Анна Ахматова

превод: Татяна Любенова

Предисловие

Колкото и странно да е, аз принадлежа към тези пушкинисти, които считат, че темата за семейната трагедия на Пушкин не бива да се обсъжда. Правейки я забранена, ние несъмнено изпълняваме волята на поета.

И ако след казаното по-горе, аз все пак се обръщам към тази тема, то е защото по този повод са написани толкова груби и злонамерени неща, а читателите охотно вярват на каквото им е попаднало и с благодарност приемат и змийското шептене на Полетики, и безумното бълнуване на Трубецкой, и фъфленето на Арапова.

И сега, когато благодарение на редица новопоявили се документи, тази неправда може да бъде унищожена, ние сме длъжни да направим това.

26 август 1958 г.

1.
Холандският дипломат барон Хекерен не е бил нито като Талейран, нито като Метерних. Но никой повече от него не би могъл да проведе така безупречно цялата замислена игра. Такъв род игра за потомствата, естествено, се превръща в картонена къща. Духваш и я няма.

Това произлиза от факта, че изплуват унищожаващи документи и въобще тайното става явно. Пушкин имал опасен и опитен враг. И Пушкин е знаел това.

На съвременниците им се струва, че Дантес е бил играчка в ръцете на Хекерен. Аз не мисля така. В началото, когато той още е бил влюбен в Наталия Николаевна, той даже, вероятно, е лъгал Хекерен (това се вижда от 2-рото писмо от 1836 г., където пише, че разбирайки за любовта на Наталия Николаевна към него, той почувствал към нея само уважение. Това най-вероятно е отговор на първото предупреждение от Хекерен: „Опомни се!” - или нещо подобно).

Въобще в тази игра на Дантес е предоставена гълъбова роля - той е длъжен да разиграва едно обаяние, което, благодарение на неговата подходяща външност, му се е отдавало (виж в писмото на Андрей Карамзин от чужбина - Дантес се хвърля към него в парка, Дантес - плаче и т.н.).

Следващата жертва на Хекерен е била Наталия Пушкина. Било е замислено тя да бъде като предавател за неудачите на Пушкин в неговата политика. (Това, което Пушкин е приемал за акт на доверие от нейна страна и с което много се е гордеел.)

Ние, за съжаление, знаем, че Наталия Николаевна не лошо се е справяла със своите задачи. Да осъществи това Хекерен би могъл само при безпаметно влюбване на Наталия Николаевна в неговия приемен син.

Много близка до тази роля е била София Карамзина, което се вижда от нейно писмо до брат й. За нея Дантес е винаги прав.

Всичко, което иска да постигне посланикът го прави чрез Екатерина Николаевна, която с лекота се е отрекла от заменящата майка и леля Загряжска и при пътуването във Франция доста бързо и тайно приема католицизма.

Всички останали членове на Дантесовската „весела шайка”, за съществуването на която научихме не много отдавна, са допринасяли колкото могат повече полза.

Тяхната дейност, отразена в семейната кореспонденция на Карамзини, се свеждала до това: първо - да осъждат Пушкин и да го представят като стар ревнив мъж на красавица, като човек с непоносим характер и т.н., и второ - несъмнено съобщавали чрез своя главатар на холандския посланик всичко, което се случва у Пушкини и не е за учудване, че някой е предупредил бароните, че Пушкин има намерение да ги бие по време на бала у графиня Разумовска.

Даже след смъртта на Пушкин, те продължили тази линия на поведение. Всичко това зад гърба на Пушкин, както става ясно от една записка от дневника на А. И. Тургенев.

Несъмнено Хекерен организирал кавалергардите (разбира се не без помощта на Дантес) така, че Дантесовската история се превърнала във въпрос на чест за полка. (Мнението за „правотата” на Дантес било така широко разпространено, че даже е попаднало в Тютчевите стихове - „Дали е прав или виновен той.”)

От Хекерен, (от негово писмо в Холандия), веднага след смъртта на Пушкин, тръгват слухове, че Пушкин бил глава на тайна революционна организация.

