Георги К. Спасов

През 1910 година издателят Александър Паскалев печата в Придворната печатница на Иван Кадела, София, „На Острова на блажените” на Пенчо Славейков в две хиляден тираж.

Има и подзаглавие: „Антология. Биографиите на поетите са написани, а стиховете са преведени от Пенчо Славейков. Портретите е рисувал Никола Петров”.

Книгата започва с предговор от Пенчо Славейков, в който той обосновава издаването на тази антология:

„Нашата поезия още не е добила нито характерна, нито своя физиономия. Тя още не е достигнала пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватбата си. А една антология е покана за сватба. И ето, понеже ни липсва своя сватба, аз ви калесвам на чужда…”

Всеки средношколник знае (или би трябвало да знае), че тази „антология” всъщност представя мултиплицирани в различни измислени биографии творби на самия Славейков.

Една демонстративна мистификация, с която поетът с присъщата му културна арогантност и самонадеяност заявява, че ЕДИНСТВЕНО НЕГОВИТЕ СТИХОВЕ са достойни да влязат в антология, тоест в „представително, прецизирано като художествено качество” издание, в което ВСЕ ОЩЕ няма място за неговите съвременници.

Яворов, един от четиримата на кръга „Мисъл”, коментира антологията в съответствие с онази модерна културна доктрина, която би предпочела „изкуството да се ражда в първозданна чистота и историческа невинност, освободено от родилните мъки на един обвързващ го опит”:

„За „На Острова на блажените” изпитвам чувство за нещо извършено въпреки времето и мястото. Разгръщам я и ми се струва, че нашата литература почва от днес”.

Въплътил се в десетки „чужди” автори, от които Иво Доля почти напълно се припокрива със самия него, Славейков „допуска” в книгата си само една поетеса - Силва Мара, за която пише:

„…Хубостта на жената…е съхранена в хубостта на песните й, зад благородната форма на които ни изглежда меланхоличният поглед на тъмни очи и ни поверява тайната на едно битие, щастливо в своята скръб - че тя му е дала съдържание и значение.”

Става дума за родената на 7 септември 1868 г. в Севлиево Мара Белчева, една от най-красивите, ухажвани, обичани, но и одумвани наши поетеси.

Още като ученичка в търновската девическа гимназия „Митрополит Климент” тя впечатлявала търновци с външността си.

Често пред дома на леля й Еленка Хаджи Ангелова, където живеела на квартира, „случайно” минавали както търновските лични кавалери, така и пребиваващите в града напети руски офицери, двама от които дори стигнали до провеждането на първия дуел в следосвобожденската ни история за сърцето на Мара Белчева.

Историята завършила без кръвопролитие, но княз Дондуков-Корсаков бил принуден да отпрати влюбените офицери в родината им.

На 1 юни 1886 година 18-годишната тъмноока красавица се омъжва за Христо Белчев.

„Обич, бляскаво обществено положение (през 1890 г. Христо Белчев станал министър на финансите в кабинета на своя съгражданин Стефан Стамболов) и сходни интелектуални предпочитания изпълвали живота на най-обичащата се и представителна светска двойка в България. Но щастието продължило твърде кратко”, казва Тодорка Недева, директор на Регионалния исторически музей във Велико Търново.

На 15 март 1891 г. по време на разходка със Стефан Стамболов в района на Градската градина Христо Белчев станал неволна жертва на подготвено срещу премиера покушение.

За безпристрастната история фаталната дата остава като ден, в който се извършило първото голямо поръчково политическо убийство у нас.

„А за Мара Белчева този лист от календара затворил най-красивата и романтична дотогава страница от живота й, бележейки с трагизъм нейната първа голяма любов, започнала като приказка в града на Асеневци”, допълва историчката.

През май 1903 г. в изискания, но тъжен след смъртта на Христо Белчев дом, „дамата в черно”, както софиянци започнали да наричат прелестната вдовица, се запознава с Пенчо Славейков.

В своите спомени тя оборва ширещото се мнение, че синът на възрожденеца Петко Р. Славейков е мълчаливец:

„Бил мълчалив… Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума… Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи, понякога на ръба на приличието, а понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знае откога не виждала ножица… Най-сетне самата лампа започна да примигва. И след това дълго по тротоара се чуваше тракането на бастуна му”.

