Георги Здравков

За книгата „След утре” от Елена Райчева, ИК „Тер АРТ”, 2000, дизайн и предпечат „Ом Намо Нараяна”, ЕООД, София 2023, 78 страници

Пред мен е втората стихосбирка на Елена Райчева със заглавие „След утре”. В началото бих искал да започна с кратка творческа справка за нейната авторка.

Поетесата е родена през 1964 г. в гр. София. Тя е дипломиран бакалавър по педагогика и магистър по психология, сертифициран арт- и фамилен психотерапевт. През 2000 г. издава първата си стихосбирка със заглавие „Зелена светкавица”. През 2020 г. участва в сборника „Коледа по време на пандемия”, а през 2021 г. - в сборника „Нарисувай ми любов и вино” със стихотворението „След утре”, наградено с поощрителна награда.

През 2022 г. получава трета награда на Националния поетичен конкурс „Николай Лилиев” в гр. Стара Загора за стихотворението „На арената” и е поканена за почетен член на фондация „Космос”. През същата година получава отново поощрителна награда за проза от Международния фестивал „Българска душа на святата земя” в гр. Ям, Израел.

През февруари 2023 г. е наградена с грамота за добро представяне в Националния литературен конкурс на тема: „Пред любовта и виното всички са покорни”, организиран и проведен от Регионалната библиотека „Петър Стъпов” в гр. Търговище.

Отзиви за творчеството ? липсват с едно-единствено изключение: краткия послеслов в стихосбирката „Зелена светкавица”, който се намира на стр. 72-75, излязла, както по-горе стана ясно, през 2023 г. в издателство „Тер АРТ” (написан от покойния през 2024 г. Константин Делов, поет, писател и литературовед. В този отзив от книгата е споменато не без основание, че поетесата „пише плахо и едновременно с някаква трогателна и подкупваща увереност. Но честно”.

Там се съдържа и своеобразна оценка за произведенията от първата стихосбирка на авторката, която може обобщено да се предаде по следния резюмиран начин: те съдържат лична проблематика и в тях Елена Райчева е успяла да обогати и да издигне културата на поетичния си език.

Накрая послесловът завършва с увереността, че поетесата ще продължава да търси автентичния си глас и да развива таланта си, а стиховете ? ще бъдат все по-чисти. К. Делов говори още и за спецификите на творческия процес отблизо, познавайки вероятно лично Елена.

Думите му звучат универсално за творческата лаборатория на всеки друг поет и от тях става ясно, че тя е изключително скромна като човек и че стихотворенията й са написани без излишна самоувереност и без каквато и да било показност, но в същото време те носят искреност, вътрешна убеденост и сила, които въздействат експресивно върху читателя. Нещо, което, сигурен съм, продължава и досега да е безспорен факт…)

И така стихосбирката съдържа общо двадесет и девет стихотворения и е със седемдесет и осем страници обем. Корицата на книгата е с красива картина на син фон с кръг в средата.

Хубави ярко изразителни енергийни картини са поместени и преди стихотворенията, общо двадесет и осем на брой, без картина само преди стихотворенията „Белият лист” (и този факт едва ли е случаен, като се има предвид заглавието и смисълът на стихотворението) и преди стихотворението „Ако” (тук най-вероятно поради чисто технически причини по изпълнението на книгата от страна на печатницата).

Втора картина се намира и след последното стихотворение „Признание” (чието място вероятно е било преди стихотворението „Ако”).

Художник е самата поетеса. Енергийните картини тук са по-скоро визуални инструменти, които въздействат на човешката психика и на емоционалното състояние на читателите.

Те „работят” чрез цветове, чрез форми и чрез композиция, за да създадат определена енергийна вибрация, която резонира с човешкото биополе.

Фигурите в енергийните картини носят специфична символика, която цели да въздейства върху пространството и върху човека, който ги наблюдава.

Цветовете на картините и текстовете на стихотворенията в книгата „След утре” се превръщат в една силна художествена симфония с изключително добре подбрани цветове и форми в съответствие с поетичния смисъл на произведенията.

Отлично полиграфическо изпълнение без никакви забележки. Хартията е гланцирана и прави изданието луксозно. Форматът на стихосбирката никъде не е означен, но по размери тя е малка: 12/18 см.

