Владимир Янев

*
Живея подозрително дълго – скоро ще закръгля шейсетака. И нали си падам даскал човек (без да съм отличник!) бая млад пишещ народ съм предупреждавал: „Не бързай с публикуването! Особено на книга. Ако се съмняваш в стойността на написаното, постъпи като гъбаря – остави гъбата, може да те отрови.” И прочее мъдротии, най-хубавото на които е, че никой не ги зачита.
Продължавам да вярвам, че бързата кучка слепи ги ражда. Ала бавната може изобщо да не роди. И казва Казандзакис:
– Ако сега, посред зима цъфнеш, празноглави бадеме, ще дойде виелицата и ще те попари.
– Нека ме попари! – отвръща бадемът всяка пролет.

*
На времето обичах да повтарям Жоржи Амаду: „Един мъж не може да има всички хубави жени на света, но трябва да се постарае.” Сега го перифразирам: „Не можеш да прочетеш всички хубави книги на света, но трябва да се постараеш.”
Старая се, макар че е абсурдно.
Ето – разгръщам поемата на Лукреций „За природата на нещата”. Скучно ми е – Лукреций е учен, а не поет. Иначе нямаше да напише: „Изкуството е слугиня на философията.”
Никога няма да се съглася, ала колко е хубаво заглавието „За природата на нещата”. Пък и може да се преиначи – „За нещата в природата”. (Добле дичо!) Именно в природата! Във физиката, а не в метафизиката…
Тук е мястото на поезията. За нея Пастернак казва, че е навсякъде. Била и в тревата, трябвало само да се наведеш, за да я вдигнеш оттам.
Какво усилие на духа – да се наведеш, за да се възправиш…

*
Колко мъдри са думите…
Произнасяме съвсем механично „природа”, а ако се замислим, ако я разчленим, какво ще излезе: при рода!
Всичко, което ме заобикаля, е от моя род. Навлизам в природата като в семейство, като в народ…
Аз съм част от едно могъщо и вечно цяло. Тленността ми не тлее, а се извисява и разгаря, чувствам се странно жив сред този засиял и омрачнял, сред този раздвижен и застинал живот, обозначаван от естествената и странна дума „природа”.
Природа – при рода съм си и ми е толкова хубаво…

*
При изображението на еротичното Монтен предпочита по-сдържаните Лукреций и Вергилий пред страстния Овидий, който проявявал излишна откровеност. Тази негова откровеност превръщала читателя в безполово същество, не го възбуждала. Сдържаността пък извеждала по „упоителните пътища на въображението”.
Нещо не ми се връзват тези иначе приемливи съждения на Монтен именно с подценяването на Овидий, но да не сеем на корена му ряпа. Малко са живите, на които бих искал да се противопоставя, а не съм го направил – баш Монтен да захвана!
Още повече, че самият той ни е подсказал: „Спете на възглавницата на съмнението!”

*
В Горкиевия роман „Животът на Клим Самгин” са цитирани стиховете:
Съжали ме, че се бавя аз
на брега на своето желание.
Не съм открил кой е авторът им, но вероятно тези стихове биха се харесали на Монтен. Ала самият баща на есеизма „си позволява великолепна шега – как на млади години донасял вкъщи целувки върху гъстите си мустаци”. Това е благородно отбелязано от Юрий Олеша в чудесната книга „Нито ден без ред”. Големият майстор на метафората, горд с наблюдението си, че момичето стояло на шепот разстояние от младия човек, се възхищава от мустачестия образ на Монтен.
Какво благородно възхищение!

*
Джулиан Барнс е написал прекрасната книга „Папагалът на Флобер”. В нея има такива размишления:
Някои критици възприемат покровителствен тон към предмета на своите занимания. Държат се тъй сякаш Флобер (или Милтън, или Уърдзуърт) е някоя тяхна стара леля, прикована към люлеещия се стол и лъхаща на гранясала помада, досадна родственица, която си живее само с миналото и от години повтаря едни и същи неща. Разбира се, домът си е неин и настанилите се там не плащат наем, но дори и така, тя вече си е… хм, изпяла си е песента.
Ей такива едни работи…
Лично на мен – до болка познати!
Не ми бяха обаче познати цитираните от Барнс открити грешки (след това се оказва, че не били такива!) у Флобер от една негова изследователка. Както и грешките, посочени от друг един научен човек, допуснати от Евтушенко (не знаел какво е американски славей), Пушкин (не бил наясно с униформата, която офицерите обличали на балове), Джон Уейн, Набоков…
Колридж, Йейтс и Браунинг не различавали ястреба от сивия рибар, а сивият рибар всъщност бил чапла. Докато Уилям Голдинг объркал нещо в оптиката. Най-голям укор обаче заслужил Тенисън заради „Атаката на леката кавалерия”, където пише: „Из долината на смъртта потеглиха шестстотин.” Оказало се, че конниците били точно 673. Ни повече, ни по-малко…
Барнс елегантно се гаргари с педантиката, но това не е толкова важно. Важното е как емоционално и етично се противопоставя спрямо тълкувателите, възприемащи авторите като досадни стари лели. Ето:
На обикновения, но страстен читател му е позволено да забравя; той може да си замине, да изневерява с други писатели, а после да се завърне и отново да се влюби силно. Не е необходимо връзката да се скрепява чрез сродяване и домашен уют. Тя може да е непостоянна, но когато съществува, е пламенна. В нея няма и следа от делничното озлобление, което се натрупва при тягостното, монотонно съжителство. Не съм стигнал дотам с отегчен глас да напомням на Флобер да простре измокрената постелка пред ваната или да използва четката за тоалетната чиния. /…/ Вижте какво, ще ми се да извикам, писателите не са съвършени; както не са и съпрузите и съпругите. Истината е, че дори и да изглеждат съвършени, на практика не могат да бъдат такива. Никога не съм смятал, че жена ми е безупречна. Обичах я, но не се заблуждавах.

