СЕЛО

Александър Вутимски

СЕЛО

Аз от далеч дойдох, село.
Дойдох при теб с надежда,
че ще намеря отдих и забрава –
в пустинното мълчание
на синия, застинал връх,
във свежия и нежен дъх
на сенчестите, мъхави дъбрави,
в постелята на меките треви.

Уви! –
Не те познавах аз, село.
Очаквах ли –
такава бедност в ниските колиби –
нечисти и застлани със земя,
където пушека души гърдите?
И толкоз мъка по изпитите
лица на уморените овчари,
на бледите, унесени жетварки,
които вечер
се връщат от далечните нивя –
по къщите изгубени из мрака?…
А привечер
събират се във кръчмите мъжете –
набръчкани,
измъчени
и груби;
брадясали,
във извехтели дрехи,
да пият евтино вино,
за да намерят насърчение
или утеха.
Очаквах ли, о, село? –
От книгите, от стиховете
аз те познавах друго.
Ти –
потулен кът
на веселите, мирните идилии,
на песните печални на кавала,
на малкото, любимо орало,
на пъстрите носии и хорá.

Но ето – знам какво си ти сега…

Село, разбирам вече ропота
и топлата надежда,
дълбоко закопана във недрата ти.
Изглежда
аз сляп съм бил до днес –
унесен в песните за самотата,
и на земята – чужд и непотребен.
Село,
жадувам друг живот за тебе.


РЕСТОРАНТ

Ех, тоя светъл, шумен ресторант!
Ех, тия чисти, наредени маси!
Да слушаш дивия, гръмлив джазбанд
от ъгъла, да слушаш и – прехласнат –
звънливите приятни гласове
на дамите – облечени в прекрасни,
вечерни тоалети. – Ресторант!
Как тая вечер съм попаднал тук?..

Но всичко толкоз ми е чуждо.
Но всичко толкоз много ме отблъсква. –
Не мога да понасям тоя смях.
Не мога да понасям тия хора.
Аз другаде израснах и живях.
Познах глада, безсънието, нуждата
и свикнах да живея и се боря
за моя свят – потиснат, обруган,
от крайните квартали, от таваните,
от сутерените задушни на града.

Ех, тоя светъл ресторант!
Ех, тоя див, гръмлив джазбанд!
Безгрижни и доволни господа –
напарфюмирани, с колосани яки,
и вие, дами, с скъпоценни накити –
ако ви заведа
сега до оня беден, стар квартал,
където раснах, страдах и живях –
дали над лепкавата кал
и старите разкъртени огради
ще звънне безгрижният ви смях?

О, може би
в сърцата ви ще трепне радост,
че вий не сте от тез,
които страдат
под ниските пробити покриви…
А може би и ще ви стане тежко –
но само
когато видите изкаляни и мокри
прекрасните си, лъскави обувки…

Ех, тоя светъл, шумен ресторант!
Ех, тая дива песен на джазбанда!…
Не мога повече да бъда тук.
Сърцето ми широко се стреми
към хората – изпити и утрудени.
Сърцето ми тупти, пулсира лудо,
изпълнено с надеждите, с възторга
на тия хора, смукани от нуждата.
А вие, вие, светли господа
от ресторанта, сте ми чужди!


КРЪЧМА

Не ги ли виждате в разкъртената кръчма –
набръчканите,
уморените,
с помътени очи?
Не ги ли виждате –
когато мършави ръце
протягат към напълнената чаша?
Не ги ли виждате над скърцащите маси –
те – хората със ледено сърце,
с лице –
обтегнато и страшно,
прехласнато
в разплисканото вино?
Наоколо е дим.
Наоколо е тежка миризма.
И ниския таван
мълчи, тежи…
над обезсилените, пламнали глави.
- Нима не ще отвърнете очи? –
Това са хора!… и нима
не ще премине през сърцето ви
горивото и тежко отвращение?
О, какво падение
за гордия, непобедим човек! –
Владетеля
на въздуха, на земните недра
и на моретата…
…Отвъргнати, презрени… всяка вечер
събират се и пият… и далече
шуми сподавената им пиянска песен…
А може би ги чакат някъде
деца –
с измъчени,
разплакани лица.
И може би в печална къща
завръщането им
намръщено
окъсани жени очакват
във ледения неприветен мрак…
Набръчканите
уморени
хора…
Нима лекуват в кръчмата
неизлечимите с вино и песен болки?
Каква съвременност!
И колко
захвърлени във дрипи и
пияни, и порочни хора.
О,
кога
от най-последния до първия
като един
ще устремят ръце,
сърца,
очи
към трезвото и светло бъдеще? –
Което да помилва със лъчи
и смях измъчената сбръчкана земя.


МОЕТО РОДНО СЕЛО

Моето родно село е далече.
Там, под огромното ведро чело,
ведро чело на балкана – изсечен
в синьо небе. – Мойто родно село!

Долу във пролома волна река
мие брега – и гори, и поляни.
Долу, във пролома волна река
тихо протича, във слънце обляна.

Моето родно село е далече…
Вечер бездомна, огромна луна
слиза без шум зад баира изпречен.
В къщите черни тече тишина.

Моето родно село е далече…
Днеска защо ли го спомням с тъга?
Малко ли, малко ли стихнали вечери
мокри очи не притварях – от глад?…

Мое печално, далечно село!
Бедно село, о, кога ще те зърна,
светло под ведрото, горско чело,
светло – от радост спокойна обгърнато?