Йото Пацов

Беше време, когато всяка къща си гледаше някъде из землището коноп - викаха му гръсти.

Тръгнеш ли по къра - все ще минеш покрай гъстата зеленина на нива, растенията в която, извисили се над човешки бой, пръскаха странния си аромат по вятъра, който люлееше върховете им в дълги вълни.

И зайците, и яребиците обичаха дълбоката сянка на гъстака в конопените ниви и прекарваха дните си там на скришно от орачи и копачи, от ловци и добичари.

Като дойдеше време да се жъне събираха стеблата в стегнати тънки снопи и ги караха на Вита - едни викаха, че ще ги къпят, други - че ще ги перат.

Всъщност правеха нещо друго - редяха ги по дъното на лъщавите от бряг до бряг, затискаха ги с валчести камъни и ги оставяха за десетина дни във водата да угние обвивката на стръковете.

Това беше златно време за нас, момчетиите - много преди вировете да позеленеят от конопа ние вече си бяхме приготвили харпуни - тояжка метър и половина със здраво вързана на върха вилица, на която с нож разкрачвахме зъбите.

После, само по черни шорти с бял кант отстрани, с които играехме физическо в училище, нагазвахме боси и полека пристъпвахме по снопите.

Прогонени от движението ни от тях в унес, упоени от гръстите, изплуваха лениви и пияни кленчета, кротушки, шилъци, уклейки, на които викахме „кучици”, мренки и всякакви други рибета, които ние безмилостно пронизвахме и пълнехме с тях платнените си торбички.

Прибирахме се щастливи и опечени до керемидено от слънцето. Това беше лятното време на бистрата рибена чорба и на печената с лук и домати дребница в пръстените тави на бабите ни…

А като угниеха гръстите във водата ги вадеха, отцеждаха ги по брега, развързваха снопчетата и ги редяха по ниските покриви на стопанските постройки да съхнат на слънце - така цялото село се бялваше като от сняг, а ние избирахме най-правите от коравите пъздерки, та си правехме от тях стрели за вечното състезание във Върбалака.

За мишена ни служеше един съдран чувал със слама, който ставаше на снежнобял таралеж след като вкупом го обсипехме със стрели.

По това време вече от всеки двор се чуваше тракането на мънилките - едно дървено устройство с жлеб, в който попадаше една дъска, в единия край закрепена подвижно, а в другия с дръжка, с която я вдигаха и спускаха нагоре-надолу и така в жлеба с пукот и хрущене трошаха гръстите, та да останат само влакната на кълчищата.

На тази работа й викаха мънене на гръсти, и си беше май женска работа, както и влаченето на кълчищата след това, та да махнат от тях твърдите частици.

После ги пълнеха в чували и като дойдеше молотовката от Тутракан се редяха на площада пред кантара да ги продават.

В миналото е имало и много хора, които са тъчали платно и са правели въжета, та и те купували кълчища от съселяните си, но по времето, за което разказвам, беше останал само един в цялото село - дедо Данко Въжаря.

Беше дребен старец с яки ръце, и зиме, и лете ходеше с платнена риза, шаячно сако и шаячни панталони, с каскетче, вечно наложено на плешивата му глава с козирка на една страна.

Гледаше половин декар терез - колкото за буре вино и буре ракия, и нищо друго.

И си работеше занаята - имаше една барачка на брега към Горния мост, там си държеше инструменти и чували кълчища, чилета пресукан коноп, готови въжета, върви, сиджимки.

В хубаво време излизаше на припека, забиваше витела в земята, прекарваше през него пресуканите на чекръците кълчища и другия край връзваше за един салкъм на петнайсетина метра.

После започваше да върти дръжката, като току я залостваше за витела и минаваше по въжето да огледа всичко ли е наред.

Само че светът се промени, фабричните въжета - и по-здрави, и по-евтини превзеха пазара, появиха се и всякакви изкуствени сизали, шнурове, връзки, плетени и сукани…

Коноп в село вече никой не сееше, че нямаше кой да го купи, и все по-рядко някой се отбиваше до барачката му да търси нещо, председателят на текезесето спря да му пише трудодни, и като дойде време за пенсия се оказа, че с цял живот работа вземаше наполовина от баба Дечка, жена му, която бе работила само в зеленчуковата бригада.

Упущи се на пиене, затвори се вкъщи. Рядко вече отиваше до барачката, отваряше я, колкото да погледне вътре, после сядаше и часове гледаше водата в реката и боровете отсреща.

Спря и да приказва, и да се храни, каквото и да му кажеше баба Дечка махаше с ръка - бе я ме остави на мира!

Така до една сутрин, когато тя излезе да храни кокошките и го видя провиснал на асмалъка с килната на една страна гола глава, под него съборен стол, а на масата до краката му каскетчето, шише ракия и празна синя чаша, и тя съборена. Бе се обесил с последното усукано от него въже…

След погребението баба Дечка взе това въже и едно шише с газ и отиде до барачката.

Хвърли въжето вътре, поля първо него, а след това и кълчищата, и въжетата, и стените и драсна кибрита.

Отстъпи настрана и гледа с насълзени очи как пламъците се вкопчиха в сухите дъски, как с пращене се плъзнаха по дървения покрив, как боята се навиваше на масури и потичаше на огнени капки, а стълбът дим се виеше като черно въже в синьото на небето…