Много често чуваме да казват, че поезията е говореща картина, а картината - мълчалива поезия. При бъдещи критически четения на поезията от стихосбирката „След утре” е повече от препоръчително да се съпоставят картините с лирическите текстове.

Чрез този вид интерпретация еднакво добре биха спечелили както картините, така и стихотворенията. Дано да се намерят млади ентусиазирани енергични хора, които да свършат тази важна и все повече неотложна работа.

В противен случай съвременната българска поезия би загубила много, щета, която следващите поколения със сигурност трудно биха ни простили.

Много подобни стихосбирки буквално плачат за такива критически диалогични прочити. Крайно време е и тези прочити между различни видове изкуства да бъдат обособени в отделна линия в литературознанието и също на свой ред да бъдат проучвани като нещо изключително полезно за сложната синкретична връзка слово ? изобразително изкуство, впрочем една от най-старите, познати в дългата история на човешката култура, но за съжаление и една от най-малко изследваните (по-точно казано занемарени). Ясно защо.

Преди много години такива прелюбопитни анализи пишеха само няколко човека в тогавашна социалистическа България, повече от които за съжаление вече не са между нас.

Още навремето положението на тези хора никак не беше завидно, но затова пък оценките за анализите им от разбиращата литературоведска публика бяха повече от признателни, че съществуват. Така е и до ден днешен. Защото те имат и ще имат непреходна стойност за поколенията. Дай боже.

Става ясно, че стихотворението „След утре” е дало име на новата стихосбирка на поетесата. Неговите художествени значения и внушения могат да бъдат обобщени в следните няколко основни аспекта.

Първото от тях е послание за бъдеще време и в този смисъл може да се каже, че то е метафора за неизвестното, за идващите промени, за надеждата или за страха от бъдещето.

„След утре” е време, в което всичко и всички могат да бъдат различни, тъй като в него „по условие” е заложена някаква желана и очаквана промяна.

В семантиката на заглавието може да бъде открито още и своеобразно отсрочване и несигурност на предстоящето време. Изразът подсказва неясно обещание, бягство от настоящето, нещо, което постоянно стои в живота ни все назад. В този смисъл може да се каже, че това е отлаганата от човека промяна поради страх от самата нея.

„След утре” звучи почти като нещо недостижимо - като време, което никога не идва и като граница между настояще и между неизвестност. В крайна сметка това е бъдеще, за което никой нищо не знае, и именно поради това то привлича с неизвестността си…

В литературата и в частност в съвременната българска поезия подобни изрази често създават усещане за очакване, за напрежение, за преход към нов етап. Това в крайна сметка е моментът „след познатото”, желан и нужен етап от нашия все по-несигурен напоследък живот.

Философският смисъл на заглавието съдържа човешката надежда, мечтите за по-добър свят, живота отвъд настоящите ограничения и самоограничения.

Емоционалното звучене в израза носи меланхолия, надежда, мистерия, понякога дори и доза апокалиптично усещане.

Като художествен похват, „след утре” е мотив за бъдеще време и за промяна, контраст между „днес” и между „това, което предстои”.

Още в първото стихотворение „Обичам те, живот!” четем във втората строфа:

Обичам да се смея, плачейки,
обичам да скърбя през смях,
обичам хулите, закачките,
любовите без грях и в грях.

Това е всъщност най-точната автохарактеристика на образа на лирическата героиня в цялата книга. Тя е човек, който може да носи болка в себе си, но въпреки това да продължава да се усмихва и да живее.

Изразът „обичам да се смея, плачейки” съдържа силен вътрешен парадокс - съчетание между радост и между страдание. Той е типично художествено внушение, чрез което се изразява сложността и многоизмерността на човешките чувства, тяхната безкрайност…

Макар да скрива болката, смехът на героинята е за другите само външната маска на страданието. Жената изглежда весела, но вътрешно дълбоко я боли. Читателят долавя маската, която може да се обобщи с думите: „Смея се външно, но плача отвътре.”

Тук е налице още и ярка противоречивост в човешката душа. В нея присъстват едновременно радостта и тъгата, тя изпитва две противоположни емоции наведнъж. Това прави образа й по-дълбок и психологически по-сложен. Защото раздвоението е и сигурен белег за сложността.

