Елка Няголова

ПО ИЗГРЕВ

Нямаме насита! Любовта
е благословена катедрала.
Дишаме, настъпили чертата,
знаем: само Бог ни е разбрал.

Пишем с пръсти в дългите милувки
тайни знаци за душите жадни.
Хвърлят се телата в тази лудост,
без задръжки, думи и… пижами.

Дъх във дъх. Душа в душа. Небето
ни намята с леко покривало.
Паяче в косите ти просветва -
заедно със теб е отмаляло…

После ще берем звезди - да има
нощни лампи по ъглите в тъмното.
Зная - още е далече Зимата,
но и тя един ден ще пристъпи.

Всичкия си дъх ще сме изпили,
всички думи - казали, пред изгрев.
Тя ще влезе, докато с теб спим -
да ме облече пак в твойта риза.

СЛУЧАЙНА ПРИЛИКА

Аз не съм Лора.
А и нямам до себе си Яворов.
Не избързвайте, моля ви -
всяка прилика - зная, е дяволска.
И какво, че очите ми
са поредният вир за удавници.
С този век съм начисто.
А пък оня забравих отдавна.
И на възел завързвам
не пътеките - мъжките мисли.
(Май че пак ще избързате,
взрени само във своята истина…)
Май не виждате всъщност
как прозорците ми все светят…
Всяка вечер във къщи
в този час пием чая от мента.
Всяка вечер не Яворов,
един друг харамия ме гали.
Щом ви казвам, повярвайте -
този белег не е от изгаряне!
Този белег във погледа,
облепен отгоре със нежност,
е от мълния пролетна -
без да искам, попаднах във нея.
…А във кухнята тихо е
и подрънква във чая лъжичката.
Идват някакви стихове
и усмихват ни се като живи.
Зад стената говори
у съседите някой прочувствено.

Аз не съм Лора.
А и изстрела кой ли ще чуе…

БЯЛАТА

Видях я. Истинска. Отдавна беше.
Петнайсети етаж над битието.
Синът ни във очите ни растеше -
коректор на мечти и на поети.

Свидетел на отчаяните песни,
с които мрака гонехме от себе си.
Над нашите прозорци - сам надвесен,
оглеждаше душите ни обсебени -

от лудостта легендите да следваме,
в паролите и в сънища крилати…
Растеше пред очите ни орлето.
Щастливи, че сам Бог ни го изпрати!

Така избра синът ни свое място
сред песните на нашите компании,
Сред луди и поети, и сред лястовици -
те братовчеди всъщност ни се падаха.

Разрязваха с крилете си живота ни
на Черно и на Бяло - отвисоко.
На глас ревяха свещите. И восъкът
топеше се от хрипа на Висоцки…

До оня ден, когато зад стъклото
видяхме я как рисково прелита
Оная, дето носи лек в живота
и пази ни от всякакви злини.

Бе бяла! Пред очите ни проблесна
като молитва в здрача привечерен.
В гнездото си се мъчеше да влезе,
пресрещната от войнстващите черни!

И рухна всичко. Светлото превзето бе.
Разби се тишината на парченца.
Не си дояде тортата детето ни…
И в този миг порасна ни момчето!

МЪЛЧАЛИВО…

Тези чужди фасади, огрени до златно -
като чужди лица, непонятно щастливи…
А аз мисля за майките, синовете изпратили
със едничка заръка: „Върнете се живи!”
Слиза слънцето ниско. И животът е кратък.
Слиза бавно, блести по лозницата жилава.
А аз мисля за майките, синовете изпратили
със едничка заръка: „Върнете се живи!”
Един меден капчук ще звъни по фасадата,
ще се дави в ридание, след дъжда ще тъжи…
А аз мисля за майките, синовете изпратили
със едничка заръка: „Върнете се живи!”
А мирът е отново като ябълка златна -
змей стоглав обикаля, пали мирното жито.
И аз виждам как майките, синовете изпратили,
класовете събират. Съвсем като живи…
Класовете - оронени по земята обратно.
Само празни стъбла. Покрусени осили.
А аз мисля как майките, синовете изпратили,
за последна сеитба ще намерят пак сили!…

ПЕСЕН БЕЗ ДУМИ

„Аз не съм сива гълъбка,
а най съм твойта пръвнина…”
Народна песен

Просто попей ми, както гълъбът пее
на свойта Любима.
Той на перваза, ти - тук, при мене,
удавен в очите ми.
Някаква песен - отдавна забравена,
без припев и вече без име.
Пей ми, Любими, докато разчистиш
тревогите ми горчиви.

