КРИКОР АЗАРЯН: СЛОВОТО Е ВЕЛИКО НЕЩО

интервю на Лияна Фероли

Почина големият български театрален режисьор и педагог проф. Крикор (Коко) Азарян на 75-годишна възраст, след продължително тежко боледуване. Но успя да отдаде и последния си дъх на любимата си работа. Последният проект на проф. Азарян беше “Вишнева градина” по Чехов, чиято премиера беше в Народния театър “Иван Вазов” на 31 октомври.
Крикор Азарян е роден в Пловдив на 14 март 1934 г. Завършва гимназия в Пловдив и театрална режисура във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1966 г., при проф. Филип Филипов и Сашо Стоянов. Специализира в Москва и Ленинград. Работи най-дълго във Военния театър, а също и в Пловдивския, Народния, Сатиричния, Театър “София”, в театри в Москва, Битоля и др. Незабравими в историята на българския театър, освен работите му по Чехов, остават спектаклите по Йордан Радичков, Шекспир, Н. В. Гогол, Иван Радоев, Боян Папазов, Т. Уилямс, Николай Хайтов.
30 години преподава актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ. През 2005 г. напуска театралната академия, след което става преподавател по актьорско майсторство в Нов български университет. Режисира постановки в Русия, Полша, Македония, Югославия и други страни.
Носител е на награди за спектаклите “Януари” на Йордан Радичков, “От земята до небето” на Николай Русев, “Опит за летене” на Йордан Радичков, “Празникът” на Николай Хайтов. Носител е на наградата за режисура на Съюза на артистите в България за “Буре барут” – Деян Дуковски и от Фестивала в Благоевград за “Бая си на бълхите” – Боян Папазов. През 2004 г. получава почетен “Аскеер” и орден за вярна служба на театъра.
Поставя над 100 пиеси.
На премиерата на книгата “Човешкият цирк и Крикор Азарян” на театралния критик и журналист във в. “24 часа” Димитър Стайков Коко си спомни за своя голям род от Филибето, за хората, които нежно го наричаха Кокорик и как това е било огромна чест за него. Припомни как като малък е мечтал да стане писател, но после е разбрал, че неговият разказ е в театъра и тази книга е за юношеството му, за кошмара на войниклъка, но преди всичко за театъра. За този театър, по думите на Димитър Стайков – интервенция на смешното в трагични събития и обратно, на ненадейното откриване на драматични бездни в комичните случки и думи. А за да се пристрасти човек към неговия театър и да го разбира, трябва самият той да не допуска еднообразно приемане на живота. Така както Коко се вторачваше ококорено и ни караше и ние да погледнем на света през “пробития сандал от детството му”.
Коко разказва пред Стайков, че в кръвта си е арменец, а в съзнанието си – българин. А въобще – космополит. Че обича силно театъра, но не като „хищник”, а като „тревопасен”. И все пак всецяло отдадено. Затова близките му казват, че е женен за него. Любимият му жанр е трагикомедията, макар че на днешното време повече би съответствал фарсът.
Преди няколко години на литературния конкурс “Южна пролет” в Хасково той бе така любезен да отговори на моите въпроси.

- Г-н Азарян, литературата, словото е в основата на Вашата работа. Стабилна ли е тази основа?

- Словото е изходното. И спорът дали театърът е самостоятелно изкуство или е придатък към литературата, е като този за яйцето и кокошката. Словото е велико нещо. Театърът сигурно може и без Есхил, и без Шекспир, може и без слово да има театър, но защо да се отказва от тях, след като така става по-богат.

- Гордън Крейг предрича, че бъдещият театър ще бъде на марионетките…

- Да, той имаше такива идеи, но предпочиташе „Хамлет”. По-скоро е имал предвид актьорите да бъдат като марионетки, но иначе не се е отказвал от литературата.

- Вие самият сте се опитвали в писането.

- Както всеки човек, така и аз, в младостта си съм опитвал перото си в писане, но днес, като чета написаното, не съм много доволен. Иначе имам много силен респект пред хората, които пишат. И колкото по-малко днес се пише и чете, толкова повече започвам да ценя и уважавам тези хора. Но ние хората сме устроени така, че обичаме и сме пристрастни към това, което ние пишем или правим.

- Днешният театър е доста трансцедентен. Това необходимо ли е?

- Поначало изкуството е опит да видиш невидимото и се занимава с това, което е отвъд очевидното, защото е много по-различно от това, което се вижда в реалността. Затова в същността си изкуството е метафизическо.

- С този поглед над и отвъд реалното, вероятно, по-лесно се доближаваме до енигмите на живота?

- Точно затова присъства духовното в нас, в живота, в изкуството. И е добре, ако човек го носи, а всеки от нас го притежава в една или друга степен, но може да е закърняло или да е притиснато в някаква летаргия от бита и реалността. Театърът, както и изкуството изобщо, е точно затова – да „масажира” позаспалите ни за духовното сетива.

- Това отдава ли се на днешния театър?

- Да, повече или по-малко. Нишките за духовното общуване, които създава театърът, още не са скъсани. Пък и вече си възвръщам вярата в сетивността и чувствителността на зрителя. Така че нещата се случват.