*
В книгата си Джулиан Барнс така отговаря на упрека, че Флобер не вярвал в социалното предназначение на изкуството:
Да, не е вярвал. Това е досадно. „Ти всяваш отчаяние – писала му Жорж Санд, – а аз нося упование.” На което Флобер отвърнал: „Не мога да променя очите си.” Творбата на изкуството е пирамида, която стои безполезна между пустинята: чакали опикават фундамента й, а буржоата се катерят към върха й; да се доразвие сравнението. Искате изкуството да е лечебно средство? Тогава извикайте ЛИНЕЙКАТА ЖОРЖ САНД? Искате изкуството да казва истината? Извикайте ЛИНЕЙКАТА ГЮСТАВ ФЛОБЕР; но да не се изненадате, ако на идване ви премаже крака.

*
Ахил е победоносно прекрасен, но Хектор предизвиква любовта ни.
По-късно Вергилий избягва „грешката” на Омир и рутулът Турн не е по-симпатичен от победилия го Еней. Може би защото троянецът казва през сълзи на сина си, че той може да научи от своя баща какво е мъжество и геройство, но какво е щастието, щял да узнае от други.

*
Няма по-страшно нещо от гражданската война – тя сее жестокост и жъне омраза за десетилетия и векове. Сред ужасите на такава война живее Хораций.
Според поета великият Рим се самоубива. И все пак съветва:
Недей загубва в дни на нещастие
спокойствието, а през по-щастливите
не се опивай пряко мяра.
Хораций бил любим събеседник и желан съветник на всички издигнати римляни. Дори Октавиан Август, му предложил почетна служба. Но поетът отклонил поканата на императора – не желаел нито да губи свободата си, нито да предизвиква чуждата завист.
Това е истинският творец – не търси похвали от знатните, а приятелство с достойните. Казва го много пъти, пише го и в писмата си.
Много ми харесва Хорациевото твърдение, че в поезията думата трябва да се учудва от другите думи. Именно в това учудване е същността на общуването ни. Останалото е плоска прагматика.

*
Римляните се отнасяли подигравателно към грекулите (дребните гърци).
Нали са ги победили, нали са изсмуквали от тях необходимото. Могли са да разчитат на учените си роби-гърци при всички случаи.
По-късно римските интелектуалци станали привърженици на идеята за усъвършенстването. Усъвършенствали речта, риториката.
Дотолкова ги усъвършенствали, че е трябвало да дойдат варварите. И те не закъснели. (Добре че са дошли – иначе какво щяхме да правим без варвари, иронизира Кавафис в прочутото си стихотворение.)
Позната история – откак свят съществува!
При нас никой не идва – сами се предлагаме.

*
За Хораций по време на гражданската война в Рим ми припомни епизод в „Нито ден без ред” на Олеша.
Съученикът на писателя Шнайдерман казал, че който записва военен заем, спомагал за кръвопролитието. Друг съученик – Костя Лукин, бил от монархическо семейство, обичал царя и съобщил за това на директора. Изключили миролюбеца.
През руската гражданска война Шнайдерман станал болшевишки комисар в Донския край. Разстреляло го някакво малоумно атаманче. За двойно престъпление – като комунист и като евреин.
Костя Лукин паднал убит за царя – „за оня портрет, който висеше в кабинета на директора: мъничко ангелче с агнешко къдраво калпаче стои на моравата, а до него – овенче, също къдраво и много бяло”.
Убийствена е иронията на Олеша срещу идилиите… Акцентите върху калпачето на ангелчето от агнешка кожа и върху все още живото овенче не случайно са впрегнати в описанието на картината.
Но – за гражданската война…
Убиват и царя, и семейството му.
Зверство, предизвикано от зверствата и раждащо зверства!
А директорът на гимназията бил латинист. След революцията станал овчар. Разказвали, че докато пасял стадото, четял римските класици. Опитал се да живее като Хораций… Разстреляли и него.
Върви след всичко това да пееш панегирици за справедливата победа.
„Никоя победа не връща мъртвите”, казва Иван Динков.

*
Колко горди стихове:
Ето завърших труда си.
Ни Юпитер може с гнева си да го затрие,
ни огън, ни меч, ни разяждащо време.
Велик Овидий! Какво ли бихме знаели за любовта и митовете без него?!
И все пак – той ни е най-мил заради злочестата си съдба, заради тристиите, писани в Томи. Осмелявам се да говоря в множествено число, защото фигурата на заточения поет е привличала толкова негови братя во Аполоне. Включително нашите поети Кръстьо Станишев, Иван Бориславов, Кирил Кадийски.

*
Когато пътувах към Томи, днешната румънска Констанца, мислех за Овидий… Как е зъзнел – от студовете, от варварското разноречие на грубите легионери. Как се е страхувал, когато през замръзналия Дунав са преминавали дивите гети и сармати… Колко далечно му е било тук. И той, изящният – с тъгата по отнетото отечество…

*
Кирил Кадийски – финалът на „Овидий в Томи”:
Не сме, уви, в света на Дафнис и на Хлоя…
И вълноломът точи като грапав брус
със съсък острието на прибоя.

И падат чайки – оскрежени котви,
с които зимата напразно пак се готви
да върже времето сред тоя залив пуст.
Времето не можеш да го вържеш, а поетът, макар за един кратък живот, можеш. Забива се оскрежената котва на чайката Овидий в пустия залив на безвремието…

*
Още в класическата Атина остракирали велики граждани като Тукидит и Демостен. Заставили Сократ да изпие чашата с отрова. Рим има множество истории за изгнаници и жестоко унищожавани. И все пак Овидий е бащата на прокудените поети.
А ако той – провидецът – би могъл да види какво се върши с поетите през ХХ век, едва ли щеше да се жалва толкова.

*
И си спомням за Гео-Милевия „Ад”. Ето какви ги пляска нашичкият:
Перото ми трепетно
страда
отпада
без мощ
пред всегдашния, страшния ужас на ада,
който трябва аз днес да опиша.
На помощ!
Вожд
Виргилий
………………
(Но Виргилий отдавна не диша.
Виргилий се хили
с беззъбата зев на класически череп,
стар хиляди и толкоз години.)
Свий
в торбата си чер хлеб
и
без целомъдри, спокойни терцини –
тръгвай сама,
о, душа!
През адските кръгове – плам и тъма:

Уви!
Лъжа
е Виргилий.
Данте видя ада и все пак излезе оттам, за да го разкрие за страх и укор на съвременниците си. Гео Милев беше наврян в ада без право на помилване, без благородното водачество на Вергилий. Дали е разбрал, че не може безнаказано да се гавриш с авторитетите. Но Дантевците от ХХ век са хора решителни, те са архитектите на ада. И умни при това – веднага разбрали, че едноокият тях е виждал, когато е писал:
Данте беше andantе
– и разнищваше мъдра пророческа прежда
през цялата древна и нова световна история.
Данте беше andantе
страх и терор без надежда

Ний сме presto.
Айде да те видим, мойто момче, като си толкова presto, мож ли прескочи илиенските ями…
Не, никакви медени и сладки, никакви позовавания на историческа или държавническа необходимост няма да оневинят убийците на поети!

