ВЕЧНОСТ КОЛКОТО ТРОХА

електронна книга

Ели Видева

ДОКОСВАНЕ ДО РЕАЛНОСТТА

На Неделчо Кучков

Короните на старите дървета
потъват в изтънялата река.
Горят пожарища и светят
езиците им в злачната лъка.

Стърчат овъглените коренища,
а пепелякът въздуха прецежда.
Животът се е скрил във нищото,
за да роди последната надежда.

… НО Е ЖИВОТ…

* * *

Животът има вкус на див пелин
и мирис на разгонена вълчица.
Просветва с блясък ламаринен
и демонстрира силикон и трицепс.

Но е живот. И колкото да хапе,
и както да ме гледа под очи,
ще му намигне слънце,
смешна шапка
дъхът на вятъра ще му скрои.

И аз ще спра горчилки да преглъщам
Небето със сърцето ще погледна,
дори да носи облаци намръщени.
Ще го живея. Като за последно.

СУБЛИМАЦИЯ

По хребета, в скалите, срещу залеза
пътеката потъва във небето.
И облаците слизат ниско -
ръка протегна ли, ще ги докосна,
ще им разместя океаните
и материците,
ще вляза в паралелния им свят,
додето залезът се слее с изгрева.
А после ще приседна върху хребета
с усещането за космична принадлежност
на семката, отвята до скалата,
която ще разцъфне във дихание.

МОЛИТВА

Изтича времето между клепачите,
а път неведом сочиш, Боже.
Да го измина със смирени крачки
дори през болки невъзможни,
дори покрай мечти с отпуснати крила
или със белези от бедствия.
Но над поляната лети една пчела
и слънце полета й следва.
Светът е жаден за любов и милост.
Дари ми зрънце и ще знам
как се спасява детското хвърчило.
Дари ми време, за да ги раздам.

МИСЛЯ СИ ЗА СВОБОДАТА

Тя не иска хляб, престиж и слава,
нито гръмки думи и фанфари.
Нужно е да я усетя като дъх -
дъх, без който дъх не стига.
И е празно имане и нямане.
Може би е екот в стъпките,
вътък на неописуема надежда,
или нещо непонятно в мисълта.
Може би е просто Свобода.
Дишам я. Издишвам болка.

* * *

То не беше вятър като вихър,
дето като паралдак ни сука,
после ни разхвърли като пилци
върху облаци и по дерета.

То не беше дъжд, като изсипан
от продънени небесни пазви,
плиснал в кални локви да бележи
колко сме подвластни на водата.

То не беше буря като грохот,
откънтяла с барабанен дреб
върху мравешките ни капризи
и мечтите колкото стихия.

Ураган ли беше?
Що ли питам…

* * *

На Николай Табаков

Тече в дъбравите река
като любовна песен,
нашепва тайнствени слова
със плисък чезнещ.
Прегръща облаци и дъжд,
и слънце удивено.
Мирише на разсънени върби,
на папрат и зелено.

Тече във равното река,
отнася спомени и клони,
полира минали животи
и думите отронени.
Вълните къдрят дългия й гръб,
Подмолите вълните галят,
пречупват се и бликва
светлина към залеза.

СЛЕД СИЗИФ

„Напразно цял живот се състезавам с камъка.”
Димитър Гачев

Не мога да преместя камъка
от прахоляка, който сам си е избрал.
Дали ще го търкалям,
или ще го сритам, е все едно.
Той пак ще си заеме мястото
и ще ме гледа със насмешка.
Коя съм аз? Звуча му еднодневно.
Какво, че мога да приседна върху него
помежду две издишвания,
че мога де го слушам как мълчи
и как разпуква песъчинки.
Това е привилегия на живите.
А после ще се спре върху тревата,
обрамчила главата ми.
За да усетя вечност.

