Димитър Хаджитодоров

На Събина Анева
и на Светлана Мухова,
с благодарност.

27 декември 1877 г., София

Уважаема Наталия Павловна,

Честито Рождество Христово! Сърдечно желая Бог и Неговата Пресвета майка да Ви закрилят и подкрепят!

Простете ми нередовната кореспонденция и кратките известия, с които Ви осведомявам периодично за великата, - Освободителна за българите, - война.

Събитията, на които съм свидетел, се редят с учудваща скорост и освен кратките дописки до пресата, не мога да се похваля с голям обобщаващ материал по темата, която интересува всички.

Знаете за превземането на обсадения Плевен, както Ви бях писал и за героичната отбрана на Шипка.

В навечерието на Христовия празник руската войска навлезе в София, древно селище, силно ориентализирано от османското владичество. Новите му български стопани ще трябва да осъвременят този град и да го цивилизоват.

Бих Ви разказал доста за впечатленията ми от София, но поради липса на време ще съобщя нещо, на което отчасти бях свидетел, защото то предизвика моето възхищение.

В град Етрополе, преди преминаването на Стара планина, узнах имената на двама българи, кръстени в чест на Победоносния свети Георги, които самоотвержено подкрепят нашите войски.

Единият, Георги Суванджиев, се яви, когато стана ясно, че противникът се опитва да отстоява селището. Недалеч в планината, край манастира „Света Троица”, имаше укрепена турска част, която защитаваше подстъпите към града.

Георги Суванджиев посочи на генерал Дандевил удобно място, където да изведе артилерията и да обстреля турските позиции.

Негов отряд от 50 - 60 доброволци пренесе разглобени оръдия по тясна пътека, по която едва се разминаваха двама души. Снарядите предаваха от ръка на ръка до избраната позиция.

Когато руската батарея откри огън от посока, неочаквана за турските части, противникът спешно отстъпи, следван по петите от нашите пехотинци. В Етрополе войниците ни веднага се втурнаха да гасят домовете на жителите, подпалени от бягащите османци.

Тогава се появи другият Георги, по фамилия Цариградски, който също направи много добро впечатление. Той изскочи срещу предната ни колона, в турски шинел, и едва не бе прострелян или посечен заради униформата си.

Разбраха от отчаяните му викове, макар и на лош руски език, че се предава и идва при нас. След това стана ясно, че е лекар, мобилизиран в Османската армия, откъдето избягал.

Не зная подробностите около изясняване на самоличността му, но главнокомандващият, генерал Гурко, обърна внимание на сведенията, които бяха съобщени и разпореди за тяхната проверка.

Новите данни за разположението на османската войска се потвърдиха и Цариградски остана в щаба като преводач. По-късно бе изпратен при генерал Дандевил, на чиято бойна част предстоеше сериозна офанзива.

Това е висок мъж, вероятно около тридесетгодишен, с младежко открито лице, независимо от черната брада. Стройната му фигура подсказва, че би изглеждал отлично в униформа.

В поведението му има спокойна увереност, която говори за силен характер. Както разбрах, владее добре турски, арабски, френски и английски езици.

Руският му не е отличен, но умението му да общува компенсира недостатъка в познанията му.

Генерал Дандевил бързо оцени качествата на лекаря. Допадна му, че под никакъв предлог не отказва възлаганите задачи.

Ползвайки френски и, макар и неправилен руски, Цариградски облекчи преговорите със сънародниците си. Държането му убеждаваше слушателите и внушаваше доверие.

Генерал Дандевил бе узнал, че някъде в планината има скрита воденица, в която турските войски смилат нощем жито за продоволствие. Група разузнавачи безуспешно опитаха да я открият.

Георги Цариградски, заедно с няколко българи и пет-шест казаци, успя да се промъкна до мелницата.