От друга страна в отношението си към живота героинята се отнася с откровена ирония. И макар според нея той да е твърде болезнен, човек трябва да се опитва да го приема с усмивка. Тук смехът е форма на защита, на сила, на примирение, но понякога и на отчаяние.

Отчаянието обаче не е дълготрайно, то изчезва при всяка нова любов. И именно в това разбиране на поетесата се крие нейната новаторска същност.

Строфата изразява тъга, чувствителност, вътрешна самота, емоционална дълбочина. Това е типичен мотив за съвременната българска поезия и в частност за изповедната лирика.

Тук е налице антитезата: смях ? плач и парадоксът: съчетаване на противоположности ? силна емоционална образност. Посредством тях образът се превръща в поливалентен.

Вижте сега и първата строфа на стихотворението „Белият лист” :

Когото искам да говоря
и някой да ме разбере
с един-единствен верен поглед
поставям лист на колене.

В нея ясно и достатъчно категорично е изразено разбирането на героинята, дълбоко и искрено, че когато тя не може или не иска да каже нещо на глас, започва да пише.

Създаването на стихотворение е акт на своеобразно „чуване” на нейния вътрешен глас. Общата идея тук е, „когато жадувам за истинско разбиране, изливам мислите си върху лист хартия и пиша това, което не мога да кажа с думи”.

Лирическата героиня търси човек, който истински да я разбере не само с думи, а с „един-единствен верен поглед”. Това нейно разбиране е израз на несекващ копнеж за дълбока духовна връзка, за интуитивно съпреживяване.

И, разбира се, своеобразна покана за диалог с въображаемия любим човек.

Импресионистичният детайл - листът на колене - говори за уязвимост, за искреност и за готовност за откровение. Поставянето му на колене напомня молитвен жест - сякаш писането е свещен акт, чрез който човек се обръща към другия или към самия себе си. Възможно е в конкретния случай да е и към двамата.

Погледът изразява прозрение, способност да се (про)види отвъд думите, да се усети вътрешният свят на другия. Стихотворението носи смисъла на самотата и на жаждата за близост.

То подчертава ценността на истинското разбиране, което невинаги може да бъде постигнато с думи. „Белият лист” създава усещане за интимност и за доверие - писането е акт на споделяне, но и на очакване на отговор.

Той е поетичен израз на човешката потребност от разбиране, от съпричастност и от духовна връзка, която надхвърля обикновеното общуване.

Завръщане на героинята към самата себе си откриваме в стихотворението „Завръщане”. Последната му строфа:

Обречена и грешна, сляпа, глуха,
но търсеща във тъмно опипом,
преминала пред не една разруха
се връщам днес в духовния си дом.

представя пътя на един човек, преминал през страдание, през вина и през духовна криза, който завършва с надежда за възстановяване и за завръщане към вътрешния мир.

Епитетите „обречена и грешна” са много силни и изразяват чувство за вина, за безнадеждност и за предопределеност към страдание.

Те подсказват, че лирическата героиня носи тежестта на минали грешки или на някаква съдбовна обреченост (тук близостта с „Потомка” на Елисавета Багряна е повече от очевидна).

Епитетите „сляпа, глуха” пък подчертават нейното духовното ослепяване и оглушаване. Тя е откъсната от света и не може да възприеме реалността правилно, което я прави още по-уязвима и по-самотна.

Посредством стиха „търсеща във тъмно опипом”, образът на „тъмнината” подчертава хаоса, безпътицата и липсата на яснота в живота.

Наречието „опипом” е израз на съзнанието на героинята колко трудно и мъчително е търсенето на смисъл и посока. В крайна сметка това е борбата на човека в криза и в съмнение.

„Разруха”-та от стиха „преминала през не една разруха” може да се тълкува освен буквално (войни, бедствия), така и преносно (разбити надежди, загубени ценности, разочарования).

Героинята е преживяла много трудности и изпитания, но въпреки това продължава да върви напред и да търси своето по-светло утре. Когато четем стихотворенията, не трябва нито за миг да забравяме обаче как е озаглавена книгата.

Своеобразна поетическа кулминация на строфата е стихът „се връщам днес в духовния си дом”. „Духовният дом” тук символизира вътрешния свят на човека, неговата вяра, морал, идентичност.