ПРЕГОВАРЯНЕ НА ПЕЙЗАЖА

Зад тази планина, зад другата
и още малко по-нататък
морето чака да го помириша,
да го погаля и да го погледам.
А то да ми подхвърли мидичка,
обвита с водораслото на спомена
за идващата есен, зима, пролет
през тази планина, през другата
и още малко по-нататък.
До другото очакване…

ОТ ВЪРХА

Сменям ъгъла на хоризонта.
Гледам равнина като тепсия.
Тръгвам бавно по пътеката от време,
за да впия пръсти в рохкавия чернозем -
да му дам от моите надежди.
Силните му сокове да ме обгърнат,
да отворят път към коренищата
на трева с намекване за вечност.
Само дето много бяга времето
между двата хоризонта.

* * *

Животът по стръмното слиза.
А черната жътва посича
човеци, белязани с звездна дамга.
Така отмъщава - през болката,
вменявана на оцелелите.
Ала ние бутаме дните,
скандално осмисляме нощите.
И тя губи образ и сила
пред нашите странни послания.
Защото провиждаме бъдеще.

ПАМЕТНО

На Усин Керим

Бе заръчал:
„Хайде, душо знойна,
хващай черен въглен и пиши.
Катраница са очите ти,
думи като думаш, жар гори.”
Огън палих, въглен да отгледам.
Друмите почерних с пепеляк.
Живи мисли късаха във здрача
разжаравени от болки дни.
Газих кал. Заливаха ме с нея.
Но забих пети в трънаците,
щото конче цвили -
ширва вийнал път
към съзвездието Слово, дето мами
да ти дойда, да се преклоня.

ВЪЗРАСТ

Вече ставам разумна.
Подредих си надлежно душата.
Всяко чувство е с номер и място
на грижливо сковани лавици.
Купих даже затворени шкафове -
да заключа във тях непрактичната
половина от себе си.
И животът по-просто звучи.
Стават сивички дните, неделите
и забравям мечти и печал…
Боже, всичко е толкова кухо!
Ще остана дивачка!

ГРОТЕСКА

Войводите превиват гръб
над ягодовите полета в Албиона.
Жените им изплащат борчове,
прехапват сухи бърни
и хранят с пет картофа
изпосталелите деца.
Но те са гладни не за хляб, а
за грапавата ласка на мазолите.
И затова се хвалят из квартала
със тениската си, английската
и с маратонки от Герман,
че татко ще им донесе айфон
като си дойде някой ден
спечелил… напечелил …
Докато е превивал гръб,
докато е загубвал корен,
забравил, че е бил войвода.

КАТО…

Дигитални хлапета!
От смартфон на компютър
цял ден пръстите шетат,
а душите се чупят.
Колелата ръждясват,
необрани са сливите
и завърта се бясно
на игрите най-дивото
със безсмъртни типажи,
с виртуален картеч.
И потъват хашлашки
от живота далеч
във измамна реалност
със безчувствен мерак
към победа без жалост.
А в сърцата е мрак.

UNKNOWN

Не познавам крадеца
на чуждото щастие.
Не познавам онова
безпардонно човече,
дето чалгата дъни
в два посреднощ.
Не познавам убиеца,
дебнал в тъмата
кого да пречука
за дребни парици.
Не познавам хлебаря,
изпекъл погачите
в пет сутринта.
Не познавам художника,
оставил очите си
в пъстра картина.
Не познавам лечителя,
върнал смеха на дете.
Но ги има. От дъха им
между черно и бяло
никне приказен свят.
Него познавам.

КОНСТАТАЦИЯ

Доносници вършеят по хармана!
Вторачени в прозорци и екрани
злорадстват върху чужда радост, скръб,
превили пред управниците гръб,
изгубили човешката си същност,
забравили, че любовта е вездесъща!
Но Бог ще им напомни многократно,
че славата от клевета е кратка!