Пей ми, моля те, докато ми отмалее
тук, под лъжичката,
съвсем да забравя в кой град и век съм,
в кое небе, полушарие…
Гълъбът сам на перваза е млъкнал,
защото за нещо тъжи,
а там пък, където гълъбицата беше,
цъфти цвете шарено.

То нека така си цъфти, а ти ми попей,
пей само за мене, Любими!
Като дъжд, изтъгувал живота си -
сам! - под нашата стряха.
Ти пей, мили мой и не спирай, докато
излитна и аз. Вече без имe -
eдна бяла гълъбка, пресякла небето,
в което песен без думи бях…

ОЩЕ ЕДИН…

Крило след крило обеднява небето,
когато оттук си отиват поети.
Оставят следи - сигнално бели -
след тях като мълнии светят.

И стъпка след стъпка обеднява земята,
когато отскубват се те от корен.
Ще търсят далечно и по-тихо място -
с болезнен полет и с бясна скорост.

Поети. Събратя. И принцове тъжни.
Мълчат неоплакани. И неприкаяни.
А времето ни - убиец по длъжност,
сега - по пиеса - бездарно разкайва се.

Съдрана завесата. И чужд е сценарият.
Заеква суфльорът. И гръмва прожекторът.
Мълчи и салонът. А сцената рана е…
Отиде си още един поет!

ПРИВЕЧЕР

Отдавна няма стадо в това село.
А старците привечер са на портите.
Кого очакват? Свърши ли се семето?
Без семе българско - каква опора?!

Отдавна - ни едно дете по къщите.
Ни конче. Ни магаре вразумено.
Козите с пълни вимета се връщаха.
Днес спомените връщат се на смени.

И то - какви?!! На Млечен път ухаят.
А яренцата - със звезди белязани.
Край портите си старците не знаят:
че зад баира спомени залязват…

Не гледат във очите си, когато
обръщат гръб и бавно чехли влачат.
А щом подпрат на своя дом вратата,
от никого невиждани, те плачат…

За своите кози, отнесли семето
на българския род далече горе,
Там, сред звездите, пак си имат село.
И болката доят със няма горест.

А долу старците звънчетата им пазят,
че кой ли знае - може да се върнат
козите от небесния пазар…
И плачещите старци да прегърнат…

ОТНОВО СЪН ЗА МАРИНА…

От детството на думите, от говора безумен,
в самия край на месеца - писмо от поетесата…

Тя търси просто хляба си в трохи дактил и ямб.
Като небе голяма е. И като болка - няма…

Полюшва се въжето й. Смаляват се мъжете -
не стигат и до масата, с надеждите угаснали.

Не стигат до съня й, висок като разсъмване,
в което всичко синьо е - в сълзите на Русия…

Там стъпките й светят - пътека за поетите,
които следват пътя ? във времето размътено.

Прозорците възтесни са за идващата есен,
но утрото промушва се и като хрътка души.

Целува й ръцете, заслушва се в сърцето й…
Съдба ли е, какво е? Сама. Без чужд и свой…

Така ли не намери се за нея резен черен?!
Елабуга е ров! И всички сме виновни…

А времето е гладно. И буквите са главни.
Ала небето плитко е с фалшивите молитви!

И пак печална есен е. И пак светът е тесен.
Измъчено просветва без мъртвите поети.

РЪКАТА ТИ

Свирна влак. Смътно усетих дланта ти.
Търсех в упойката брод през реката
размътена…
Болница. Капка по капка животът отцежда.
Сложи ръка на лицето ми - бликна
надеждата…
Ти ме приведе през оня най-тъмен тунел и
бях едва дишаща. Няма и глуха.
Несмела…
Бях опаковката само на твойто момиче,
с роли сменени - Вергилий
и Беатриче.
Тъмно бе и непрогледно, вреше реката.
Виждах само да свети пред мене
ръката ти.
Здраво тя стискаше моята длан безсилна.
Адът пазачи нямаше. Нито
разсилни.
Ти не се спря дори и пред него. Дръзна!
Смърт и Живот - еднакво в тунела
измръзваха.
Капки любов се вливаха през абоката.
Болница - гара последна между
два свята.
Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти.
Как ме възпря тогава - да мина сама
Оттатък?!
Днес тя отново пред мен е - светла химера.
Жив парапет. И дига. Спасителна
бариера…
Пясъкът мокър бавно в конуса ми изтича.
И какво от това, любими, щом съм
обичала?!