Това се правело, за да наплаши Николай I и Бекендорф, което всъщност не е било толкова трудно (според дневника на А. И. Тургенев).

Но всичко това не било достатъчно за Хекерен. На него му предстояло да обезпечи почетното завръщане на Жорж в Европа, след провала на петербургската кариера.

Затова той продължавал да твърди за благородството на Дантес, който нито за минута не се бил колебал да спаси доброто име на госпожа Пушкина и навеки да се зароби чрез женитбата си за некрасивата и сестра Екатерина.

Но тук се появява „картоненият дом”: в това същото време посланикът се вози с Екатерина като добър баща, с поразително изящество почиства стаите й, развлича я, пише за нейното здраве и настроение писма на Жорж и по такъв начин се явява като истински предател по отношение на своята belle fille (снаха) госпожа Пушкина, чиято чест е принесена в жертва на прекрасния живот на Жорж Дантес; посланикът моли да я извикат в съда (като последна авантюристка) и да вземат от нея под клетва показания за това, че тя е съблазнявала женихът, а след това и мъж на нейната сестра, и че той, посланикът, я е предупреждавал за бездната към която се е упътила и дори с изрази, които са имали за цел да я обидят.

Това било известно на две високопоставени дами, с които той - посланикът, всекидневно споделял своите опасения.

Несъмнено една от тези дами е била графиня Неселрод, а другата - графиня Бобринская, жена на церемониалмайстора във височайшия двор и внук на Екатерина II. Интересното е, че тези две дами са били домакини на два влиятелни салона в Петербург.

Писмото, в което е написано това (1 март 1837), е за Неселрод, но тъй като в това време Хекерен, по думите на Вяземски, прекарвал по цели дни у Неселрод, където го утешавала графинята, трябва да мислим, че писмото принадлежи към този епистоларен жанр, когато адресатът и изпращачът подготвят това произведение заедно, за да го представят на трето лице. Такова лице в дадения случай е Николай I.

Може би за някой ще бъде интересно знае, че след три години същият този Неселрод писал на Майндорф: „Хекерен е способен на всичко: това е човек без чест и съвест; той въобще няма право на уважение и търпимост в нашето общество.”

2.
Нито Жуковски, който писал на Бекендорф за Дантес: „От друга страна, имаше и лекомислен и злонамерен разврат”; нито Вяземски, който е писал нещо подобно на Мусина-Пушкина; нито, което е по-важно, самият Пушкин, който наричал поведението на Дантес „проект за предизвикателство”, не са вярвали в любовта на Дантес.

Аз не твърдя, че Дантес никога не е бил влюбен в Наталия Николаевна. Той бил влюбен в нея от януари 1836 г. до есента.

Но още през лятото тази любов направила впечатление на Трубецкой като не особено дълбока влюбеност и когато е станало ясно, че тя грози с гибел кариерата на Дантес.

Той бързо изтрезнял, станал внимателен в разговорите си със Сологуб и гримасничейки я наричал глупачка и глупаво момиче.

По искане на посланика (Хекерен) написал писмо, в което се отказвал от нея. Вероятно я е и ненавиждал, защото станал с нея невероятно груб и нямало и сянка от разкаяние за поведението му.

В любовта на Дантес вярвала само Наталия Николаевна и дамите от висшето общество и това, колкото и да е удивително, било достатъчно потомците да получат тази легенда в цялата и неприкосновеност.

И това се случва, защото старшият Хекерен не само е възтържествувал, за наш срам, над Пушкин приживе, но и досега продължава да празнува победата на своята дипломация.

Потъналата в интриги стара дипломатическа лисица е била длъжна успешно да проведе цялата операция и даже да замете следите.

Но как руското общество не е разобличило „котешкия крал” Дантес и е търпяло, когато велик живот е бил принесен в жертва на тщеславието на дребния кариерист?

И в течение вече на 120 години е повтаряло тази легенда, превръщало е в театрални представления, а после и в кинофилми, злонамерената лъжа на подозрителния барон!?

