По случай представянето на драмата му „Първите”

Стефан Ив. Стоянов

П. Ю. Тодоров, като никой от нашите поети, твори напълно под благодатното влияние на народната ни песен.

Неговото творчество пусна дълбоки корени в нея и изсмука ония живителни сокове, които му дават вечна младост и присъщата нему неуловима прелест.

Така той създаде своите идилии. Облече поетичните си блянове в тази литературна форма, която лесно може да избие в шаблонна рисувателна поезия.

Обаче на богатия със своеобразна колоритност битов фон, призваният майстор на нашата идилия извеза своите поеми, като въплоти в тях вечните трепети на човешката душа.

Битово-националното губи у Тодорова, поета - идеалист онази самоцелност, която му дадоха някои нови писатели реалисти (Елин Пелин, Т. Г. Влайков, Антон Страшимиров и др.)

Той си служи с художествените сраства на народната поезия, подбира мотиви из народния живот и изчерпва до дъно прелестите на българската природа, за да създаде произведения, в чийто битово-национален елемент долавяме изразната символика на общочовешки чувства и настроения, идеи и блянове и съвременни нравствени и духовни проблеми.

В това отношение П. Ю. Тодоров е по-национален от всички ония нови национални писатели и поети, които увлечени от повика за „родното”, използват битовото богатство на нашия народ само като етнографски материал, неодухотворен и необлъхан от поривите на вечното и истинско изкуство.

Не е достатъчно само да се покажат на читателя или на зрителя от сцената беневреци и цървули, ракли и празнични доспехи. Не е само миризмата на коравия цървул, която създава националния поет, а онова щастливо, неразривно съчетание на националното с общочовешкото, характерно за творчеството на великите писатели от всички времена.

Идилиите на П. Ю. Тодоров, дълъг низ от лирични поеми, са преди всичко песни за свободен живот („Една”, „Гусларова майка”, „Несретник”), младост и любов („Дрямка”, .Борба”. „Овчари”, „Сенокос”, „Змейно”, „Молба”, „Мечкар”, „Една песен”, „Над черква”).

И всички те са споени от един основен мотив - идеята за раздвоената личност, която гони едно непостижимо за нея щастие.

Тази-идея е най-ясно концепирана в „Слънчева женитба” - чудна космическа поема, в която трагиката на индивидуалната личност е изпята с увличаща с глъбините си реч.

Определено е на Слънча да създава радости и блага за всички, само него няма кой да сгрее и погали, само за него няма отрада. Най-после той съглежда Грозданка, мома за чудо и приказ и се захласва по нея.

И поисква му се да изживее радостите на обикновения човек. Неговата майка му напомня мисията му.

Но Слънчо грабва Грозданка в люлка от златни лъчи и се оженва за нея. Сдържа ли го него вкъщи? Не е роден той за домосед, за къщовник, не може „в черупка да се свие”. Не може да скърши орисията си, с любов цял свят да огрява.

И пак се зарейва сам по своите предопределени пътища и отдих не знае в „творческа си замая”.

Този конфликт между стремежа към щастие и дълбоката духовна същност е преди всичко душевен конфликт на гения-творец (поет, художник и пр.).

Възвишената им работа, чрез която познават „мъчителната наслада на живота” и оная красота, която окриля духа за най-възвишен полет и която те носят в себе си ги прави неспособни за обикновен делничен живот.

Образ, подобен на Слънча, е и Христос („В Гетсиманската градина”), който дори се обрича на „кръстни мъки” заради своето призвание в света.

Езикът на идилиите е цветист и образен, изпъстрен с одухотворяващи метафори. Той е напоен с мириса на българските поля и гори, на прясно сено и мащерка, от него лъха свежият повей на българската земя.

След като разгъна своето голямо дарование на поет белетрист, Тодоров премина към драмата, един сам по себе-си по-мъчен и по-сложен литературен вид.

След първата му и най-голяма драма „Зидари” последваха „Самодива”, „Змейова сватба”, „Страхил страшен хайдутин”, „Невеста Боряна” и битово-социалната драма „Първите”.

Народните легенди и бита се използват отново, прибулени с леката символика на идилиите, Изобщо, драмите на Тодоров, със слабия си драматизъм, са в основата си драматизирани поеми. В тях ний срещаме пак, само че по-широко развити, идеи и проблеми, познати от неговите белетристични творби.

Така, напр. в „Самодива”, издържана добре в психологическо отношение, макар драматичният конфликт да не е представен с нужната глъбина, Тодоров отново разработва своя любим мотив - сблъскването на два мирогледа: традиционния, обикновения, който не признава други пътища освен ония, осветени и трасирани от живота, и романтично-волния, който се бори с всичко, което пречи за постигането на духовна свобода и красота.

Сходен е мотивът и на драмата „Змейова сватба”. И тука героинята Цена копнее да се отърси от прозата на всекидневието и да заживее бленуван живот на духовна бистрота и романтична красота.

Този живот може да й даде само Змея Горнянин, затова тя напуска свои и свойски привички и пристава на избраника си, който я отвежда в „тилилейски усои”.

Същия мотив долавяме в едноактната символична драма „Невеста Боряна”, Творческата личност не може да се вмести в домашно доволство и еснафско благополучие и влиза в конфликт с домашните си.

В тези свои идеи Тодоров е повлиян безспорно от модерната драма на Ибсена, чиито индивидуализъм освети правото на личността да тръгне по избрания от нея път, от което се породи и нейният протест срещу опеката на обществените фактори. (Душевното сходство между Гюрга Самовила, Цена, Боряна и Ибсеновите Нора и Хеда Габлер е очевидно).

Макар и с недостатъци, драмите на П Ю. Тодоров набелязаха нови пътища за нашата драма. В тях българската национална драма доби един по-съвършен вид, защото техният творец съумя да приобщи националния дух с духа и вечния устрем на човечеството.

————————

в. „Варненски новини”, г. 24, бр. 5412, 20.09.1935 г.