Връщането там означава завръщане към себе си, към корените, към истинските ценности. Това е акт на духовно спасение и на надежда след дълго лутане.

„Слънчево зайче” ни връща във времето на детството, изразено чрез сезоните етапи на нашия живот, това е пролетта (да припомня тук само и другите „сезони” на човешкия живот: лято ? зрялост, есен ? старост и зима ? смърт).

Споменът оживява чрез живата памет, която като въглен от жарава преминава неусетно през границите на годините, за да „държи” спомена близо до паметта възможно по-дълго:

Това, което никой не познава,
това, което лекичко прикрих,
е слънчевото зайче на стената
от детските ми палави игри.

Стихотворението носи силен емоционален и художествен заряд, изграден върху носталгията по детството и по неговата чистота. Ето няколко аспекта на художествения му смисъл: то изразява тайна и интимност.

Стиховете му: „това, което никой не познава” и „лекичко прикрих” създават усещане за нещо лично, съкровено, което лирическата героиня пази в себе си. Това може да е спомен, да е чувство или дори да е част от собствената й идентичност.

Детството е времето на Божествената чистота и на непомрачаваната радост - „слънчевото зайче на стената” е ярък образ, който изразява безгрижието, играта и светлината на детските години. То е нещо красиво, неподправено и изпълнено с живот.

Контрастът между минало и между настояще в стихотворението е внушение за тъгата по изгубеното време и по невъзможността да се върнем към онова състояние на чистота и на радост.

Слънчевото зайче е останало само като спомен, „прикрит” в душата на възрастния човек. То е метафора за нещо крехко, мимолетно, но същевременно светло и жизнерадостно. То изразява щастието, което често остава скрито и недостъпно в зрелия живот.

Стихотворението предизвиква у читателя чувство на нежност, на меланхолия и на копнеж по изгубеното детство.

Художественият смисъл на текста е свързан с търсенето на връзка с миналото, с копнежа по чистотата и по радостта от детството и с болезненото осъзнаване на тяхната невъзвратимост. За огромно съжаление, разбира се…

В стихотворението „Приятелко” лирическата героиня изповядва силата на Бога в живота на човека. Неговата първа строфа е ярък израз на това нейно разбиране. Ето я:

Как да ти кажа, приятелко, нещото,
дето отдавна в сърцето ми спи,
пълно със пламъци, в парещи свещници,
светещи в огън и топлещи в дим.

Тези стихове са наситени със силна емоционалност и с ярка метафорична образност. Те говорят за дълбоко и за дълго пазено чувство, с мисъл или с признание, което лирическата героиня не е изразявала досега.

Тук пламъците са символи на силни емоции, на страст, на любов или на вътрешно вълнение. Свещниците доуплътняват образа, което едновременно носи светлина, но и причинява болка („парещи”).

Съчетават се две противоположни характеристики на чувството: от една страна то осветява и стопля, но от друга е свързано и с дим, който може да символизира неяснота, страдание или спомени.

Лирическата героиня се колебае как да изрази това свое силно и отдавна таено вътрешно чувство. То е представено чрез метафори на огъня и на светлината като нещо едновременно красиво, топло и болезнено.

Подобни мисли и чувства вълнуват лирическата героиня и в стихотворението „На арената”. Последната му строфа е поетическо обобщение на насъбран от вековете предходен житейски опит от предците:

Говорят, че грешките учат човека
мъдро да мери аршин по аршин.
Да, но човек не се става от всеки -
на битка жестока се ражда един.

Знанието тук идва не само от книгите, а и от болката, от разочарованията и от личните преживявания. Човекът е несъвършен по своята природа, затова и героинята приема грешката като естествена част от неговата същност.

Да греши, за нея означава да търси, да расте, да бъде човек. Или например тя тук изразява вероятно надеждата си след някаква житейска несполука. Кой знае?!

В разбирането си за неизбежните трудности по нашия път героинята има съзнанието, че дори понякога в живота ни да има провали, те не би трябвало да сломяват нашия дух, тъй като провалът не е край и всяка грешка може да стане начало на нова промяна.

Думата „говорят” придава обобщен, народностен характер, усещане за житейска мъдрост, дистанция - сякаш лирическата героиня не е напълно убедена в нещо или пък в някого.