Легендата за многогодишната възвишена любов на Дантес идва от самата Наталия Николевна. И така, Жорж Дантес обичал Наталия Николаевна и й е бил верен от есента на 1834 година?

Но ние имаме писмото на Дантес от 15 януари 1836 г., където той съобщава на посланика като последна новост, че е влюбен в дама, чийто мъж е възмутително ревнив. (Значи, вече тогава Н. Н. се е оплакала на Дантес от ревността на Пушкин.)

Според Щеголев, непонятно е как Пушкин, при неговия характер, е търпял двугодишен или даже тригодишен роман на своята жена, и следователно и светските сплетни?

Сега всичко си идва на мястото: Дантес се е влюбил през януари 1836 г., обяснил се е през февруари, получавайки известен отговор, тоест, че тя го обича, никога така не е обичала, иска той да я обича, но тя е вярна на дълга си; с две думи, отговорила му като Татяна на Онегин.

Дамата в това време е била бременна в 6-ти месец (на 23 май ражда последната дъщеря на Пушкин - Наталия).

Трябва да помислим, че последните два месеца Наталия Николаевна не се е показвала в светска среда, още повече, че по това време умира майката на Пушкин и семейството е било в траур.

Но от една записка на Карамзини се вижда, че Наталия Николаевна се е срещала с Дантес у Карамзини, където всички са знаели, че той е влюбен в нея.

На 9 юли Пушкин пише: „Аз съм в траур и никъде не ходя”. Вероятно по това време Наталия е излизала сама.

Пушкин отива най-напред в Михайловское да погребе майка си, а след това в Москва. Писмата на поета до жена му са съвършено безметежни.

Наталия Николаевна отишла с децата в наетата от нея вила на Доброволски.

Коко и Азя яздели коне с кавалергардите - тоест вече се появява Дантес. След раждането Наталия е била болна около месец.

От юли тя отново започнала да излиза. И ето, по това време започват сплетните.

През май се връща след едногодишно отсъствие старшият Хекерен и само тогава той е могъл, по израза на Пушкин, да заведе неговата жена до собствената си „баня” това е пак информация на Наталия Николаевна и отново е лъжлива.

Дантес и Наталия прекрасно се обяснили през февруари, когато баронът пътешествал по Европа и осиновил Дантес, а фразата: „Върнете ми моя син” не свидетелства за сводничество, а по-скоро за обратното.

Затова е съвсем непонятно защо съпругата на камер-юнкера Пушкин и първа красавица на придворния Петербург, се оказва на баловете в някакви ъгли и позволявала на нидерландският посланик да й говори непристойности.

(А работата е в това, че през октомври Дантес е бил болен и Наталия Николаевна е искала да научи как се чувства той.)

Хекерен веднага и докрай е разбрал каква е линията на поведение на госпожа Пушкина.

Но ако по някаква причина не го е разбрал, щеше да му бъде обяснено веднага.

И така, Хекерен е знаел какви намерения е имал Пушкин. Той е искал да представи Дантес като страхливец и да го направи смешен.

Може би за съвременните хора е малко непонятно с какво този план е заплашвал Дантес.

Но този план е заплашвал да срине кариерата му, защото гвардейският офицер, а още повече кавалергард не може всенародно да се оказва страхливец. Трябвало е да подаде оставка и да се окаже изхвърлен.

С това Хекерен не е бил съгласен. Трябвало е да бъде не страхливец, а герой. И посланикът се заел да превърне своя приемен син в герой.

Затова Дантес е бил длъжен да симулира нещастна любов на всички петербургски балове, тоест да стои до колоните, да въздиша, да хвърля страстни погледи, да произнася високо фрази от рода на: „Нека ме съди света.” (От дневника на Мелдер).

Сплетниците честно са отработили своето дело. Оставал Пушкин. До него трябвало да достигне сведение, че Дантес не в Жорж Данден и т.н., а е благороден млад човек, който нито минута не би се колебал да се принесе в жертва на любимата жена, женейки се за некрасивата и сестра.