*
Чудя се какво има предвид Александър Блок, когато в „Гибелта на хуманизма” (предшествала „Дехуманизация на изкуството” на Ортега-и-Гасет) отбелязва, че „откритията отстъпват място на изобретенията”.
Понякога ми се струва, че тук може да помогне стихът на Гео Милев от „Удари трета стража”:
Аз изнамерих себе си най-сетне!
Не да намериш нещо дадено, не да откриеш съществуващото, а да изнамериш, да изобретиш невероятното… Така ли е наистина?! Не става ли въпрос, че няма вече възможности за големи открития, поради което можем да се надяваме единствено на по-малки, но масово постижими и уеднаквяващи живота ни изобретения?
Дори да не е така в случая със статията на Блок, аз лично за отговор на най-важните въпроси се обръщам не към свещените или философските книги, а към поезията. В представите ми тя е и по-фантастична, и по-мъдра!

*
Иван Николов открива в покъртителната съдба на отлъчения от Рим поет свой акцент, който в действителност е твърде далеч от мрачното отчаяние на Овидий в Томи. „Светът и без Рим е просторен”, сентенциозно отбелязва Иван Николов, за да заключи:
Нека Рим е далече, но Рим ще те чуе,
макар че отдавна не мислиш за Рим.
А е мислел, ох, как е мислел за Рим този истински римлянин!

*
Знаех за Петроний още от четения през детството роман на Сенкевич „Камо грядеши”. (А как се възхищавахме от „Кръстоносци” на този вълнуващ писател. Кой ли не е искал да е Збишко от Богданец!)
Петроний беше представен от поляка като светски мъж с трагична съдба. Помня от тази книга най-честото определение за римлянина – „арбитрум елеганторум”. Също – че с неговата смърт си отивал благородният Рим.
Едва след филма „Сатирикон” на Фелини потърсих книгата на Петроний и се изумих. За мен главният й герой Енколпий е най-древният предшественик на Холдън Колфийлд и Ханс Шнир.
„Сатирикон” е изумителна книга. Умирам от яд, че доста части от нея са безвъзвратно изгубени.
Тук има една забележителна вечер у богаташа Трималхион. Той поръчал да изпишат върху гробницата, която предварително си построил: „Издигна се от малко, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ.”
Трималхион е най-древният предшественик на нашите мутренски богатунгели.

*
В „Метаморфози” на Апулей, издавана у нас под името „Златното магаре”, Луций се превръща в магаре. Оттам започват приключенията му. В края на романа героят среща процесия в чест на богинята Изида, сдъвква розите от венеца на нейния жрец и отново е човек. Ала колко неща е научил за магариите на хората!
Интересното е, че Апулей действително бил жрец на Изида. Неговите читатели вярвали, че писателят разказва реално случила му се история, че бил магаре.
Инкарнация!?
Това напомня реакцията на един читател на Толстоевия „Холстомер”. Той възкликнал пред писателя: „Лев Николаевич, не е възможно никога да не сте били кон!”
Силно е въздействието на литературата върху тези, които живеят с нея… Не казвам дали това е за добро, или за лошо. Просто констатирам и то с въодушевление, непонятно може би в нашата епоха на масмедиите. Така е непонятен Холдън Колфийлд на Сали Хейз.

*
Не помня откъде съм взел това римско предупреждение:
Ако сториш нещо прекрасно с мъчителен труд – мъката ще си отиде, прекрасното ще остане.
Ако извършиш нещо презряно с наслада – насладата ще си отиде, презряното ще остане?!
Трудя се… Мъката не си отива, не съм уверен, че нещо от прекрасните ми помисли се е получило, че е необходимо на хората, че ще остане.
Но дори да съм създал само неща, достойни за презрение, поне не съм ги вършил с наслада.
Това ми е оправданието – друго засега не мога да намеря.

*
Нямаш надежда?
И от това положение Сенека е намерил изход.
В трагедията му неговата Медея казва, че когато нямаме надежда, не трябва да се отчайваме от нищо.
И Едип на Сенека си го бива. Той пък твърди, че можеш да отнемеш живота на човека, но не и смъртта.
Утеших ли те, приятелю?!

*
Правосъдието срещу силните?
Още скитът Анахарсис е казал на Солон по повод неговите закони:
– Законите са като паяжина, могат да задържат мухите, не и осите. Силните и богатите винаги ще разкъсват паяжината.
Правосъдието на силните?
Федър има басня за кравата, козата, овцата и лъва, които ловували заедно. Убили един елен, лъвът се заел да раздава месото му. Разделил го на четири и обявил: „Вземам първата част, защото съм лъв, втората, защото бях ваш съюзник, третата, защото съм по-силен. И тежко на този, който докосне останалото.”
Единственият начин да се опазиш от вечното човешко кривосъдие, е никога да нямаш работа със съд.

*
Един от отличителните прозаици от александрийската школа Лукиан: „И димът на отечеството е по-светъл от огъня на чужбината.” Познаващите руската литература вероятно ще си припомнят фразата на Тургенев: „И дым отечества нам сладок и приятен.” Дали е познавал Лукиан, или е съвпадение?!

*
Чета Тит Ливий за сблъсъка между римляните и етруските:
Старите жители на Италия тръгнали в атака. Пред войските на етруските крачели техните жреци. Те били с ужасяващи маски на демоните на смъртта, в ръцете им се виели живи змии и пламтящи факли. Стъписали се римските воини, по-суеверните сред тях били готови да хукнат назад. Тогава военачалникът им избухнал в гръмък смях. Подели го близките до него, хохотът заразил цялата войска. Станало сякаш чудо – воините се съвзели и направили на пух и прах етруските и техните преоблечени жреци.
Великата сила на смеха!

