НЕВИДИМОТО В ДУМИТЕ…

Росица Ангелова

* * *

Невидимото в думите се случва
и тишината е като
покръстване.
Празнуваш преминаващите облаци
и слънцето се спуска
към сърцето ти.
Защото някой мисли, че си слънце…
Какво, че времето е тръгнало на залез
и късните усмивки
са бодли на таралежи!
На есента очите са най-топли
– предвиждат само премълчана нежност.


* * *

Познавам този лад на тишината
и този аромат на дързостта.
Превръща се нощта в насрещен вятър,
а утрото в поникнала трева.
По-близо съм до извора. Извирам
от неговото устие. Оттам
към корена на свойта съпротива
вървя като езичница сред храм.
И търся теб – една дъждовна сянка,
надвесена над мен като кълбо,
стаена в състояние на вятър
от извора да корена дълбок.
Едно случайно трепване на мигла,
крило отвъд предела за летеж…
И сякаш същината си достигам,
и сякаш този свят от мен расте.
Завихря се в изригнали посоки
и се променя, мина ли отвъд.
Живея този свят в самата скорост,
почти гранична със самата смърт.


* * *

Керванът от думи потегли в Пустинята
– шепа пясък и стрито стъкло.
Замълчаха цимбалите и прораснаха пинии
под звука на един невъздържан акорд.
Съпричастен със вятъра, спрял да безделничи,
се превръщаш в навъсен, самотен циник.
Овъглен от съмнения, алчен за нежност,
потушил и подпалил стотици войни,
скиташ вгледан у себе си, вътре в безкрая
на смутеното свое триглаво сърце.
По рождение – роб, с диагноза – невяра,
а по същност – ръждив като капка оцет.
Ще пораснем Отатък навярно, когато
като птица след полет тази плът се сниши.
Пришълци сме дошли – от пустиня и вятър,
настанени в приют за бездомни души.


МИКРОСВЯТ

Корените на дъжда не са в небето.
Те се образуват от домашни облаци,
отгледани в сърцето на глухарчето,
преди да се разпадне.
Или пък са изкуствени кинжали,
запалени в дъха на хоризонта
от някой,
препрочитал ръкописите на Тесла:
отвесни електрокардиограми,
които се самоизмерват с Господ.
А Господ се е сраснал със камбанката,
снишена в тишината на кокичето
и с танца на надвесена върба,
където корените на дъжда
се подразбират.