Но да стигне това до Пушкин не било така лесно. Приятелите само ласкали развълнувания и мрачен поет или доста неловко се опитвали да сближат Пушкин с Дантес, в което така горчиво ги упреква графиня Фикелмон в своя дневник.

В плана на Хекерен очевидно е трябвало да се възложи такава мисия на Наталия Николаевна.

Тя единствено е могла да преразказва на мъжа си увещанията на посланика и приказките за благородството на Дантес, което тя, както вече знаем, е и направила, превръщайки се по този начин в агент на Хекерен и на Долгоруков, който е слагал рога на Пушкин зад гърба му.

Когато се появил още един човек, който можел честно да говори с Пушкин и очевидно е съобщил на поета, че Хекерен е победил и версията за благородството на Дантес е взела връх, тогава се случва и дуелът.

Този човек е била тригорската съседка и стар приятел на г-жа Пушкина баронеса Вревская, която пристигнала в Петербург в началото на 1837 г.

И ето за какво я обвинявала след смъртта на Пушкин Наталия Николаевна, а не за това, че тя знаейки за дуела, не е взела никакви мерки да го предотврати.

За дуела са знаели и други - Вяземски, Перовски, а между впрочем и „приятелката” Александрина Гончарова.

Мога за съобщя многочислени поклонници на тази дама, която не без умиление е записала в дневника си, че при нея, в имението й в Австрия, в един ден пристигнали нейният зет Дантес (очевидно от Виена, от Хекерен) и Наталия Николаевна от Русия.

И вдовицата на Пушкин дълго се разхождала в парка, заедно с убиеца на своя мъж и уж сключила мир с него.

И така, Вревская е направила съдбоносното си съобщение. В очите на света Дантес бил герой, а ако той е герой, то Пушкин е смешен. Пушкин нямало какво да възрази на това. Ето как се появило януарското предизвикателство.

Втората причина за изпращането на съобщението аз считам за събитие отдавна известно, но невярно тълкувано.

Николай I след много години разказвал на Корфу, че едва ли не в навечерието на дуела е говорил с Наталия Николаевна за семейните й работи, а след това Пушкин уж благодарил на Николай I.

Това е бил поредният укор към жената на камер-юнкера, която е станала повод за сплетни.

Но от това, което пише в дневника на младата Суворова (Ярцева )става ясно, че това е била за Пушкин едва ли не последната капка в препълнената чаша.

Значи тук вина има пак Николай I. (Разказът му завършва така: „След три дни се състоя неговият последен дуел.”)

Това означава, че по тогавашному, според зимнодворцовите нрави, жената на камер-юнкера Пушкин се е държала неприлично. Че Наталия Николаевна не е умеела да се представя в обществото както трябва, разбираме не само от графиня Фикелмон, но и от писма на Вяземски до самата Наталия, вече след смъртта на Пушкин.

Поведението на Дантес е било точно потвърдено и всички разговори за неприличните му маниери възникват вече след смъртта на Пушкин, когато са започнали да търсят причината за катастрофата, а в такива случаи търсят доста примитивно.

Що се отнася до тайните, обгръщащи тази история и за която два пъти пише Вяземски (на Булгаков и на Мусина-Пушкина, 26 февруари 1837 г.), ще припомня, че в писмото си до Михаил Павлович Вяземски казва, че Пушкин е считал анонимните писма за осъдителна шега на Хекерен и умира с тази увереност (значи Жуковски е скрил, че умирайки, Пушкин си е спомнил за Хекерен.)

Тази увереност на Пушкин е изиграла не малка роля в преддуелната история.

Благодарение на това се е състояла неговата среща с Бекендорф, който, получавайки писмото на Пушкин, в което се намира тази фраза за посланика, веднага е изпратил поета в Зимния дворец.

Там Пушкин доказал на Николай I своето подозрение, иначе не би могло и да бъде.