*
А Хайне, когато прочел историческите съчинения на Тацит, възкликнал: „Той кара тираните да бледнеят”.
Напоследък обаче тираните са червенобузи…
Как ще бледнеят, когато хората не четат, а гледат телевизия?!
По която червенобузичките тиранозавърчета възхваляват демокрацията като универсален прах за пране.

*
Леонид Андреев споделя, че искал да напише „разказ за човека, който цял живот, страдайки безумно, търсил истината и ето, че тя се появила пред него, но той затворил очи, запушил уши и казал: „Не те искам, дори и да си прекрасна, защото моят живот, моите мъки запалиха в душата ми омраза към теб.”
Не е създал такова нещо. Причината не е в невероятността на реакцията на героя. Леонид Андреев е писал и къде-къде по-невероятни неща. Според мен тук резюмето изчерпва разказа. Споделеното е полупритча с твърде изкристализирала идея – затова не е подразнила писателя. Липсвало му е неясното, с което се преборваш, когато пишеш. Иначе се получава статия. Умна или глупава, но статия – продукт на предварително набелязана цел.

*
Приятелка сподели, че синът й възкликнал: „Душа ли? Бой!” Казах й, че след Данте въпросът с душите е решен в тяхна полза. Тъй че да не се връзва – синчагата се гаргари с майка си. Да вземе и тя да му отвърне със същото.
Например да му цитира Апулей:
Удивително е как всички искат да живеят добре и знаят, че не могат да живеят добре, ако не се грижат за душата си, а въпреки всичко точно за душата си най-малко се грижат.

*
Поезията е родена от великата невъзможност да се изкажем. Тя казва истината, само истината и никога цялата истина – това е участта на поетическото слово.

*
Литературата на европейското Средновековие! Все повече ми харесва… Като юноша бях увлечен от Беоулф, Роланд, Сид… А най-много ме вълнуваше опърпаният том за нибелунгите. Там поемата не беше преведена в стихове, но в паметта ми трайно се запечата как обсадените изпитвали такава жажда, че пиели собствената си кръв. От съвременния стихотворен превод на Борис Парашкевов се оказва, че всъщност нибелунгите утоляват жаждата с кръвта на враговете си. Доста варварско…

*
В руското „Слово за Игоревия полк”:
Птици закриха войската с крилете си,
а зверовете облизаха кръвта.
Могъща работа, Ботева… Пък Пенчо Славейков се гаври с вълка в „Хаджи Димитър”, възкликвайки нещо от рода на „Няма ли да спре да я ближе тая рана, джанъм.”
Няма – раните във великата поезия не зарастват. Не зарастват и раните от нея…

*
Една от най-вълнуващите личности в старинната книга за трубадурите е Джауфре Рюдел. Той провъзгласил – „далечната любов е всъщност близка”. И понеже поетите често са пророци на собствения си живот, той обикнал графинята на Триполи, съчинил за нея много мелодични песни с изразителни стихове. Накрая тръгнал към града на любимата си, но стигнал полумъртъв. И ето какво пише за Рюдел:
Известиха за това на графинята и тя отиде да го види и го прегърна. И като узна, че тя е графинята, веднага той си възвърна слух и обоняние и благодари на Бога, че му е продължил живота, за да я види, и така умря в прегръдките й. А тя накара да го погребат с големи почести и още същия ден стана монахиня от скръб заради смъртта му.
На сапунен сериал ли прилича?

*
На какво тогава прилича историята за жестокостта на един ревнивец към трубадура Гилйем де Кабестан?
Когато научил, че поетът възпявал жена му, той го убил. След това заповядал да сварят сърцето му и да го поднесат на неподозиращата съпруга. Изпълнили заръката, а накрая злодеят открил истината на клетницата. Разказът за зверството завършва така:
Когато дамата чу и видя всичко това, загуби свяст, а щом дойде на себе си, каза: „Господи, ти ми поднесе толкова хубаво ястие, че никога повече не ще вкуся друго.
Когато чу това, мъжът я подгони с меча си и поиска да й отсече главата, ала тя изтича на високия балкон, скочи долу и тъй умря.

*
Убий поета,
свари сърцето му в научен сос,
разгони почитателите му.
След това умий ръцете си
и чистодушно се прекръсти
пред иконата на разума.
Така се е правело открай време.

*
Когато на тръбачите вестта
подгони всички хора и страхът
ги шиба, аз споделям радостта,
че рицарите вече са на път.
Харесва ми да гледам упоено
как замък обсаден е на война
и крепостите са в развалина,
а армията вече е стълпена
край крепостния ров, където ред
стърчащи колци прави смъртоносен плет.

Харесвам на сеньора дързостта,
в атака литнал не за първи път
на бойния си кон, че смелостта
повдига и на другите духът.
От неговата дързост вдъхновени,
бойците следват го и ето на,
в най-люта сеч и страшна кръвнина
от страх и от умора са спасени,
че никой подир туй не е приет,
следи от рани няма ли безчет.
Това са стихове на Бертран де Борн.
Като рицарски роман е съдбата на този благородник. Той се скарал с брат си и го прогонил от фамилния замък. За да му отмъсти, прокуденият се съюзил с Ричард Лъвското сърце. Войските обкръжили крепостта на поета и той след дълга съпротива се предал.
Ричард харесал де Борн, дарил го с приятелството си, а трубадурът въпреки превратностите на съдбата никога не му изменил. Заедно със своя благодетел поетът се сражавал срещу множество крале и народи. Твърди се, че бил пленник на арабите, които обучавал в изкуството на куртоазната любов. Достойно занимание за рицар и поет!
В края на бурния си живот Бертран де Борн станал монах и сякаш забравил, че някога бил превъзходен поет. Харесват ми стиховете за това, което той харесва. И не ми харесва, че станал монах. Някакъв си там Алонсо Кихана Добрия.

*
Заключителните страници на „Дон Кихот” са тъжни. Умира лудият рицар и се ражда обикновеният човек. Благопристоен, буржоазничък… Същество, негодно за полети. Вероятно в двора му ще има пауни. От яйцето не се излюпва птица, а омлет.

*
Последното е подсказано от Добромир Тонев.
Той има такова стихотворение:
Яйцето е поставено на масата:
шедьовърът е втренчен във шедьовъра.
Оттук нататък може да избира:
или омлета, за да съществува,
или летежа – да му се насити.
Въпросът „Да имаш, или да бъдеш” е същина на поетическото питане при сериозните автори.