РАВНОСМЕТКА

Кого победи
в безпощадната битка
за слава?
Навярно
представата крива
за лична значимост.
Сега си самотен
и тъжен,
защото съзнаваш,
че само си лъгал
на егото вътъка
с фалш и със дим.

КЛОУНЪТ

Приятелю, ти нищо не разбираш,
а аз съм страшно уморен.
Омръзна ми да се преструвам
и в тази блеснала арена
на кръст смехът да ме разпъва.
Сега без маска ще изляза
и ще започна да разказвам
за себе си, за теб и още
за птица някаква навярно.
Ала тълпата ще се смее
и ще си мисли, че това е
поредната ми клоунада.
Аз вече нищо не разбирам,
а ти, приятелю, си уморен.

ПЛОЩАД „ПОЕЗИЯ”

Поетите четяха стихове,
а сляпата минаваше край сцената.
Потропваше бастунът по паважа,
завихряха се думите край него,
опитваха се да го омагьосат,
че да събудят капки сок
и пак да хулнат живите филизи.
Напразни ли усилията бяха?
Дървото бе останало опора
и сляпата прогледна със душата си.

ПЪРВИЯТ ЩРИХ

Дълго мисли и боите дълго бърка.
Бялото платно - като Голгота
чакаше с любов да го обгърнеш,
да потънеш цял във естеството.

Този първи щрих е като мамник,
по неведоми пътеки те засука
между нощ и изгрев, та до заник.
И под пръстите палитра рукна.

И се разпиля като магия
тъмна болка, скътана в сърцето
до светлика на любовната стихия -
къс от вечността, назаем взета.

Дълго гледа щрихите в платното.
Капеше от четките боята.
Беше си изобразил живота.
Във душата ти остана щурав вятър.

УЛИЧЕН БЛУС

Саксофон, контрабас и китара.
С тях пианото рони клавиши
и звукът е превзел тротоара,
и градът знойна музика диша.

И се носи по опнати жици
на човека мечтата за вис.
Ромоли, ромоли гургулица -
раждат трелите помисъл чист

за любов, за копнеж, за надежда,
за дълбоки очи - езера.
По грифа на китарата нежно
кацат рейнали птичи пера.

Като тъжен, отчаян любовник
слиза късният есенен мрак.
Отзвучават акордите. Сова
на магични звезди дава знак.

ПОЕТ

Упорито дълбая в стиха.
Подобно кристална обвивка
откъртвам от думите
най-тайния смисъл и
с треперещи длани
ги връщам
на вятъра.
Да ги сее
в треви и човеци,
да ги гали,
когато съзряват
в надиплени същности,
да изпълва
утробата им със истинност.
След това
ги полагам
на белия лист.
И се моля
да приличат на себе си.

В СТЪПКИ НА АНГЕЛ

* * *

Какво надвиснало небе
над хоризонта.
А вятър спомени плете
във клоните
със порив на внезапен дъжд -
сълзи от облак.
На хълма хълбокът блести
от мълнии
и се оттичат три реки
във бързея.
Потъват мъдрите пъстърви
в подмолите.
И аз, смалена до прашинка
се моля
да оцелея в тази кал
и тиня,
докато слънцето на съмване
ме стигне.

ИКОНА

Богородица е плакала и снощи.
Късно я разбрахме.
А сълзите режат като нож и
ни вменяват грях, че
състраданието бавно се удави
в блато от двуличие,
че забравихме богатството
на безброй различни,
че със болката се гаврим,
вкупом неразбрали,
как сълзата, снощната,
ни очовечава…
пази… гали…

* * *

Ръката помирява
трепети и страсти,
когато гали и прегръща,
когато през косите броди,
когато тихичко заспива,
притисната до уморено рамо.
Сърцето не сънува,
то Любов излъчва.
И ореолна светлина
над световете свети…
…А през прозореца
съседът нека гледа.