Да хвърлиш срещу такава важна персона като холандския посланик такова обвинение и да не го докажеш, означавало да се озовеш в тъмница или да пътуваш с куриер в Нерчинск.

А ние знаем, че с Пушкин след тази среща нищо такова не се е случило, а Николай I е считал Хекерен за автор на пасквила, съдейки по почерка.

Всичките писма са били седем. Известни са три, които не са писани от Хекерен. Освен тях е имало и печат на текста, с който се водела преписката.

Пушкин пише на Бекендорф, че се е досетил от печата за нещо. Тържествувайки, Пушкин пише ноемврийското си писмо. Всичко за преддуелното време е пресъздадено от Жуковски като приказка.

Във финала на тази приказка чрез героите, с които са оприличават реалните участници, е внушено как Хекерен е примамен да отиде при Пушкин и в присъствието на светското общество да бъде разобличен като автор на писмата.

Естествено след такова разобличение Хекерен не може да остане посланик, нито Дантес кавалергард.

Целият Пушкински план за дискредитацията на Хекерен се оказал неприемлив за Николай I, макар Пушкин да го убедил, че автор на пасквила е посланикът.

Царят очевидно е забранил на Пушкин да изпрати на Хекерен ноемврийското си писмо и да го разобличи в очите на петербургското общество.

А в тези чернови Пушкин е написал: „Дуелът за мен е вече недостатъчен, какъвто и да е изходът от него.”

Значи за Пушкин е било малко да убие Дантес, той е искал да премахне от поста му нидерландския посланик, след като предварително го опозори като автор на анонимните писма, в очите на обществото и на двата царски двора.

През януари всичко е обратно: Дантес е герой, принасяйки живота си в жертва за спасение честа на Наталия Николаевна, посланикът - под закрилата на Николай I и му е дадена дума да не бъде разобличаван, остават само бездоказателствени обвинения, отказ от дома и поток ругателства, които свидетелстват само за безсилна ярост.

3.
Дуелът е назначен на 21 ноември (в 8 часа сутринта). Вместо това се състояло официалното сватовство на Дантес и Пушкин пристъпил към изпълнение на отмъщението си - разобличаването на Хекерен като автор на анонимните писма.

Пушкин е считал, че с младия той достатъчно се е разправил, като го жени за Коко (Екатерина).

В това време Наталия Николаевна вече е снабдила мъжа си с достатъчно материал, за да се прояви възможно най-необузданата му ярост, в същия ден, в който се появяват и ужасните чернови на писма (до Хекерен-старши), Пушкин ги е написал почти едновременно с писмата си до Бекендорф (също чернови).

На Хекерен той не обяснява, разбира се, как се е досетил кой е изпратил пасквилът, а само се хвали със своята находчивост и говори, че писмата са били изфабрикувани с толкова малко предпазни мерки.

На Бекендорф той обяснява, че се досетил, че пасквилът идва от дипломата, чужденеца и т.н.: 1) - по хартията (гладка, английска); 2) по печата; 3) - по това как те са били съставени. Третото отпада.

Печатното писмо е било у Аршиак - просто си е струвало да се отпише. Хартията и печата може да са се появили от разкритията на Наталия Николаевна, ако например някаква записка на Дантес е била запечатана от нея.

Не напразно Хекерен описва на Дантес печата, с който са запечатани пасквилите в своята „лъжлива записка”. Каква му е работата на невинния човек до това каква е хартията и изображението на печата?

И не за това ли от III-то Отделение (шефът на жандармерията) са поискали почерка на Дантес? Там вече са знаели, че писмата са излезли от холандското посолство.

Ако януарското писмо е построено само върху информация от Наталия Николаевна, в ноемврийското се чувства още един глас.

Всичко, което се отнася до анонимните писма, е съобщено не от Наталия, тя разбира се не е могла да знае, че в посолството фабрикуват документ, оклеветяващ нейната чест.

Като прибавим и това, че със своите сведения Пушкин много се е гордял и е непоколебимо уверен в тяхната достоверност.

