Георги Майоров

Писателят Трендафил Василев имаше почти паралелен живот. Роден е в малкото хасковско село Момино с около тридесетина къщи, на които комините изтеглят дима нависоко.

Баща му Васил - земеделец, изживял в младежките си години трагедията на бежанците от Беломорска Тракия, но съградил топъл дом. Майка му Ванка - домакиня, стопанка на дома, в беднотията с душата си готова да нахрани цяла България, отглежда две деца.

Трендафил учи начално училище в родното си село, прогимназия в Криво поле, а гимназия - в Димитровград. В ония години за такова момче най-правият път е военното училище. В Шумен се научава да върти антените за вражата авиация от глобалния свят.

Завръща се на служба в родния край Кърджали, после служи в Асеновград, но след Военната академия съдбата го отправя към перото. Изтеглен е за редактор в списание „Армейска младеж” в София. Доста години овладява майсторството на словото.

В Кърджали с него поема по задружен път току-що завършилата Техникума за медицински сестри Станка. Отглеждат син и дъщеря. Синът поема неговия път, завършва журналистика и разработва спортната тематика в „Диема спорт”. Дъщерята овладява историческите науки.

Придобил добра квалификация във Военната академия „Г. С. Раковски”, София, и във Факултета по журналистика в СУ, Трендафил вече е достоен и оглавява Военно издателство на МНО.

После ръководи и именитите издателства „Иван Вазов” и на СБП, за да добие куража да отвори и собствено издателство „Българска книжница”, от което вече 25 години със своите вдъхновени криле излизат книги.

Издава и двадесетина свои книги, в които възкресява Хухленския рид на Източните Родопи с орфически строфи, където на пиедестал стои родното му село Момино - венец на неговото творчество.

Сега оглеждам и новите му книги - книгата му „Памет и песен” с всичките, изпети на висок лиричен глас песни за родния му край.

Познавам добре стиховете му с интересни драматични сюжети, но сега разлиствам книгата „Слово, сцена, екран” (2024 г.).

В нея е събрал пиесите „Клиника на кръстопът” и „Изчезнали мъже”, киносценария „Сватба” и куклената пиеса „Немити-скрити, измити-сити”.

Познавам и съм писал за поезията на Трендафил Василев - орфически стихове от древни времена за отминала и днешна героика с ново светоусещане и динамика.

Не ме учудва и драматургията на писателя. Баща му е сред героите в драмата на преселването на бежанците, а тук перото реди драматичните събития по свой оригинален начин.

В пиесата „Клиника на кръстопът” не операционният състав по хирургия, а писателят е истинският хирург, за да отвори раната на обществото, да извърши успешна операция и изведе лечението до успешен край.

По дълбочината на замисъла Клиниката всъщност са взаимоотношенията, животът и оцеляването на човека. При сложни обстоятелства, при това на кръстопът - човека да го бъде, или не. Труден въпрос за решаване при всички професии. Лицева хирургия за лицето на обществото.

Всичко минава през подготовка и вземане на решения с професионално майсторство, със завършени дела, за да има избистрен хоризонт за бъдното.

Бъдещият ден на всички ни е огледало на бъдното, сега и завинаги, сега и винаги. И така уверено го извежда в цялата пиеса: егоизъм или отдаденост на обществото; богатство или човещина. Тема, добре подбрана и реализирана. Кръстопът. За всички и всеки да има избор. Една посока за семейството, или разногледство и катастрофа, единство или развод.

След като всички сме на кръстопът, да видим къде ни води следващата пиеса - „Изчезнали мъже”. В три действия, пролог и епилог, тук се разиграва надеждата за съществена промяна в обществото по време на прехода, но нищо ново.

Корупция, далавери, уж пранги за оправяне на живота, но и те са самоотключващи се, без срам и поправка за никого. Та, има потънали в афера като в кръчма мъже и появили се после в ореол на заслуга! Ново библейско битие на съвремието.

Следва куклената пиеса „Немити-скрити, измити-сити”, която в седем картини казва какво се играе. Главни герои са Зайко, Лиско, Праско, бухалът Бухльо, вълкът Вълчо, мама Зайка, мама Лиска, мама Праска.

Когато щурец влезе в ухото ти, дрозд запее в сливата, не може да не направиш свирка от мъзгав клон на върба.

Да не държиш небесните струни, да не подемеш орфеева песен - тъй до ден-днешен вдява думи за усет, пее книги за бъдно, да не разиграва сцени.

С още по-настойчива гама е сценарият за игрален филм „Сватба”, в равна Тракия, в южния Златоград.

Виждаме, че талантливият творец Трендафил Василев със слово, театрални роли и камера за филм сплита венец на своето плодотворно творчество за българската култура.

От този венец личи прозорливостта на автора и за главните герои и някои други от персонажа - как да продължат своя живот по-нататък, поука и за нас.

В драматургията е трудно да се правят прозрения, но в така наречените „Хухленски легенди” те са силни и далечни.

Отива се до орфическата светлина, като внасят героиката за трагедията в тъмното време на робията. Те озаряват днешното и бъдното ни битие, каква посока да имаме по европейската и световната магистрала.

Да бъдем добре у нас и приятно посрещани навсякъде, където българинът пуска корени.

В автографа на едната книга авторът благодари за съпричастието към неговата поезия. В другата книга ми дарява погледа си към драмите му.

С тези заглавия поетът няма за цел да постави нещо изключително. Той прецапва през настроението на времето.

Гордея се, че от склоненото рамо на Източните Родопи, от пясъчника е израснал творец, по-висок от най-високия връх на цялата планина! Нека пребъде!