Татяна Любенова

ЛЮБОВ

Всекидневната наша Любов
стана тиха и някак невидима.
Стана сякаш незабележима -
като въздух и като дишане…
Сутрин слага кафето на масата.
За обяда - нещо да кръкне.
Не забравя да пусне пералнята
и торбите с продукти мъкне.
Всекидневната наша Любов…
Не и казват отдавна: “Обичам те!”
Ала тя е щастлива, ако
са доволни и здрави любимите.
И пребродила белия ден,
всекидневния хаос преборила,
позволява си залез червен
или с някого да поговори.
А когато заспали са всички,
и промъкне се тишината,
пише своите стихове лични
и заспива с писалка в ръката.
Всекидневната наша Любов…

СКИТНИЦА

„Ако аз не ходя, ходи ми душата…”
Дамян Дамянов

И Бог ми взе нозете…
А музика звучи.
Душата ми танцува
и глас във мен звъни.
Душата ми е млада -
безсмъртна светлина,
потъва във тревата
сред бисерна роса.
По пътища се скита
и в тъмните гори,
в реки среднощни плува
и с рибите мълчи.
Събира билки летни
и в нощи - без звезди,
сънува пъстроцветни
поляни и щурци…
Душата ми е млада.
Тъй, както си седя,
на Време неподвластна,
тя скита по света…

ПЕСИМИСТИЧНО

Сега не се надбягвам вече с Времето.
След него гледам. То ме изоставя
със всеки ден отминал, който
при мен не иска да остане;
със неумението вече да се справям
дори със дребните неща, тъй тленни,
а за големите - не мисля даже…
Сега е всичко за последно:
очаквания и мечти полекичка изтляват,
каквото сторили сме, вече е отминало
и няма как погрешна стъпка да поправиш,
да не пропуснеш оня важен миг завинаги,
когато хукнал си към върховете си.
Зад нас са те - на никого ненужни -
илюзии за Памет и срещу Забрава…
Защо ли, вместо да ги гоним, не поспряхме
при тихата Река с дълбоки вирове,
при хълмовете, със кокичета постлани,
защо върху зелените треви не спахме,
защо в призвездното небе над нас
по пътя Млечен не вървяхме…
Сега Тъгата вместо Времето остава,
със самота е пълна всяка стая,
мъглите, зад прозорците, пълзят безславно
и ти се взираш в себе си
да търсиш пак онази млада Вяра.
Не ти отива тя сега, не става!
И Пътищата твои опустяват,
треви и тръни ги обгръщат здраво
и всичко там потъва във забрава…
Сега не се надбягвам вече с Времето…
И Пътят е един единствен, прав е.
По логиката на Живота там се вижда Краят.
По логиката на Природата - започва отначало!

ЛИЦА

Кое от всичките лица е всъщност твое,
Вселено недостъпна, без стъкла…
Прозорчетата на очите са затворени,
невидими, зад тъмни очила.
Надбягваш се със Времето безкрило,
а то ти се надсмива с поглед тайно -
защото е от тебе по-всесилно,
по-бързо е и е безкрайно…
С какво ще го надбягаш? Със лицата,
които са различни и измамни?
То ще остане в тебе непознато,
ще заличи измислените драми…
Кое от всичките лица е всъщност твое,
с което да те помнят искаш?
Дори да е белязано от болка.
Дано да бъде все пак истинско…

САМОТА

„Самотата може да мълчи,
но не ме предава…”
HIC

Какви далечни залези над теб ще бродят,
какви безмълвни думи ще редят…
В настъпващата нощ, безсънни те ще ходят,
във мислите ти, остри като нож.
И Самотата ще мълчи. И ти ще вярваш,
че тя е в липсата на някой скъп човек.
А тя ще бъде всъщност пренаселена
от много хора, струпани край теб…
И ще ти бъде празно, но спокойно,
че никога не ще те предаде…
И няма отговор да има по достойнство,
защото всичко огорчено бе.
Но ти бъди спокоен и си вярвай,
че си достатъчен на себе си така,
че свършва времето на тази сага…
Но Времето - започва от сега!