Намерили десетина чувала брашно и грижливо ги пренесли на безопасно място. След това разрушили канавката, която подава вода и взривили цялото съоръжение. Завърнаха се призори, като всеки от тях мъкнеше на гърба си по чувал смляно зърно.

Следващата заповед бе къде по-сериозна. Генерал Дандевил предаде на Цариградски прокламация към жителите и разпореди да бъдат набрани около хиляда българи, които да помагат при прехода през планината.

Лекарят започна задачата с усилен камбанен звън, който събра местното население в църквата „Свети Архангел Михаил”.

Църквите в Етрополе са разположени така, че ако се погледне от височините край града, те очертават кръст. За тях бих Ви разказал любопитни неща, но трябва да отделя специално време.

Мисля, че жителите на селището обичат особено храма, в който ги призова Цариградски, защото той е строен с предпазливост и хитрости от страна на майсторите, докато строежът официално бъде узаконен.

Успях да се промъкна вътре и видях доктора, изправен пред олтара, с прокламацията в ръка. Цариградски четеше и превеждаше изречение по изречение, като подчертаваше надеждите на командването за оказване на помощ. Текстът не бе дълъг, но след него последва пламенен призив.

Гласът на този самоук оратор прогърмя като бойна тръба. Не разбирах ясно какво казва, но едно бе сигурно - лекарят напомняше усилията за отбраната на Шипка, превземането на Плевен и хилядите жертви, дадени от нашите войски и българското население. Когато завърши, мъжете излязоха напред и предложиха услугите си.

Трябваше добитък, волове или коне, за да превозят оръдията по планинските пътеки. Нужни бяха дрехи, овчи кожи, хранителни запаси и дори ракия, силна местна напитка, сварена от плодове.

Мъжете обещаваха да донесат лопати, кирки и брадви, за да проправят път към превала.

По-опитните планинари бяха обсъждали вече с генерал Дандевил възможността за преминаване през планината.

Българите, които винаги отговаряха радушно на нашите потребности, открито се съмняваха, че можем да преминем билото през зимата.

Опасенията им сигурно са били основателни, но речта на Цариградски ентусиазира всички да се втурнат като дисциплинирани войници в атака.

С група мъже, лекарят се отправи към околните села да търси още помощници. Повечето от необходимите запаси бяха предоставени даром, но, по заповед на главнокомандващия генерал Гурко, част от тях бе заплатена.

По-късно научих, че Цариградски раздавал и личните си пари, когато нямал други средства.

В късния следобед улиците на Етрополе се изпълниха от мъже с волове, с шейни и самари. Доброволците стискаха лопати или брадви, с които предстоеше да се трудят.

Донесоха три - четири товара цървули за нашите войници, защото интендантството бавеше доставките на ботуши и на по-топли шинели.

Българите бяха около седемстотин на брой, но Цариградски уверяваше, че от близките села ще дойдат още триста души. Изпълнението на задачата достави голяма радост на генерал Дандевил.

Адютантът му сподели под секрет, че в доклад до главния щаб, той не криел възхищението си от енергичния организатор. Освен хора и животни, лекарят бе подсигурил и доставка на сено за конете по склоновете към превала.

Няма да разказвам за дните преди похода. Частите ни трябваше да преминат край високият пет хиляди фута връх Баба, за да отрежат отстъплението на османците към София.

От друг проход генерал Гурко възнамеряваше да ги атакува фронтално.

Изкачването започна на 13-ти декември, когато времето още позволяваше да наблюдаваме дългата колона от града. Далеч напред бяха доброволците-сапьори, за да разчистват пътя от снега. Както научих по-късно, покривката била между шестдесет и осемдесет сантиметра, дори по-дълбока на места.

Най-лошо било, че под преспите се натъкнали на поледица. Неочакваното препятствие забавяло стройния ход.

През нощта виелица бе затрупала някои от отрядите, изпратени от генерал Гурко. Следващият ден, обаче, въпреки лошата видимост, те прекосили планината и заели българските села Чурек, Потоп и Елешница.