Сякаш чуваме между редовете на стиховете гласа й да нашепва: „Всички казват така, но дали наистина е вярно?” Нейният вроден скептицизъм тук е действен и определя отношението ? към другите.

Строфата съдържа дълбоко философско обобщение, силно екзистенциално внушение, синтезиран поучителен характер. Защото човек се изгражда и помъдрява предимно чрез собствените си грешки и преживявания. Иначе не би бил човек…

Стихотворението „Светлина” представя гледната точка на авторката за смисъла на живота. Неговата трета строфа гласи:

Сега поспри, огледай се спокойно
и виж - светът не се е променил:
доброто винаги се връща двойно,
а злото отминава като дим.

Тя съдържа дълбок нравствен и философски заряд, свързан с идеята за възнаграждението за добрите дела. Героинята внушава мисълта, че когато човек помага, проявява нравственост, прави добро без корист, то рано или късно получава добро в замяна - често дори повече, отколкото е дал.

При нея то се удвоява и се превръща в силно заразно човешко деяние. Тя сякаш има за свое житейско верую мисълта: „Колкото повече давам, толкова по-богата ставам”.

Художествено и идейно внушение тук е вярата в справедливостта, чрез която се изразява мисълта, че светът има морален ред, че добротата не остава незабелязана.

Лирическата героиня изразява надежда, че хубавите постъпки винаги имат смисъл, че доброто е висша духовна сила. Тук нейната действена доброта е висша сила, човечност, начин да променяш света около себе си.

Изразът напомня за идеята, че каквото даваш на света, това се връща и при теб самия. Човек търпи последствия от собствените си действия. Героинята изразява надежда, топлота и светла вяра в хората.

Нейният действен хуманизъм е белязан от енергията на Божията благословия. Затова е чист и много искрен. Затова е и всъщност така заразителен.

Всяка добра постъпка рано или късно носи положителни последствия за човека, който я е направил. Това всъщност е и основаната идея на стихотворението.

Достигаме и до желания от героинята дълго чакан отпуск. В стихотворението със същото заглавие важен художествен смисъл имат последните два стиха на финалната му трета строфа:

(…) - Любов, върни се в моята душа,
без теб не съм и няма да съм аз…
(„Отпуск”)

Тук поетесата изразява силното си желание отново да почувства любов, топлина и емоционална близост. Ако вече я е загубила, сега тя силно заявява своя копнеж по отишлата си вече от нея любов, своето усещане за вътрешна празнота, надеждата сърцето ? отново да се отвори за чувства, желание за радост, вдъхновение и смисъл в живота.

Последният стих от „Отпуск” „без теб не съм и няма да съм аз” носи смисъла на много силна емоционална зависимост - сякаш героинята усеща, че идентичността ? здраво е свързана с другия.

Сякаш като контрапункт на собствения й глас, който отново между редовете ни нашепва: „Ти ме допълваш и ми даваш смисъл. Без теб се чувствам изгубена. Не мога да бъда същият човек без твоето присъствие”. Той звучи романтично и драматично едновременно. Затова е и толкова обаятелен.

Друг ракурс на любовното изживяване носи стихотворението „Отворено е…” Последната му строфа: накрая ще си кажем гласно/онези, трудните слова,/с които някак ще пораснем,/но все останали деца, изразява идеята за момент на честност и на емоционално разкриване - неща, които дълго по една или по друга причина са били премълчавани.

Героинята дава израз на разбирането си, че рано или късно истинските чувства излизат наяве, че трудните думи често са признания, сбогуване, прошка или любов, тук е налице силно напрежение между мълчанието и между нуждата човек най-сетне да изрече истината, стихът звучи едновременно тъжно, но и освобождаващо - като край на едно дълго стаявано вътрешно криене.

Текстът носи още усещане за емоционална кулминация и за приемане на неизбежен разговор, който съзнателно е предизвикан. Но е отдавна наболял и неговото по-нататъшно отлагане вече е станало крайно невъзможно…

Стихотворението „Сняг” изгражда надеждата, че той може и да успее да събере разпръснатите ценности в света. Втората му строфа се оказва възлова за разбирането на цялостния смисъл. Ето я:

Валеше сняг и трупаше на преспи,
затопляше градини и треви,
човешки подвизи, човешки грешки,
забравена човечност и мечти.

