Мария Антонова

От дете помня баща ми седнал след вечеря в креслото си и чете книгите на френския писател Жан-Жак Русо. Понякога си мислех, че толкова отдавна ги чете, не бе ли ги прочел вече.

Но си мълчах, защото това бе неговото време да си почива. Вероятно харесваше някои текстове и ги препрочиташе.

Аз пък знаех, че Жан-Жак Русо е имал пет деца и всички били дадени в сиропиталища за отглеждане. Не обичал децата, искал тишина и спокойствие. Странен човек е бил!?

Майка ми бе учителка, а баща ми адвокат. И двамата работеха, връщаха се у дома, а аз едно дете и на мен даваха много грижа и любов. И двамата бяха като надвесени птици над мен. Ето, с такава любов отраснах.

Но всичко това, докато пораснах и трябваше да поема своя път в живота. Завърших висше образование, след това бях в чужбина, за да допълня знанията си, прибрах се у дома за известно време и реших, че трябва да обиколя и опозная моята родина и да пиша.

Отидох в най-далечния край на страната сред гори и ново строителство. Трябваше да се запозная с хората, които строяха заводи, язовири, ж.п. линии, разораваха ниви и полета, отглеждаха различни култури. С една дума променяха страната - правеха я такава, каквато искаха да я имат.

Един ден помня като днес. Слънцето прокарваше лъчите си през зелената гора, беше топло, птиците наоколо се надпревара в песенното си изкуство.

Наоколо преминаваха тежки машини пълни с пръст, валяци трошаха камъни по очертания вече път.

Тогава, в онзи ден, се запознах с висок младеж с гъсти черни вежди, черна като смола коса. Представи се за инженер Григоров. Поговорихме като на първа среща, кой от къде е и с каква цел е тук и толкоз.

След това същата вечер вечеряхме заедно в общата столова, пихме по чаша вино и… кой откъдето е.

Не мина много време, отново го видях, отново вечеря, разходки, прегръдки до момента, когато разбрах, че ще имам дете.

На една от последващите вечери му казах… Мислех, че ще се зарадва, но вместо това усетих смут.

Мълчеше през цялото време. Изчезна усмивката, изчезна онова хубаво настроение, което обикновено имаше, а аз си мислех, че се смееше заради мен, че заради мен бързаше за работа, а вечер за столовата.

Мислех, че всичко това е само заради мен. Уви, с времето се промени. Защо ли мъжете не обичат да обичат истински, с всичките рискове на появилата се любов.

Дните минаваха, но той си остана замислен, а и понякога видимо студен. И аз реших да си взема отпуск.

Отидох в друг град, махнах детето и се върнах отново, но вече не исках срещи с него. Реших, че всичко е било моя заблуда, за която жестоко си платих.

Пишех, пращах очерци и репортажи до столични и провинциални вестници, и списания, но за мен той вече не съществуваше.

Сега, когато много години изминаха оттогава, понякога се сещам за онези младежки красиви години и у мен се настанява мълчанието с дни.

Не говоря, пак седя зад компютъра, пак пиша и често, много често си мисля, че ако бях оставила да се роди това дете, щеше навярно да е момче, щеше да е висок като мен и баща си, щеше да е с черна гъста коса като неговата и също тъй с черни рунтави вежди, а аз щях да го обичам и днес нямаше да бъда сама.

Вярвам, че той също щеше да ме обича.

Годините минават и колкото повече прехвърлям възрастовата граница все повече той, моят нероден син се появява в мислите ми, сякаш ме търси тъй упорито, както и аз него.

Навярно до онзи миг… Надявам се!

4.05.2026 г.