ДИВО

Луда жена, пощуряла,
как го магьоса, мамнице.
Твой ли е, мой ли е, ничий ли…
Как го прикотка от всички,
дето нощя го целуваха,
а го кълняха по светло.
С тая глава все навирена,
с тая коса метлосана,
с дивия огън в очите
ще ли му ризите плакнеш,
кървави ризи, войводски?
Ще ли му раждаш децата?
Или ще виеш до лудост
вдън гори тилилейски,
щура жена, самодивска.

КЪСНО ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Тези крепки ръце -
котешки лапички меки -
ме обгръщат
и чувствам света
като пухкаво облаче.

Тези знойни очи
като въглени
път ми прогарят,
дето става начало за бъдеще.

Тази мека усмивка -
върху устните
кацнала птица,
ме отвежда дълбоко,
нежността да позная.

Ако спра пред снагата му,
ще остана.

ДУМИ

На Иван Здравков

Най-съвършеното
любовно стихотворение
има само три думи:
“Обичам. До болка.”
Останалите
са тайнство.
Или излишни…

ВЕЗМО

Бод след бод - конецът все се къса.
Възлите се врастват в кеневира
на живота, безпощадно къс,
но осеян с ями и баири.

От иглата капка кръв кълни
и бродерията оживява.
Болката лекува ли вини
или в чувствата следи оставя?

Сплитат се везмо, надежда, път.
Сплита се проклетото чиле.
Става за летежа рошав вътък.
Как се шият скършени криле?

КОГАТО ВАЛИ

1.

Нещо черно въздуха замрежи -
сякаш коминочистач е тръснал
над града осаждената четка.
Завъртяха се между стрехите
черните парцали на умората,
сгърчени от тъмна горест мисли
и разсипани зрънца надежда.
Всъщност, облакът е черен. И пороят
ще измие, мисля си, горчилките,
утаени чак в ръба на плочника.
После слънцето ще се усмихне.

2.

Нощта превзема най-напред небето,
обсебва улицата. И потъва
във бухналите клони на дърветата,
като в уютен дом за тъмнина.
Отблясъци от светнали прозорци
се гонят покрай градските площади,
насечени от руйналия дъжд.
Те отразяват грейналите капки,
разресват на тополите косите
с натрапчиво космическо усещане
за самота и безтегловност…
А някъде се чува детски глас:
„Ще нарисувам слънце, мамо.
То сутрин ще ни буди!”

СЕПТЕМВРИ

Изстива дъждът.
Съседът купува дърва -
трионът му стърже на зима.

* * *

Полъхът на слънчевия вятър
роши сложните прически на цветята
и от скулите ми топлина краде -
ръси я върху наболата тревица,
от която никне аромат
на свенливи шарени иглики.
А от великанската къделя
на тополите изприда повесма,
хвърля ги в чертога на реката
за венец на пролетния изгрев,
дето не залязва чак до зима.

ИДИЛИЯ

Пиле пее - песента бълбука,
кос подсвирква - враната отграква.
Хор от живинки превзема бука,
а в тревата мравчици пролазват.
Как във тази призрачна омая
да се впиша аз, човек отчаян?
Между болките пресечно дишам
с грижи, колкото космична ниша.
Две листа пред мене се завъртат
и се чувствам лека, ситно пърха
същността ми, оцеляла, сякаш
да ме приземи във естеството.
Някак.

НЮАНС

Градинските фенери ослепяха.
Махленските хлапета методично
трошиха замъглените светлици
и тази нощ луната изтъня.
Но в клоните на старата акация
се стрелна странна пъстра птица
с крило като човешки профил.
В най-тъмното, преди разсъмване,
когато светлината сбира сили,
за да прониже блясъка си мрака
на птицата гледецът озари
възшествието на Зорница…

* * *

Не оголяха тази есен клоните,
не оголяха.
Заметна ги снегът
със мокро одеяло
И натежаха листите,
подобно летни спомени.
И заедно със скършените вейки
застелиха градината
с тъга.
Ала отдолу кълновете зреят -
за следващото равноденствие.