Трябва да разбираме това така: някой е присъствал на разговора между Хекерен и Дантес, който разговор засяга „решителния удар” - анонимните писма.

След това лицето отива при Пушкин и му разказва всичко, което може да му даде възможност да стъпче посланика в калта, но, очевидно, по съвършено понятни причини, това лице е пожелало да остане анонимно.

Тук ще посочим разказа на барон Бюлер: „В 40-те г. у Одоевски Лев Пушкин за първи път научава подробности от занимателния разказ на граф Виелгорски за всички коварни подстрекателства, които са довели брат му до дуел. Да предам в печата чутото от мен тогава и сега още е неудобно.

(Вероятно в този разказ фигурира грозната роля на Николай I: той е взел от Пушкин дума да не предприема нищо сам, обещавайки, че ще вземе мерки, но нищо не направил. - бел. Анна Ахматова)

Ще кажа само, че известният в последствие писател-генеолог Долгоруков е споменат във числото на авторите на анонимните писма” (Руски архив, 1872, I, стр.204)

Тук е всичко: и това, че автор на анонимните писма е бил не един, и коварните подстрекателства, и името на Долгоруков.

А примерно след 20 години (1860 г.) сам Одоевски пише за Долгоруков:

„Този недоучил се господин практикуваше само в областта на сплетните, пренасянето на анонимни подхвърлени писма и действаше на това поприще с голям успех: от него произлязоха много кавги, семейни бедствия и, между впрочем, една велика загуба, която Русия и досега оплаква.”

Значи Одоевски е знаел, че е имало някакво прехвърляне на анонимни писма. Но и досега ние не знаем какви „коварни подстрекателства” са довели Пушкин до дуела.

Може да се предположи двойна игра на Долгоруков. Нали той е информирал Пушкин и му е дал материал за ноемврийското писмо: за разговора между Хекерен и Дантес, за анонимните писма и относно изпращането им.

Да си мислим, че Пушкин просто си е фантазирал, е немислимо. Писмото на Хекерен до Бекендорф (ноемврийската чернова) сочи, че Пушкин е знаел за причастността на Дантес към пасквилите.

Ето в какво, по мое мнение, се състоят „коварните подстрекателства” на Долгоруков или на някой друг от шайката на Хекерен.

По-нататъшните разследвания потвърждават близостта на Долгоруков с Дантес.

4.
Очевидно холандският посланик, искайки да раздели Дантес с Наталия Николаевна, е бил уверен, че „възмутително ревнивият мъж”, получавайки такова писмо, веднага ще отведе жена си от Петербург и ще я изпрати при майка й на село (както през 1834 г.), където всичко ще приключи мирно.

Затова всички писма били изпратени на приятели на Пушкин, а не на врагове, които естествено не биха могли да увещават поета.

С изключение на един. Лелята на Сологуб - Василчикова. Тя не била от обкръжението на Пушкин. Обаче била сестра на споменатия в писмата Наришкин и някой би могъл да я избере тъкмо затова.

Ние знаем, че Пушкин е направил опит да отведе Наталия от сватбата на Дантес и да пътува с нея до Михайловское, за което той пише на Осипова.

Съседката обаче отговорила, че красивата му жена навярно няма да иска да пътува (очевидно в разгара на сезона) и някой би могъл да сметне това за лошо, но и още прибавила: „Позор за този, който би могъл да мисли, че това е лошо.”

Струва ми се никой не е отбелязал, че писмото на Пушкин до Дантес има съвършено специфичен характер. Това е писмо на главата на дома, под чието попечителство е била младата девойка (сестрата на Наталия - Екатерина), към човека, който я е обезчестил, а сетне под заплахата от дуел се е съгласил да се ожени за нея. И нищо повече. Затова секундантите не са показали това писмо на Дантес.

С това писмо Пушкин слага началото на своя първи план за отмъщение, което е трябвало да покаже Дантес като страхливец.