*
Лукреций и следовниците му могат да разправят колкото си искат, че изкуството е прислужница на философията… Вероятно Хегел също би казал това, но не е философ, когато твърди: „Арабинът съставя единно цяло с обкръжаващата го природа и само когато го вземем заедно с неговото небе, със звездите и знойната му пустиня, с неговите шатри и коне, ще можем да го разберем.”
Да вземеш човека заедно с нещата вече е поезия!

*
Кирил Кадийски – „Източен поет”:
Тополата – самотно минаре –
стърчи. И слънцето с чалма червена
молитвите си утринни начена
пред коленичилото в транс море.

Мълчанието и до днес е злато,
щом беден ходи дръзкият поет
и плаща – замълчал – за всеки ред.
Тълпата си е все така вяла, но е по-малка тълпа. Тя е тълпа минус поетите. А те не са нито толкова малко, нито толкова безсилни както обикновено ни се струва.

*
Звездите бродират сияйните си орнаменти по черното кадифе на небето. Идва часът на нашия вечерен разговор – мусамарат.
– Защо, о, приятелю, у вас така почитат поетите?
Бедуинът разбутва съчките и пламъците озаряват мургавото му лице.
– Имало някога един бедняк с осем дъщери. Минал веднъж покрай стана му поетът ал-Аша, погостувал му. А когато си тръгнал, съчинил песен за щедростта и гостоприемството на бедуина. Казал още, че неговите осем щерки са стройни като осем кипариса и сияйни като осем звезди. Разнесла се песента на ал-Аша, а към стана на бедуина препуснали момци от най-знатни семейства – колкото може по-скоро да се оженят за тези красавици.

*
От незапомнени времена арабите знаят, че магическото слово на певеца само може да срази противника. Арабският език, използван от истинските майстори на словото, е по-сладък от водата, по-нежен от вятъра, по-остър и по-бърз от стрелата!
Така казват… Вероятно моят приятел Цветан Теофанов – отличен поет и голям арабист – ще го потвърди.

*
Имруулкайс бил княжески син, но животът в двореца не го привличал. Предпочитал лова, сладките приказки с приятели и стиховете. Имруулкайс заживял сред пустинята, станал пръв приятел на бедуините. Нарекли принца – с преклонение ли, с презрение ли?! – Скитащия цар.
Вече не толкова млад, Имруулкайс все още възхвалява тези четири неща:
Да кажа на приятели „Наздраве”,
за да се възправят с пълен мях вино;
да ловувам върху коне, чаткащи с копита,
изпреварили стадата диви животни;
да яздя камила сред нощта на пустинята
към твоето древно селище,
за да се свържем пак
или да се приближим до желанията си;
и дъх на хубавица, влажна от росата,
впила поглед в пеленачето си.
Симпатяга!
Мъжко момче, с което няма как да не станеш приятел…
А този „дъх на хубавица, влажна от росата” е съхранил своята свежест през вековете.

*
Отношението на мъжа към жената и досега би било пещерно, тя нямаше да е нещо повече от самка, да не беше словото с неговата облагородяваща сила. Ето как възкликва един от героите на Станислав Сивриев:
А беше жена!… Пиронете изрипнаха от доскине – и те да погльоднат…
Страхотия!
Не природата, цивилизацията коленичи пред женската красота.

*
Чехов казва, че добрият човек се срамува и от кучето.
А в разказа на Станислав Сивриев „На въже атовете линеят” овчарят Раиф споделя: „Коремът и очите развалят човека. И вълк да срещна, и от вълка ме хваща срам…”
Случайно съвпадение или нашият писател е „забърсал” Чехов. И второто да е – самобитността на Сивриев е извън съмнение.
А съвсем извън съмнение е, че чувството за срам разграничава човека от простака.

*
Прочутият поет Лабид приел исляма и престанал да пише. Веднъж го помолили да каже нещо свое, а той донесъл най-дългата сура от Корана и тържествено обявил: „Ето с какво ме дари Аллах вместо моето нещастно стихотворство!” Казал, че новата религия изгонила от душата му „шейтаните на поезията”.
В Корана, както и в Библията, има прекрасни стихове. И все пак ми е мъчно за поети като Лабид. Мъчно ми е за всички, които „стъпват на гърлото на собствената си песен”, както се изразява Маяковски. Така творците се превръщат в нормални правоверни.
А поезията е „кривоверие”!
Затова предпочитам легендата за Зухайр, който се срещнал със самия Мохамед. Старият вече поет прочел своите касиди на пророка, а онзи възкликнал: „О, Аллах! Спаси ме от изкушенията на неговото слово!”
Пророкът се уплашил да не би поезията на Зухайр да привлече хората повече, отколкото сурите в Корана. А ако се замислим, свещените книги също са създадени от поети. За да се тълкуват от догматици и да се превръщат в оправдание на тиранията.

*
Владетелите на Дамаск, Багдад, Кордова се обкръжили с огромни свити. Сред най-близките им били писачите, прославящи подвизите им. Скоро този обичай се възприел от всички по-силни и богати арабски първенци. Те не се задоволявали вече с Корана, искали да чуват не само за величието на Аллах, но и за собствената си слава.
Появила се панегиричната поезия. Ала мъдрите и достойните намирали начин да защитят истината.
Така една вечер приближените разхвалвали своя халиф. Всички се надпреварвали да прибавят нови ласкателства към вече казаните. Само един от тях оставал безмълвен.
– Защо мълчиш, няма ли и ти да кажеш нещо? – приканил го халифът.
– О, най-велики измежду великите, нима съм достоен да говоря за качествата ти?! – започнал панегирика си съветникът. – Аз съм всичко на всичко един страхлив човек. Да кажа истината – боя се от тебе, да излъжа – боя се от Аллах.
Добро четиво за обръча от хвалители на днешните властници!

*
Столетия по-късно строгият съдник Никола Боало галантно се измъкнал от клопката, когато Людовик ХIV му дал свои стихове за мнение.
– Ваше величество, вие наистина сте велик! Поискали сте да напишете слаби стихове и безупречно сте постигнали целта си.

