият, който поставя проблема „фактура” в тъканта и въпроса за взаимодействието между архитектурна среда и гоблен. И първият, който извежда текстила от стандартното двуизмерение и го превръща в триизмерно изкуство.
По време на работа над нова своя творба нелепо пада от висока стълба и се наранява лошо. Лекува се в Пекин. Откриват му петна в дробовете. Прозорецът на болничната стая гледа към площад Тянанмън. Става свидетел на вълненията през 1989 година, когато студентите издигат своята картонена статуя на Свободата по време на протестите срещу правителството. Вижда танковете, кръвопролитието… Гледката го поразява много повече от болестта, съкрушава го духовно. Скоро след това умира.
Прахът му е погребан на три места – в Софийските гробища, в Париж и в Пекин.
Сун Куей, също талантлива художничка, реализира много от своите идеи в областта на текстила и висшата мода в България, Франция и Китай. Тя е представител на Пиер Карден за Източна Европа и Китай. По нейна инициатива и на децата Боряна и Феникс, през 2000 година в Пекин е публикуван луксозен албум, посветен на живота и творчеството на Марин Върбанов с текстове на китайски и на френски език, с множество репродукции, архивни снимки и подробна биография на големия творец. Същият се разпространява и в България. Успях да го намеря и да го купя, щом се върнахме. Беше изчерпан, но ми помогна Емил Данаилов от редакцията на списанието за пътешествия и приключения „Одисей”, заинтригуван от темата Китай. Албумът е прекрасен, и като полиграфия, и като оформление, и като материали – цяло богатство, може би най-разкошното издание в иначе скромната ми домашна библиотека.
Преди няколко години Ангел Гешев беше подарил на Агенцията за българите в чужбина портфолио с последните, нереализирани проекти на Марин Върбанов. Той го е изработил съвместно с Боряна Върбанова в своето графично ателие в Пекин. Двамата са направили такъв подарък и на президента Петър Стоянов при неговото гостуване в Китай през 1998 година.
Трябва да отбележа, че доста подробности и детайли от живота на Марин Върбанов научих от самия Ангел Гешев при срещата ни в Пекин, преди да летим за Сиан и Ханджоу. От него узнах, че Сун е починала няколко месеца преди нашето пътуване. И че Боряна живее в Пекин и често се виждат. А Феникс държи ателието в Париж.
В Академията за изящни изкуства наистина ни очакваха. Посрещнаха ни още на портала. Заведоха ни в ателието, което той е създал. И което днес носи неговото име. Над входа вдясно е монтирана черна мраморна плоча с надпис “Ателие Марин Върбанов” на английски и на китайски език. В самото ателие работеха студенти, имаха редовни занятия. Запознахме се със завеждащата ателието, скулпторката проф. Шъ Хуей – около четирсет и пет-петдесет годишна жена с одухотворено лице и излъчващи сила и мощ ръце. Тя е работила три години с Върбанов, сега поддържа връзка с дъщеря му. Имаше още двама или трима бивши негови колеги преподаватели. Говореха за Ман Ван с уважение и преклонение. В ателието е идвал на посещение и, прави му чест, бившият председател на парламента Огнян Герджиков. На стената бяха окачени две табла със снимки на Марин и Сун с колеги и студенти. До стената, на почетно място, на висок постамент, бе поставен скулптурен портрет на Върбанов. Имаше две негови триизмерни творби с внушителни размери, бих ги определил като текстилни инсталации, и няколко гоблена.
Снимахме се със студентите и топло се сбогувахме. Преди да се разделим ми подариха каталог на Академията и проспект на Института за съвременен текстил “Върбанов”. Беше на китайски и английски език, с популярна снимка на художника и репродукции на негови работи.
Ако кажа, че бях удовлетворен, ще е твърде слаба бленда за чувствата, които изпитвах в този момент. И не само аз, всички бяхме изпълнени с национална гордост затова, че един българин е учил китайците на най-китайското изкуство – текстила.
Държах и настоявах за това посещение заради паметта, творчеството и духа на големия българин Марин Върбанов, заради мен самия, но също и заради приятелите, които ми поръчаха да го направя – скулпторите Рангел Стоилов – Бачо и Цвятко Сиромашки, живописците Вълчан Петров и Матей Матеев, графиците Владимир Генадиев, Бисер Дамянов, Ангел Гешев и другите, с които стана дума за Върбанов в Пловдив, преди пътуването за Китай. И заради всички в България, които го познават – приятели, колеги, негови студенти и студенти на неговите студенти.

 


Димитър Атанасов – ПОЛЪХ НА ВЕТРИЛО