Това писмо, разбира се компрометира Екатерина и не е за чудене, че тя става открит враг на Пушкин. Тук е уместно да отбележим, че бракът на Дантес с Екатерина, който изглеждал на Пушкин смехотворен, напълно е устройвал двамата Хекеренови.

В това време слуховете за истинския характер на отношенията между двамата станали доста упорити и на Жорж му се налагало непременно да се ожени.

При такава репутация да разчита на блестяща партия е било трудно. Ако се ожени за дъщеря на богат търговец - също означавало край на кариерата му.

Екатерина е била придворна на императрицата, племенница на всесилния Загряжски и на великолепния Строганов. Това, в края на краищата, било достатъчно за бароните.

Но което било най-важно, Екатерина е била безпаметно влюбена в Дантес и още от самото начало станала играчка в ръцете на барона.

Пристигайки във Франция тя веднага станала католичка. Тя, несъмнено, е била посветена в играта, т.е., че Дантес трябва да се прави на влюбен в сестра й. Изобщо не ревнувала, защото са й обяснили всичко.

Ревнувала е Наталия Николаевна, която продължавала тъпо да вярва във великата страст на Дантес (това става ясно от дневника на Фикелмон).

Както се вижда трябва да се вярва на Жуковски, когато той е уговарял и успокоявал Пушкин (през ноември): „Той, (Хекерен), ми даде материални доказателства, че тази работа (сватбата) е замислена много по-рано”.

Вяземски е писал на Мусина-Пушкина, 26 февруари, 1837 г.: „Тази история е забулена в толкова тайни даже за тези, които са я следили отблизо.”

Вяземски толкова си е вярвал, че отблизо следи тази история, затова ето какво е написал на същата тази Емилия Мусина-Пушкина на 15 януари, само пет дни след сватбата на Екатерина. Бал у Барантов, 14 януари:

„Мадам Хекерен имаше такъв щастлив вид, който я подмладяваше с десет години и й придаваше вид на току-що подстригана монахиня или измамена новобрачна. Няма да скрия от вас, че мъжът й много танцува, много се весели и никаква сянка на брачна меланхолия не помрачаваше чертите на лицето му, толкова красиво и изразително.”

Разбира се, нас ни интересуват не точно това. Всичко това е банално великосветско злоречие на изящен сплетник.

Нас ни поразява в това писмо безметежният тон и, очевидно, пълната увереност на Вяземски, че всичко е наред, няма за какво да се тревожим и главно, няма никакви тайни. (Това писмо напълно хармонира с жениховските записки на Дантес, спокоен, радостен тон, който толкова много е удивлявал Щеголев).

Това е същият този Вяземски, който говори , че Пушкин е сърдит на Дантес, защото този бил престанал да ухажва неговата жена. А Жуковски, например, в това време се е смеел, разбирайки, че Андрей Карамзин се мъчи да разгадае тайната за женитбата на Дантес.

От сватбата на Дантес и Екатерина (10 януари) шаферите тръгнали към Карамзинови (дневникът на А. И. Тургенев). И още: Дантес явно е смятал карамзиновският дом за почти роден, както се вижда от писмото на Андрей Карамзин.

Ще отбележа само, че за изхода от дуела Вяземски изпращат запитвания не до Пушкинови, а до Дантес и че Вяземски ден преди това е знаел за дуела и не е предприел нищо, за да спаси своя приятел, а княгинята наричала в писмо Дантес само керемида, която е паднала на главата му.

И е много страшно, че само след месец същият Вяземски ще напише на същата Мусина-Пушкина за пълната победа на Дантес: „Този, който беше неговият морален убиец, стана негов убиец в действителност.”

Как да разбираме тази страшна фраза? Вяземски нарича морално убийство това, че никой не е вярвал в страхливостта на Дантес, а всички са говорили, че със своята женитба той спасява честта на Наталия Николаевна. Това Пушкин не е могъл да понесе. Това е и констатацията за пълния провал на Пушкиновата политика (той е морално убит).

Щеголев не е прав , когато пише, че в януарското писмо няма и следа, която да утвърждава авторството на Хекерен.