*
Как ми харесва историята, която прочетох у Абд Раббихи в „Книга-огърлица”. Ето:
Един проповедник чул, че някакъв човек бил много лош и съседите винаги се оплаквали от него.
– Защо така, синко? – запитал го проповедникът. – Живей в мир с хората!
– Че аз нищо не им правя. Те просто ми завиждат – отвърнал онзи. – Ела с мен, та виж!
Отишли те при съседите, човекът се свил тъжно в ъгъла.
– Какво ти е, бре? – заразпитвали го.
– Току-що дойде заповед от халифа. Утре мен и – той изброил имената на някои от най-видните хора в града, – ще ни бесят.
– Ах, ти, враг на Аллаха! – завикали съседите. – Как така ще те бесят заедно с тях! Това е прекалено голяма чест за тебе!
Тогава той се обърнал към проповедника и казал:
– Виждаш ли? Те ми завидяха даже за това, че ще ме обесят! Ами ако бях им казал, че ми се е случило нещо хубаво?
„Който завижда, не вижда!”, както казва моята приятелка – контеса Рони. И друго казва, умницата му с умница – „Ръка, която дава, не обеднява!”

*
Арабска пословица: „Ако господ иска да накаже някого, изпълнява всичките му желания.”
Страшно наказание наистина.

*
Рудаки бил съвсем млад, когато го провъзгласили за „султан на поетите”.
Разказват, че емирът на Бухара дълго се задържал далече от града. Хората от свитата му и войниците помолили Рудаки да направи нещо, та най-сетне да тръгнат към родината си. Тогава певецът изпял такава песен за златната Бухара, за нейните благоухания и за едрите й звезди, че емирът, както бил по чехли, скочил на коня си и полетял като вятър. Настигнали го едва след два дни, та поне ботушите си да обуе.
Животът на Рудаки бил щастлив и волен, но когато остарял, защитил бунта на народа срещу угнетителите на Бухара. След потушаването на недоволството властниците ослепили поета. Но и с избодени очи той виждал повече от другите. Кой можел да заглуши сладкия звук на неговите песни и звъна на многострунната му чанга!
Рудаки възпява любимата си, поставяйки я по-високо и от бога:
Само господ няма равен под небесното дърво,
ти си даже по-красива, по-добра от божество.
Ако някой каже: „Слънце виждам грейнало далеч!” –
значи, че е забелязал чудното ти зарево.

Ти си всичко, със което се е извисил човек
над земята и е станал над живота тържество.
Ослепеният „Адам на поетите” вижда заревото на жената. А ние, зрящите, се опитваме да я сведем до анатомията. Не, много има да учим възвишения фарси на любовта.

*
Понякога наричам приятеля Георги Райчевски: Фирдоуси. Има логика – така са наричали автора на грандиозната „Шах-наме”. Фирдоуси – „Райският”.
Според преданието султанът обещал да заплати за тази поема по жълтица за всеки два стиха. Ала вместо тази сума му дал едва 60 000 сребърника. Поетът се обидил, раздал парите на хората и написал стихове, в които осмял владетеля. Прочел ги султанът и люто се заканил на Фирдоуси, който едва успял да избяга от родината си. Минали години, стихнал владетелският гняв и камили с дарове и злато влезли в града на поета. Но било вече късно – от другата врата на крепостта излизали онези, които изпращали ковчега с тялото на Фирдоуси.
А аз си мисля за днешните султани – издателите. Те и за 30 сребърника се циганят. Юда да си, пак ще останеш нереализиран.

*
От героите в „Шах-наме” най-прекрасен сред прекрасните е младият ирански цар Сиявуш. Той мечтаел светът да заживее в мир. Искал войниците да жънат жито, а не кървави победи, строял градове и благославял дружбата между хора и народи.
Сиявуш дал клетва, че няма да се опетни с човешка кръв. Чули това враговете и го нападнали. Юнакът можел да ги избие, но не вдигнал ръка да се защити. Загинал, останал верен на убежденията си.
Чудно ми е защо пацифистите не са споменавали никога Сиявуш. Навярно, като всички други, те си имат скучни партийни книжа.

*
Някога съм виждал този благ и присмехулен човек. С чаша вино в ръка, с небрежно поставени до него перо, мастилница и листове, той ме е обайвал с безкрайните си разкази и с кратките си рубаи. Не ме е учел как да живея и не е искал да бъда като него. Разбирал, че всеки трябва сам да избере пътя си.
Мисля, че сме били приятели.
Написал е:
Пари, високи служби, грижи… Боже мой –
не знае смях и радост хорският безброй.
А колко силно мразят злобните богати
поета, който няма даже камък свой!
Също и:
Когато бях младеж, твърдях, че всички тайни
на дните съм разкрил. Ах, глупости безкрайни!
Сега разбирам аз, че нищо не разбирам,
че моят път бе пуст като среднощни чайни.
И… Но кой не е чел рубаите на Омар Хайям. Голямо богатство! Чудесният поет Андрей Германов използваше тази форма. Някои го упрекваха. Но мълчат днес пред пълчищата от хайкуджии…

*
Низами споделя, че вдъхновението му е закалено от живота в килиите. Творчеството му било родено от „враждата към нощите”. Когато през деня прочитал създаденото нощем, онова, което му изглеждало прекрасно, помръквало пред трезвия му поглед.
И все пак, след като много дни са погубили плодовете на нощите, идва онази най-светла нощ, когато се постига великата истина на поезията.
Нима след толкова мъки поетът няма право да възкликне:
Чрез тези стихове душата ти дано се вразуми,
разкрива се във тях духът на Низами.
Приятелю, „Къде е Низами?” попиташ ли след векове,
„Той тук е!” – ще отвърнат живите ми стихове.
Живите стихове творят живот, много по-различен от този, за който лъжат, уж информирайки ни, така наречените средства за масова информация. При това тези средства се интересуват преди всичко от смъртта.
За тях животът трае един-единствен ден. Днешният! Денят на еднодневката…

*
Най-голямата слава на вдъхновения и трудолюбив Низами донесли петте поеми „Хамса” („Петокнижие”). Тук има една пленителна и страшна история за любовта на цар Хосров към прекрасната Ширин. Хосров щял да стане най-могъщият цар на земята, но неговият вероломен син го свалил от трона и го тикнал в тъмницата. Ширин измолила да я пуснат при любимия й, а когато за кратко заспала, влязъл изпратеният убиец и заклал Хосров. Сваленият цар не издал дори предсмъртен стон, за да не смути покоя на любимата си. Когато тя се събудила и видяла мъртвия си съпруг, взела кинжала му и сложила край на живота си.
Спомням си всичко това тази сутрин, когато гледам спящата до мен жена. Колко е красива… Иде ми да въздъхна, но се страхувам да не я откъсна от сънищата.