Тя носи смисъла, че времето (представено чрез снега) покрива и изравнява всичко човешко - както добрите дела и постижения („подвизи”), така и грешките, и провалите.

Поетесата недвусмислено ясно внушава, че всичко, което човек извършва, с годините може да бъде забравено или „засипано”. И макар природата и времето да не могат да правят разлика между добро и между зло, остава усещането за преходност и за мимолетност на човешкия живот.

Когато говори за „забравена човечност”, героинята няма предвид нещо изгубено завинаги, а за нещо, изместено временно.

Защото в забързаното ни ежедневие, ние лесно приемаме много и различни социални роли. В този динамичен и многообразен режим на поведение емпатията и вниманието към другия не изчезват, но стават по-редки, сякаш дори по-уморени.

Човечността тогава съвсем не липсва, а е само разпокъсана. В този смисъл стихотворението е настоятелен зов тези поизтлели връзки и отношения помежду ни отново някак си да се съберат, ако е възможно. И ако не сме закъснели вече прекалено много…

Мечтите дават смисъл, надежда и посока в живота на човека. Те вдъхновяват личността да преодолява трудности и да се стреми към по-добро бъдеще. Чрез тях изразяваме своите желания, своите ценности и вътрешния си свят.

Макар понякога да се сблъскват с реалността, те остават важна движеща сила за развитие и за самоусъвършенстване. Ето защо истинското щастие често се ражда от стремежа да следваме и настойчиво да осъществяваме своите мечти. Въпреки немалкото ни разочарования…

Мечтите са неразделна част от човешкия живот - те ни вдъхновяват, дават ни сили да продължаваме напред и превръщат бъдещето в пространство на надежда и на нови неподозирани възможности.

Мечтите на героинята тук могат да се разделят най-общо на две: на онези, които ни движат, и на онези, които отлагаме, докато „стане подходящ момент”. И точно там се появява усещането за изгубен смисъл - не защото няма смисъл, а защото връзката между вътрешното желание и между реалното действие се къса.

Смисълът не е нещо готово, което се намира като предмет. По-скоро то се случва, когато трите неща се доближат едно до друго: какъв човек си, какво искаш и как живееш всеки ден. Когато има разминаване между тях, се появява усещането за празнота или за „забрава”.

Понякога това чувство е сигнал, а не присъда, че нещо важно е било изтласкано на заден план: връзки, творчество, почивка, честност към себе си… Кой знае още какво?!

Последното стихотворение „Признание” е израз на силния копнеж за нова любов. Първата му строфа е показателна за красотата на любимия, която поражда у поетесата и желание за творчество. В нея тя разкрива своя идеал за истинска и чиста обич:

Очите ти са хубави и сини,
окъпани от морски дълбини.
Когато ме поглеждат и не мигат,
улавям нежен, ненаписан стих.

Очите на любимия човек, прозорец към неговата необятна душа, са много красиви, сини, ето защо поетесата ги сравнява с морето.

Изразът „окъпани от морски дълбини” подсилва усещането, че синевата им е дълбока, чиста и загадъчна - сякаш в тях се съдържа дълбочината и спокойствието на загадъчната морска шир. Налице е поетичен образ за моментна силна, мълчалива връзка между двама души.

„Когато ме поглеждат и не мигат” подсказва фиксиран, дълбок поглед, не просто гледане, а задържане на вниманието, сякаш се „разголва” вътрешният й свят.

Стихът „улавям нежен, ненаписан стих” е метафора за това, че в този поглед ти долавяш нещо красиво и неизказано - емоция или смисъл, който не е изказан с думи, но е напълно разбираем като усещане.

В тишината на един продължителен поглед се ражда нежна, неизказана емоция - като стих, който не е записан, но се „чете” с чувствата.

Ето какво изповядва героинята от стихотворението „Безсилна” в четвъртата му строфа:

Безсилна съм, безсилна ще си ида,
не искам да призная и боли,
от моята безсмислена корида
с противници: реалност и мечти.

Ключовата дума „корида” тук означава мъчителна и сякаш обречена битка между реалността и между мечтите на човека. Героинята усеща, че се бори непрекъснато, но без истински изход или победа.

Тези стихове носят съзнание за вътрешна битка, в която човек е разкъсан между това, което е, и това, което иска да бъде.