Но фразата „…само при това условие аз не съм сринал честта ви в очите на нашия и вашия двор, както имах право и намерение”, се намира и в ноемврийската чернова в малко по-друга форма, но се отнася пряко към възможността да бъде разобличен Хекерен като автор на анонимните писма.

Ако Пушкин е престанал да смята, че Хекерен е автор на писмата, тази фраза не би фигурирала в януарското му писмо.

Тук намира място и тъмният и объркан разказ на Бартенев, по думите на княз Вяземски, за писмото от 21 ноември:

„След това (тоест след огласяване ангажиментите на Дантес) Господарят срещнал някъде Пушкин, взел от него дума, че ако историята се възобнови, той няма да прави нищо, без да го уведоми предварително. Тъй като отношенията на Пушкин с Господаря са били чрез Бекендорф, то преди битката Пушкин е написал известното писмо на името на Бекендорф, макар че то е било предназначено за Господаря (царя). Но това писмо Пушкин не се решил да изпрати.” (Щеголев предполага, че това писмо е до Неселрод.)

Този цитат, а не разговорът с Николай Павлович е трябвало да приведе Щеголев. Тук и само тук е казано, че разговорът на Николай I и Пушкин има място след поемане ангажиментите от Дантес и че царят е взел от Пушкин дума. Тази дума Пушкин нарушава на 27 януари във френското посолство, заявявайки пред двама свидетели - Д‘аршиак и Данзас, - че Хекерен е автор на пасквила. Но Пушкин е написал на 26 януари: „Истината е по-силна от царя” - и не е скрил „своята правда в сърцето си”, както казва за него Тургенев.

КРАТКО РЕЗЮМЕ

И така, Щеголев не отчита следните обстоятелства: че целият „роман” продължава 1 година, че до май Наталия Николаевна е бременна, до юли болна; че старикът Хекерен се появява само през май; че обяснението се е случило през февруари 1836 г.; че през ноември Дантес вече нарича Наталия клоун и глупачка; че планът да компрометира Наталия Николаевна се оформя в Хекерен веднага след сватосването на Дантес; че на 23 ноември в Зимния дворец на Николай I е доказано, че Хекерен е изпратил анонимните писма (или организирал тяхното разпращане) и от Пушкин е взета дума да мълчи за това, с което било разрушено неговото намерение да разобличи посланика в очите на петербургското общество; че видимо царят е обещал на поета сам да се заеме с тая работа; че през целия декември Пушкин търпеливо е чакал и е дочакал само активизиране на сплетните във връзка със сватбата на Екатерина и Дантес.

По такъв начин, очевидно Николай I го е излъгал, а Пушкин казал на Вревская за децата, ако нещо се случи с него: „Царят ще се погрижи за тях, той знае всичко за моето дело”; че бракът на Екатерина напълно е устройвал Хекерен (което не е знаел и Пушкин); че Екатерина е участвала в играта; че дуелът се е състоял, защото хекереновата версия е взела връх над пушкиновата и Пушкин е видял своята жена, тоест себе си, опозорена в очите на света.

Забележката, която Николай I направил на жената на Пушкин относно нейното поведение, е била последният удар, с това съвпаднали разобличенията на Вревска за петербургските сплетни.

Отначало Пушкин е искал да разобличи Хекерен на бала у Разумовски, но ги предупредили (те имали свои хора в близкото обкръжение на Пушкин - цялата младеж).

Вяземски и Карамзини до последния ден са приемали Дантес. След катастрофата всички били изпоплашени и с всички сили започнали да оправдават Наталия Николаевна, която е могла да спре всичко това във всеки момент, но тя не е била в състояние да повярва, че Дантес я е разлюбил и издевателства над нея.

Колко безкрайно самотен е бил Пушкин в това време, до каква степен вяло и неудачно е било поведението на другарите му (двете писма на Вземски). Поведението на двамата хекеренови… Но той и не търпял, а просто не знаел всичко. А когато научил, изпратил писмено предизвикателство за дуел.

(със съкращения)