*
Саади е убеден, че на човека са необходими два живота. В първия той трябва да търси, да греши, да трупа опит, а във втория – да прилага наученото. Самият Саади през младите си години скита от място на място, среща се с какви ли не хора, преодолява множество препятствия. А в зрялата си възраст поетът се усамотява, за да създаде най-значимите си творби.
Уви, много повече от два живота са необходими, за да прочета всичко, което искам да прочета, за да превърна едноличната си наслада от великото в реалност на поведението си, на собствените си мисли и думи… Бих искал тази наслада да ме обединява с хората, а не да ме отдалечава от тях.

*
Стихотворение, което обичам да рецитирам. То е плач за сладостите на живота, които ни напускат. Ето:
За мъката лекарство няма. Помощ!
Без край е нашата раздяла. Помощ!

Изпиха ни кръвта безбожни устни.
Хей, брате, има ли лекарство? Помощ!
Като Хафез и ден и нощ измъчен,
горя сред огън, плача, викам – помощ!

*
Хафез – поетът от Шираз, възкликва страстно:
Вземи сърцето ми смутено,
девойко нежна от Шираз –
и Самарканд, и Бухара
ще дам за бенката ти аз.
Разправят, че когато Тимур превзел Шираз, накарал да доведат при него поета.
– Ти ли си казал, че заради някаква си никаквица би дал моите големи и красиви градове! Как си посмял?! – разкрещял се пълководецът.
– Уви, повелителю, именно защото смея да създавам такива стихове, аз стигнах до това състояние – отвърнал бедният Хафез, посочвайки дрипите си.
Повтарях стиховете му, когато бях в Самарканд и Бухара. Красиво звучаха под едрите звезди на тези градове, завинаги победени от малкия Шираз. От любовта и поезията победени, не от жестокостта!

*
Алишер Навои хока пишещите за скъпоценности и екзотични цветя. „Ако искате да създадете рози – бъдете земя”, наставлява великият поет. Нещо подобно иска Фурнаджиев, комуто омръзнали небесните симфонии на символистите: „Очите ни търсят конкретното, яркото, ръцете ни искат да пипат, краката ни търсят да стъпят на земята. Пръстта, угарите, камъните, фабриките, рудниците, хората – ето елементите на новата поезия.”
Фурнаджиев и Навои се сприятеляват през вековете. Не през вековете, а през хилядолетията се сприятеляват мистичните египтяни и митологизиращите асиро-вавилонци със символистите.
Поезията се разполага между земята и небето. И отвъд тях е поезията. И отвъд отвъдното.

*
Зола: „Метафизичният човек е мъртъв, а с физиологичния човек теренът изцяло се променя.” След това обаче идват символистите и „теренът” отново се променя. Това „въртене дяволски безкрайно”, за което говори Иван Цанев, е вечно и едва ли трябва да ни тормози. От него се ражда божествената дарба на художниците – толкова по-привлекателни, колкото са по-различни.

*
Чингис хан имал железен пръстен с издълбаните думи: „Расти – Русти”. Означава: „Сила – Право”.
Кажете, че не е прав и до днес. Докажете го!?
Не можете! Ето защо поезията е срещу силата и против подчиненото й право.

*
Много дълбока е връзката на символистите с фините усети на християнската духовност. Един византийски мистик сякаш пише важен параграф от символистичен манифест, когато съветва:
Не можем да променим действителността – нека тогава променим окото, което гледа тази действителност.
Дейността за промяна на зрението, на гледната точка е основна за литературата.

*
Фанатиците не се примиряват със свободата и красотата. Джироламо Савонарола: „Божият огън гори в мен и ако не му дам простор, той ще ме изгори.” Затова ли изгаря мъдри книги и велики картини, разрушава прекрасни статуи, разбива музикални инструменти?!
Този мрачен проповедник изобличава господството на Медичите във Флоренция, но не разбира, че налага още по-страшна тирания. За да изкорени „светската суета”, той повежда тълпите към ново варварство.
А иначе Савонарола е смел – не се отказва от идеите си, когато уплашените за властта и богатствата си църковници го отлъчили. Обесват го, а след това изгарят тялото му, за да хвърлят праха му в река Арно.
Съдба на Распутин…

*
Фанатичният Джироламо настоява: „Една стара жена знае за вярата повече от Платон. Добре би било за вярата, ако много иначе наглед полезни книги се унищожат. Когато нямаше толкова много книги, толкова доводи на разума и диспути, вярата растеше по-бързо, отколкото след това.”
Бедният еднокнижен безумец! Кой знае защо тези му наставления предизвикват у мен спомена за един дошъл от Калифорния учител по будизъм, завършващ проповедите си с предписанието: „Както казва Рокфелер, не яжте повече от един портокал на ден!”
А отвъд смеха – ще проплача: днес Савонарола би могъл да бъде доволен! Книгите не се унищожават, ала не ги четат.

*
Масоретите са учени равини от VIII – IХ век. Четох за тях, че преброили всички букви в библията. И колко пъти са използвани тези букви. И колко пъти всяка една буква превъзхожда другата.
Чудовищен труд, вдъхновен от преклонението пред сакралното.
Няма да възкликна – ненужен труд!
Защото не съм чужд на преклонението. А и не съм убеден в необходимостта от писанията ми за другиго…
Мисля си, че и волът не е убеден в орането си. Оня вол, старият, който не кривял браздата. Приличам му, но кривя браздата. Понякога нарочно, понякога става от само себе си…
Впрочем – кой се интересува днес от масоретите. Интересът е към мажоретките.

*
В родната му Флоренция гибелините са безмилостно преследвани от гуелфите. А самите гуелфи се разделят на „черни” и „бели” – също люто ненавиждащи се.
Прокудили „белия” гуелф Данте от родината. В своите скиталчества той отсядал и у някогашни привърженици на другите партии. Когато го питали какъв е сега, поетът гордо отговарял: „Сам на себе си съм партия!”
Късно го разбрал, но поне имал право.
И описва как Беатриче му благодари, че я е обичал, но го упреква заради политиканството му.