„Безсмислената корида” е много силен образ - не борба за победа, а изтощителен двубой между реалността и между мечтите, в който и двете нараняват.

Понякога най-болезненото не е загубата, а чувството, че си воювал напразно - със себе си, с живота, с неизпълнените надежди. И все пак в самото признание има сила. Човек, който може да назове болката си толкова красиво, не е напълно безсилен.

Стиховете звучат почти като съвременна изповедна поезия - меланхолична, честна и много човешка.

И така дойде ред накрая и на друго важно нещо в стихосбирката и то е връзката между „енергийна картина” и поезия. Импресията в стихотворенията е моментното впечатление, а енергийната картина е носителят на това впечатление чрез визуална енергия.

Лирическата импресия е емоционалният източник, а енергийната картина е художественото средство, чрез което това чувство става осезаемо.

Тази връзка може да се разбере най-добре като среща между визуалното възприятие на енергията и езиковото й преобразуване в образ и ритъм.

Налице е усещане за движение, напрежение и поток - линии, цветове и форми, които не просто изобразяват обект, а предават вътрешна динамика (например вибрация, светлина, импулс).

Това е картина, която „работи” като енергийно поле, а не като статична сцена и заедно с поетическия текст създава усещане за художествена симфония.

В поезията на „След утре” аналог на това е начинът, по който думите създават ритъм, напрежение и образна сила. Езикът не се възприема само като значение, а като звукова и ритмична енергия - повторения, паузи, ускорения, асоциации.

Тук енергийната картина „рисува” с визуална енергия (движение в пространството), поезията „рисува” с езикова енергия (движение във времето). Налице е сложен художествен синкретизъм между изкуствата.

И в двата случая става дума за трансформация на вътрешно преживяване в откровено динамична форма. Затова често едното вдъхновява другото: поетесата да превежда визуалната енергия на картина в ритъм и метафори, а художничката да „прочете” поезията като визуална реализация с изразителните и изобразителни възможности на словото и на езика.

Енергийните картини в стихосбирката се фокусират предимно върху светлината, върху конкретния момент и върху впечатлението от поетическия текст, а не върху детайлната реалистична точност.

Тук реалността не се представя обективно и „завършено”, а се улавя като впечатление в конкретен момент - светлина, цвят, настроение, движение.

Търсен е съзнателно ефектът на двойното въздействие между картина и текст. И със сигурност е постигнат. Балансът е изключителен и говори, че поетесата има усет за връзката между двете изкуства.

Мостът между лирическата импресия и енергийната картина е, че и двете са насочени към внушението и емоцията. Импресията поражда чувството, енергийната картина му придава образ, ритъм и сила. Чрез тях творбата въздейства едновременно емоционално и сетивно.

Поезията в стихосбирката на Елена Райчева „След утре” не търси да назове света окончателно, а да го улови в неговата мимолетност - като светлина върху вода, като трепване на настроение, като неясен полъх на чувство.

В нея смисълът не е окончателен и завършен, а разпилян в нюанси, във внушения и в съзнателно търсена музикалност на езика.

Поетесата не описва реалността такава, каквато е, а такава, каквато я усеща в определения миг - пречупена през сетивността и през вътрешното състояние.

Именно затова тази поезия оставя след себе си не категорични отговори, а ехо от впечатления, които продължават да звучат в съзнанието на читателя.

В своята фрагментарност и деликатност тя ни напомня, че красотата често живее в преходното, а истината - в самото преживяване на момента.

Картината и лирическото стихотворение пресъздават по различен начин едни и същи чувства и внушения. Чрез цветовете, чрез образите и чрез композицията картината въздейства зрително, а чрез художественото слово стихотворението разкрива вътрешния свят на лирическата героиня.

И двете произведения на изкуството създават емоционално преживяване и предават определено послание за човека, природата или живота. Така те показват силата на изкуството да изразява чувства и идеи чрез различни художествени средства.

Накрая бих искал да пожелая само две много важни неща на авторката на книгата: на многая и благая лета на нея самата, а на стихосбирката й „След утре” - дълъг литературен живот в съзнанията на настоящите и на бъдещите поколения читатели.

Награда, която впрочем се отрежда на малцина творци, докоснати от благодатта на Бога. Амин.