Изпитанието, обаче, се стовари с всичката си сила над колоните на генерал Дандевил. Застигнати били от зловеща виелица, без подходящи заслони и без да могат да запалят огън, заради силния вятър, който прекършвал дървета.

Около тях се извивал заслепяващ вихър, а мъглата правела цялата обстановка още по-непрогледна. Събрани на групички, край незначителни укрития, бойците тъпчели на едно място с крака, за да не замръзнат.

Не смеели да отстъпят без заповед. От щаба изпращали вестоносци, да наредят връщането към Етрополе, но те изчезвали по пътя към премръзващите колони.

Междувременно Георги Цариградски се стараел да ободрява хората, окуражавал ги с думи и действия. Той се опасявал от възможни замръзвания и сновял между бойците и няколкото медицински групи. Вече го познавали достатъчно добре и съветите му се приемали без оспорване.

Точно тогава усетил пристъп на треска, старо заболяване, което напомняло за себе си при силно напрежение.

Опасявайки се, че ще излезе от строя, той поискал от генерал Дандевил разрешение да се спусне към Етрополе.

- Имаш ли хинин? - запитал генералът.

- Ще потърся при колегите! - обещал докторът.

- Ето! - извадил от личната си аптечка няколко праха командващият. - А сега слизай надолу!

Сутринта Цариградски поел обратно по склона, въпреки преспите. Малко преди него поредният вестоносец се добрал до колоната и предал заповедта за отстъпление.

Бойците се завръщали на групи, в разпокъсан строй. По-здравите подкрепяли тези, чиито ръце и крака измръзнали.

Когато ги срещал, Цариградски разпореждал да разтриват пострадалите места със сняг, преди да влязат в топлите помещения, за да пият чай.

Прегледът, направен в града, показа, че над осемстотин души, предимно от редовия състав, са с измръзнали крайници.

Трябваше време да се възстановят и това бе сериозна загуба за цялата бойна част. Най-печална бе участта на близо петдесет души, намерили смъртта си от студа или безследно изчезнали.

В кратък рапорт генерал Дандевил писал, че е готов да се бие дори с дявола, но не срещу виелицата, на пет хиляди фута височина.

Той не пропуснал да похвали храбрия лекар, който, макар и болен, не се огънал пред обстоятелствата.

Съвсем заслужено, Георги Цариградски бе награден с Георгиевския кръст, 4-та степен.

Това бе прието като поощрение от всички българи. Когато бурята утихна, доброволците тръгнаха отново към върха, за да изровят засипаните от снега оръдия.

Завръщането на бойните части в Етрополе бе последвано от скръбна панихида. Българи и руснаци склониха опечалени глави, в памет на загиналите бойни другари.

Виелицата попречи на генерал Дандевил да осъществи обхождането на османската позиция при Арабаконак. Когато войските ни стигнаха до укреплението, те го намериха изоставено.

Деморализиран, противникът отстъпваше към Тракия и към Одрин, защото тук нямаше къде да се задържи.

След превземането на Плевен, кралство Сърбия също се включи във войната и нанесе няколко разгромяващи удара по гарнизоните, западно от София.

Когато слязохме от южните склонове на планината, отредите на генерал Дандевил поеха по посока към Тракия и града Пловдив.

С тях замина и лекарят Цариградски, за когото съм сигурен, че продължава също така самоотвержено своята борба за освобождаване на отечеството му.

Аз останах при бойците на генерал Раух, които поеха към София.

Макар и мъчително, преминаването на Стара планина има благоприятен ефект. Докато западните държави се договорят как съвместно да попречат на нашето настъпление, войските ни ще бъдат пред Цариград.

С най-добри чувства и надежди!

Ваш Николай, военен кореспондент

—————–

(По материали на Военноисторически сборници, кн. 4, 1955 г. и кн.1, 1959 г. и сборника „Балканът помни”, С., 2008 г.)