*
Голям грях на католическата църква е създаването на инквизицията.
Най-страшното иде от Ордена на йезуитите. Главният инквизитор Игнаций Лойола учи, че за да се съхрани църквата, е позволено всичко: шпионирането, лъжата, убийството.
В своите действия шефът се опира на „Владетелят” от флорентинския писател и драматург Николо Макиавели. Тук се намират такива съвети към държавниците:
Вие сте длъжни да знаете, че можете да се борите по два начина: чрез закона и чрез силата. Първият е свойствен на човека, вторият – на зверовете. Тъй като първият начин е често недостатъчен, налага се да се прибягва и до втория.
С други думи – бъдете като зверовете!
От „Владетелят” Лойола откраднал за девиз на ордена си печално прочутия израз „Целта оправдава средствата”.
Никоя цел обаче, дори изкореняването на злото, не може да оправдае злото, което вършим. От средствата зависи каква ще е целта. Не може да се постигне нещо добро чрез насилия и лъжи.
Просто е, ама и до ден-днешен е инак.

*
Заради оправданията на коварствата и убийствата и до днес понятието „макиавелизъм” означава циничност и жестокост при налагането на властта на силния. Мисля, че произведението на Макиавели (подобно на Еразмовата „Възхвала на глупостта”) е иронично изобличение на тайните мисли и явните действия на властниците.
Само че на простоватия „воин на Исуса” Лойола не му е до литературни тънкости, до разните му там иронии. Разбрал-недоразбрал прочетените книги, той изгражда йезуитския орден като военна организация. Членовете на тази организация са длъжни безпрекословно да се подчиняват на началниците си.
Няма доброволно приемане на божието слово като откровение – правиш, каквото ти наредят! Човешката съвест ли? Тя принадлежи на вождовете, останалите няма какво да се занимават с нея. (Изпращайки своите войници, Адолф Хитлер реве истерично: „Освобождавам ви от химерата, наречена съвест!”)

*
Далечните предшественици на хитлеровия фашизъм и на ленинско-сталинския комунизъм твърдо знаят:
– Няма защо да се безпокоим, ако сме лъжци, предатели, убийци, след като вършим всичко това в името на Бога! Нали целта оправдава средствата?
– Не бива да жалим за страданията и мъченията на осъдените от инквизицията. Орденът е винаги прав!
– Трябва да сме готови жестоко да изтребваме противниците. Гнусните еретици въобще не са хора, а дяволски изчадия!?
Без коментар…

*
Франческо Петрарка смята, че е най-добре „да не бъдеш в нужда и да не притежаваш нищо излишно, да не ръководиш другите и да не им се подчиняваш”. Увенчаният с лаври насред Колизея се самоопределя като „ученик на истината” и презира богатството. Защо? Отговорът е прост и съществен: „от отвращение към усилията и грижите, които са негови спътници.”
Умняга!
Главната му книга „Канцониере” се състои от 366 стихотворения – колкото дните на високосната година. Хитрец – чрез броя на стихотворенията подчертава необичайността им като високо постижение на лириката.
Столетия по-късно Пол Елюар казва, че поезията е феникс с 365 пера. Всеки ден поезията умира и възкръсва всеки ден.

*
Беатриче е ангел. (Един казал на приятеля си: „Жена ми е ангел!”. Онзи му отвърнал: „Не се безпокой – моята също не е човек!”) Лаура е същество от плът и кръв.
Не ги противопоставям – обичам ги и двете.

*
Родила единадесет деца, мадона Лаура става жертва на чумната епидемия през 1348 година. Умира на 6 април. Точно на този ден, но през 1330 за първи път я видял Петрарка.
Лаура е майка на единадесет смъртни деца и на 366 безсмъртни.

*
Фридрих Шлегел пише за Джовани Бокачо със закачлива завист – „предпочете да утешава всички прелестни жени, вместо да обожава само една.”
Добре казано!
Животът се дава един-единствен път, той съществува само тук, на земята. Тук трябва да сме щастливи, да се радваме и наслаждаваме. Не е грешно това, което ни доставя удоволствие. Ако има Бог – той ще разбере и ще прости! Нали ни е създал по свой образ и подобие!
А ако няма Бог, в какво да вярваме?
В себе си, разбира се – в човешките си желания и стремежи! Ние сме свободни и никой няма право да ни ограничава. Най-висши са повелите на човешкото сърце.

*
„Декамерон” не прилича на литургиите, а на пъстрите и шумни панаири. В нея дори през страшните чумни дни се вие веселото хоро на живота. Тук всеки слуша своята музика, следва своя сърдечен ритъм, играе по начина, който най-много му харесва, без да се страхува от нищо и никого.
Църквата забранява телесните наслади, плаши с ада сладострастниците. А Бокачо открито и с одобрителен смях пише за неща, които се разказвали шепнешком.
С веселата си мъдрост книгата на Бокачо напомня за елинските любовни истории, за „Сатирикон” на Петроний, за „Приказки от хиляда и една нощ”. За народните разкази и анекдоти напомня.

*
В края на живота си Джовани Бокачо написал до свой приятел: „Да не се дава „Декамерон” на жени, защото, четейки тия новели, те ще ме приемат за мръсен сводник.”
Виж го ти – божия човек! Да инкриминира веселичкото в иначе толкова сивия живот…
„Напразно се е борил против своята безсмъртна творба – отбелязва по този повод Пол Сен-Виктор. – Винаги ще си го представяме с черти на мил сатир, седящ в обществото на млади жени, които принуждава ту свенливо да се изчервяват, ту неудържимо да се смеят.”
Толкова по-добре, въпреки че Бокачо е поискал да го запомнят като скучен проповедник.

*
Не съм чел богословските творения на Бокачо. Не ми харесва неговото старческо гълчене. Предпочитам реакцията на Хелиодор – автора на „Етиопска повест”. Възмутени от книгата на християнския епископ, вярващите поискали или да я изгори публично, или да напусне поста си. Писателят захвърлил расото.
Браво, Хелиодорка!
Книгата ти е хубава, а с постъпката си ми ставаш още по-мил и драг.
Има достатъчно бездарници – нека те стават епископи, политици, бизнесмени…