Така започва връзката между Славейков и Мара Белчева, посрещната от столичани с почуда и открита враждебност.

Сигурно е изглеждала странна тази двойка - един хром, недъгав възрастен човек, хванат под ръка от млада и красива дама. Изглежда, духовното сходство не се възприема като достатъчен аргумент за подобна връзка.

Останала в сянката на Пенчо Славейков, безспорен духовен водач, пионер на модерността в нашата литература и отворил погледа й към културата на Запада, Мара Белчева сякаш подценява собственото си развитие и утвърждаване като поет.

Може би и затова тя е много повече известна като духовна и житейска спътница на автора на „Кървава песен” и не толкова като поетеса. Нека си припомним нейни стихове:

Родих се да живея в бури…

Родих се да живея в бури -
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
„Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той - и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач, и смях.

На прага стъпки

„Защо в великденска премяна?”
- ми сякаш някой проговори. -
Обръщам се към прага взряна:
вратата вихърът отвори.
И хладни ме побиха тръпки…
Откак му стъпките умряха -
по-светли и от думи стъпки -
на прага други не изгряха.

….Последните си дни заедно Мара Белчева и Пенчо Славейков прекарват в италианския курорт Брунате край красивото езеро Лаго ди Комо.

За да поеме разноските по престоя им в Италия, Белчева продава дома си на ул. „Христо Белчев”. На 28 май 1912 г. поетът издъхва в ръцете й.

След погребението

Звънът пак на раздялата звъни!
Сама се пак в живота аз завръщам.
В денят, небето, който ми разгръща,
аз виждам все заровените дни.
През зимний сън - тъй спомена далек -
раздира кърваво око мъглите.
И нижат се забулени елите:
свещеници зад неговий ковчег.

През 1921 г. Мара Белчева пренася костите на Славейков в България. До края на живота си живее под наем и няма собствен покрив. Става милосърдна сестра и учителка по време на Междусъюзническата война през 1913 г.

През месец юли 1922 г. Министерството на народното просвещение издава томче с избрани стихотворения на Кирил Христов.

Преди още антологията да се изпрати по книжарниците, във в. „Развигор” излиза силно язвителна „рецензия” за нея от Ал. Балабанов:

„Сухи напъни. Издавани, преиздавани, дъвкани, предъвкани, антологии, алогии и мизерия. Кирил Христов като млад и обещаващ талант написа в кьоравите времена няколко хубави стихотворения…”

Нападнат е и от македонското студентско сдружение „Вардар”, даже е заплашван с убийство. Сам поетът признава, че от никого не намира защита и опровергаване на очевидно неверните оценки за стиховете му.

И си спомня за Мара Белчева:

„При тези дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тази поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа!… И това е жена на най-големия мой литературен враг, на Пенча Славейков, който ми е причинил толкова огорчения! Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер…” 23 юли 1922 г., „Време и съвременници, том девети”.

„Приятелството ми с Мара Белчева трая кратко, но върху него може да се напише по документи една хубава книга. То продължи и когато аз се установих в Лайпциг. Нейните писма представляват голям литературен интерес и аз съм ги приготвил за печат… Мара Белчева знаеше как години поред Пенчо Славейков ме е преследвал и рядко, и много предпазливо споменаваше неговото име в нашите разговори… И все пак по един много мъдър начин се опита да ни придобри, дълги години след неговата смърт. Когато на 1923 година излезе голямата Пенчова антология, издание на Министерството на народното просвещението, тя ми изпрати екземпляр с такъв надпис: „На великия поет Кирил Христов, когото Пенчо тъй много ценеше п р е д и и п о с л е. Мара Белчева” К. Христов, Спомени, Мара Белчева, 1944 г.

За 60-годишнината й през м. септември 1928 година, когато Кирил Христов се намира в Лайпциг, той й приготвя „една малка радост” - превежда на немски език две нейни стихотворения, които са публикувани в сп. „Прагер Пресе”. Ето едното от тях:

Аз чувам как листата капят:
есенни тъжни дни…
На път е някой към небето,
черковний звон звъни.

Мара Белчева ходи на гроба на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.

Пак сама

О, дай ми, Боже, сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки,
но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъки!

Духовната спътница на Пенчо Славейков, любимата му поетеса и жена Мара Белчева, умира в нищета през 1937 г. в София.