(„Тютюн”, Димитър Димов)

Георги К. Спасов

Ако третата дума в заглавието на есето беше „безнравственост”, а не „морал”, то тази словесна триада щеше да има значението на синонимно гнездо.

Защото богатството означава власт.

Защото властта означава богатство.

Защото - за да ги имаш и двете - трябва да си безнравствен.

Взаимовръзката между богатството, властта и морала е прастар човешки проблем, а това ще рече - и проблем на изкуството, и в частност, на художествената литература.

Изкушенията на парите - а и на властта, защото тя те прави богат, а богатството ти осигурява власт - са проблематизирани от най-големите художници на словото.

Още през 19 век великият френски писател Оноре дьо Балзак създава блестящия образ на Растиняк - ненадминато художествено въплъщение на идеята за богатството и властта, които се превръщат в сюблимна цел на героя, за постигането на която той трябва да загърби стесняващите го рамки на общоприетия морал.

С подобни смислови и емоционално-ценностни характеристики е създаден и образът на Борис Морев от романа „Тютюн” на българския писател Димитър Димов.

Нашият великолепен разказвач и психолог поставя в романа си един наистина екзистенциален проблем: трябва ли да следваш ограниченията на морала във време, когато те не съществуват за твоите себеподобни?

Трябва ли да потискаш собствения си потенциал заради унизително зададения ти статус на социално и професионално пренебрегнат и подценен човек?

Трябва ли да се примириш с една перспектива, чийто „таван” е прекалено нисък както за желанията ти, така и за възможностите ти?

Писателят, който е ветеринарен лекар по образование, не дава - а и не би трябвало! - отговор на тези въпроси.

Той просто ни разказва историята на един млад човек, който прави блестяща професионална кариера, за която заплаща висока цена. Всъщност Борис Морев не е наивник, не е утопист, не е романтик.

Абсолютно трезво, прагматично, цинично дори той предначертава съдбата си:

„Нима не би продал душата си, за да изплува над тая сган?… Той отдавна беше решил да я продаде, но липсваше добър купувач и това го отегчаваше.”

Драмата на Борис е драмата на всеки млад човек, който се чувства неуютно в общата тълпа от посредствени хора без високи цели.

Това е драмата на Балзаковия Растиняк, който иска да завладее висшия свят на Париж. Това е драмата на младия Разколников от „Престъпление и наказание” на Ф. М. Достоевски, който с убийството на старата лихварка трябва да провери дали е човек или човекомравка.

Това е драмата на всеки млад човек от всички времена, който иска ТУК И СЕГА да постигне ВСИЧКО. И тогава идва проблемът за морала. Как да стане това? На всяка цена ли? Или със съобразените със законите на човека и морала правила?

За Борис Морев въпросът не подлежи на хамлетовско колебание. Той просто търси по-добрия купувач, предварително обрекъл човешката си идентичност на разрушаване в името на богатството и властта. Подобна обсебваща идея сигурно придава на човек определено изражение.

Ето как изглежда Борис в очите на Мария, дъщерята на татко Пиер: „износен костюм”, „бледно, красиво и надменно лице с тъмни очи, които гледаха остро”, „тънки, свити” устни, „горчива студенина”.

Чувството за неосъщественост е болезнено за честолюбивия младеж и той е готов на всичко, за да промени своя социален статус, да получи онова положение в обществото, което му се полага.

Интересно е обаче „оглеждането” на героя кариерист в очите на нему подобните, в очите на онези, които вече са реализирали мечтите си.

Татко Пиер определя Борис Морев като „предпазлив и студен хитрец”. Пак чрез същия герой, чрез татко Пиер, писателят показва уникалното обсебване на парите - „жаждата и страстта му да печели пари. Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не биха могли да го отклонят от тази страст, докато се умори.”

И започва възходът на Борис Морев. Нагоре, нагоре…

„С успехите си Борис изглеждаше много силен, но всъщност той беше слаб и страхлив и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола.”

Тази характеристика изглежда повече като реверанс към политическата конюнктура, отколкото като авторова убеденост за възхода като реципрочна вътрешна разруха.

Така или иначе според художествения свят на Димитър Димов образът на Борис Морев все повече се натоварва с аморфни и деформиращи показатели, които трябва да аргументират основната - а тя е повече идеологическа - художническа идея: пътят НАГОРЕ води към нравствено ПАДЕНИЕ.

Съществува мнение, че образите на Борис Морев и Ирина са двете страни на едно и също художествено съзнание - това на Д. Димов. Ирина е естественото състояние на неговия дух, Борис е оня образец, който животът му налага, онова, което би искал да бъде и е принуден да стане, за да се съхрани и просъществува.

Ирина е мекото, крехко начало у него - Борис е мъжествената страна на неговото „аз”. Ирина е емоционалната характеристика на авторовата личност, Борис е нейната рационална проява; Ирина е духовното, романтичното, съзерцателното, пасивното у автора, Борис е здравият му усет за реалност , практическите му и действени склонности.

Ирина е носител на търсещото начало у твореца, Борис е владетел на намиращото. Ирина е дълбокото човешко проявление на Димитър-Димовата индивидуалност, Борис - неговите демонични припламвания в душата му.

Въпреки студената си пресметливост и целева преднамереност Борис Морев има и моменти - макар и редки - на личностно разколебаване, на поставяне под съмнение на средствата, с които е постигнал мечтите си.

Така например, когато са в Кавала с Ирина, има една сцена на ревност, която е твърде автентична в емоционално значение и разкрива Борис откъм уязвимата му страна:

„Най-сетне той бе показал нещо човешко - любовта си, макар и обезобразена от егоизма му, макар и взела форма на животинска, разрушителна ревност.”

Духовната разруха у Борис логично го довежда до физическа - той умира вън от родината си, като чужденец за всички.

Този финал изглежда твърде тенденциозен, а и обясним за времето, през което Д. Димов създава своя роман.

Но в главното си той изглежда принципно убедителен: всеки, който тръгва по пътя към богатството и властта, загубва - постепенно и невъзвратимо - своя морал.

Ако изобщо е имал морал!