Из „Щъркели се вият над света” (1964)

Николай Зидаров

Ой, ти, моя Странджа, гласовита Странджа,
лете - с риза злачна, есен - с шал оранжев,
зиме - с бяла гуна в слънце засияла,
пролет - с крин и люляк, с перуника бяла.
Тача твойте хълми и пътеки скришни,
твойте кипариси, твойте лавровишни;
твойта зеленика - росна, вечно жива,
пилето, запяло в Петровата нива;
Петровата нива, що мълви под свода
за Момчил войвода, за Индже войвода;
дето нощем тлеят приказки нечути
за юнаци страшни, за отбор хайдути;
за преображенци - взрени в ширинето,
дето жалба жалят Тракия, морето…
Ой, ти, дивна Странджа, бащина отвека,
с наниз от реките Резовска, Велека;
чудом ме учудва твойта Ропотамо,
с лилии във длани, с камен мост на рамо:
в нощен час танцуват под звездите стари
пъргави кошути, кръшни нестинари;
скачат из лещака ручейчета млади
и овце-звънчарки в горските ливади;
и кавал пастирски с медни думи дави
хълми и дерета, буки и дъбрави…
Хубава си, Странджа - дивна, ненагледна,
моя първа обич и тъга последна!