ПРИКАЗКА

Зад хоризонта някъде тече Реката,
събрала в себе си истории от Времето.
И нашите истории от дните златни.
Седни на оня бряг,
макар и само в себе си. И слушай!
На птици гласове и на дървета,
на дъхави треви и сенки шарени.
Там въздухът е бистър и право във Душата
мелодия разлива. Като Небето - чиста.
Усещаш ли милувката на Вятъра
и аромат на билките крайречни?
Долавяш ли Словата на приказката водна,
прозираш ли в подмолите
движения на мълчаливи риби,
които пазят тайните на Времето?
Бездънно е небето над главата ти
и лястовиците кръстосват весело
от локвичките със калчица до гнездата си,
строят си дом, с мечта за птичета.
Тук всичко ти говори за обичане.
От себе си недей си тръгва, остани
на този бряг, където Приказката
никога не свършва!

ИНТРОВЕРТНО

И всичко свършва… Времето изтича.
Дъждът проля последните сълзи
във тази странна Пролет -
дума неизричана,
която няма да ви приюти.
Защото идват хората и си отиват,
а да остане - няма кой…
Душите им безименни се взират
единствено във пътищата свои.
И всички са сами във Времето самотно -
говорят, смеят се, ала не се разбират.
И се изгубват
някъде в Пространството.
И никой не ги чува…

ТЪГА ПО ТЪРНОВГРАД

Обичам твойте калдъръми.
Душата ми по тях върви.
И слуша звуците на стъпки
от минали, от древни дни.
И дишам въздуха ти сладък,
с упойващия цветен дъх,
и вкусен ми е всеки залък
на Янтра бяла, край брега.
И се оглеждам във очите
на тази влюбена река.
Прегръщат хълмовете, трите,
завоите ?, в светлина.
Но аз съм някъде далече…
Сънувам приказката аз -
по калдъръмите ти вечни,
че скита моята Душа…

МЪЛЧАНИЕТО

Аз мога дълго да мълча,
да се изгубя, да изчезна
за хората и за света.
Ала мълчанието носи
особен смисъл за онези,
които имат сетива;
които могат да надникнат
в очите ти като вселени
и в дълбините да проникнат
на уморената душа;
и с нежната си интуиция
да прочетат това, което
мълчанието е затворило
в изгубената ти сълза.
Такива рани не лекуват
ни думи, нито утешения,
съчувствията унижават
обезлюдената душа.
Достатъчно е само с тебе
приятелите да останат
и простичко да помълчат.

БЛАГОДАРНОСТ

Господ ми отне нозете,
а Душата ми остави.
Да тъгува по земята
и по птиците да жали.
Да сънува долината,
с аромат на билки благи,
да жадува за реката
с вирове и водорасли.
Да се скита тайно нощем
из каньона, под скалите,
да посреща сутрин росна
пак на слънцето лъчите.
И очите да наплиска
с изворна вода студена,
рибите да са и близки,
в сенки, под върби зелени.
И гръдта и да се пълни
с въздух сладостен и бистър,
тишина да я изпълва
със покой и мисли чисти.
Господ ми отне нозете,
а Душата ми остави!
Благодарно е сърцето,
че не може да забрави!

ИМПРЕСИЯ

Мили мой, мили мой, как Небето е тъжно
и не иска да спре да вали.
Чука дъжд по перваза и сякаш ми вика:
„Отвори! Отвори! Отвори!”
Иска вътре да влезе, да говорим за всичко
и за нещо далечно, било.
Да си спомняме иска, упорит е безсмислено,
вън, зад мокрото тъжно стъкло.
Мили мой, мили мой, няма смисъл да търсим
нейде в спомена нежност и плам.
Ах, каквото е минало, просто е минало.
Нека там да остане! Там!
А напред не се вижда вече светла надежда,
ала колкото Господ е дал!
Нека бъдем сега и във думите нежност
да оставим за паметта…
Мили мой, мили мой, как Небето е тъжно
и не иска да спре да вали.
Но сълзите му, вярвам, ще измият в Отвъдното
всички тайни нявга били…