ПРИКАЗКА

Искам да докосна слънчев лъч,
нищо, че ще прогори ръката ми.
Искам да ме суче буен вятър,
нищо, че ще ме отвее някъде.
Да погаля на морето, мъдрото,
перестите връхчета на пяната.
Искам да усетя свободата
като сливане със естеството
и тревата да осмисли пътя
между Горната земя и Долната.
Нищо, че ще стана сняг през август.

ПЕЙЗАЖ

Във тъмното дърветата са бели,
а клоните приличат на дантела,

опъната по стволове от време,
потънало във коренища, бременни

със мрак и светлина, листа и гнилоч.
Корубите са дом за звяр и милост.

По съмнало кафявите дървета
се устремяват с клони към небето.

* * *
Сълза в потока.
По него стигна до морето.
И го вгорчи.

* * *
Листата падат.
Светът умира, но привидно.
До див цъфтеж.

* * *
Вятърът пее дует
с клонче от цъфнал бадем
в пролетен изгрев.
Въздухът свети.

* * *

Домът ми е кафез панелен,
във който няма място за криле.
И само гълъбите на перваза
ми дават мисъл за летеж.

ЯНУАРИ

Скърца със зъби снегът,
стяга обувките.
Как ли ще извървя
пътя, от лед безчувствен?
Как ще достигна до теб?
Бурята реже вятър.
Капчици топлина
само напомнят лято.
Само напомнят за дом
и за искри от огън.
Идвам. Напреко през снега.
В стъпки на ангел. Мога.

СЕДМИ АПРИЛ

От върха се спуска светлина,
грейва по разнежени поляни,
тръпне избуяла далнина,
а в земята плачат сухи рани.
Изворът бълбука с дъх забързан,
къдри из потока светла пяна.
Но във висинето жъне сърп
буря като громол и закана.
И човек усеща отведнъж,
че животът му е миг назаем,
че ще стане на трева и дъжд…
Брат ми се възнася към безкрая…

ТАНЦ

Учеше ме татко на танго
с пирует край кухненската маса.
Виеше античен грамофон,
той припяваше във такт със контрабаса.
Вдигах се на пръсти, за да стигна
рамото и черните мустаци.
На крилете си тангото ме въздигаше,
през прозореца ухаеше акация…
…И защо тъгувам, като чуя
аржентински ритъм учестен?
Татко в мислите ми ще нахлуе,
за да потанцува с мен.

ЖИВА КАРТИНА

Бръшлянената къщица си има
поизбеляла младоженска снимка,
почупени прозорци и мазе
с катурнати изписани кревати.
От таблите момиче се усмихва,
понесло кошник с розов цвят.
И паяци замрежват със дантели
магичните контури на стените.
В трънаците дръгливо куче дреме,
наглежда портата - да е отворена,
когато някой влезе някой ден.

МОСТ

Ежедневната ми мисъл
има точна дължина -
три хиляди километра.
До момчетата.
В това, което им е дом
кътам топлина и обич.
Пращам им ги
със светлинна скорост
там, което им е къща.
И попътен вятър.
Да си дойдат.

ПАМЕТ

Те някога строяха къщи.
Сега от некролозите
ги пазят.
До тях виси табела:
„Продава се”.

МИГРАЦИЯ

Катунът се разсели в село.
Откупи бабините къщи,
събори дядовите плевни,
изхвърли спомените
от таваните,
изсипа детска глъч
край цъфнали дръвчета.
И пътят ни към село
свърши.

* * *

Край два полусъборени дувара
бухлата слива като захарен памук
посипва със треперещи цветчета
дърво, опалесцирало до камък.
Животът обитава дълговечност:
в зърно, отнесено от вятъра,
в щурец, потънал в дъхава отава,
в троха в разперената детска длан.
Под слънцето.