Емануил Попдимитров

На 20 ноемврий, т. г. се отпразнува 40-годишнината от писателската дейност на Васил Узунов и 60-годишнината от рождението му.

Всяко честване на писателско труженичество е прослава на човешкия творчески дух, който невидимо гради храма на красотата, истината и доброто. Делото на писателя е еднакво творчество на обективни ценности, както истинско лично себетворчество.

И в делото на писателя Узунов ние откриваме същата жажда по съвършенство, същото упорито усилие да се надвие грубата действителност и да се влее в нея красота, радост, нравствена хармония и справедливост…

Васил Узунов принадлежи към последната отливаща се вълна на българския ренесанс - поколение, което доживя да види разгромяването на цяла една нова история, и пак не затъна в тъмните дебри на песимизма.

Роден в град Горна Джумая, 1873 година, 8 април, в заможно семейство, той изживява едно непосилно за детската възраст впечатление - да присъства, в навечерието на руското навлизане в Джумая -1877 г., декемврий, при убийството на собствения си баща, да види как двама турци нападат бягащото семейство, как повалят с куршум беззащитния мъж и обагрят снега с кръвта му…

Това мрачно произшествие събужда преждевременно детската душа от идиличния сън, и тя става рано открита за трагизъма на живота; тя бива молепсана от неутолима жажда за правда и милост, за борба и всепрощение… Събитието е описано в романа „Изгревът на свободата” с трогателност, която извиква сълзи в очите на четеца.

Оттогава за сирачето дете се за почва живот на скитничество и борба за съществувание и търпеливо учение. Той успява да свърши в 1901 г. в Софийското Висше училище по славянска филология с отличен успех. Оттогава се чувства по-сигурен да се предаде, вън от учителска и възпитателна работа, на любимото си писателско призвание, което той чувства още от невръстни години.

Три посоки се набелязват в творчеството на писателя:

1) Творения, облъхани с интимността на родината и детския спомен, които завършват с епичното въплощение в романа „Ние”, на сюжет от Балканската война.

2) В творения, в които е изразена носталгия по чужди брегове, преклонение пред големите висини и постижения. Тоя копнеж намира израз и в пътешествието на автора до Америка, плод на което е интересната книга „В Америка”.

3) Третият вид произведения ни рисуват жаждата по нравствено съвършенство, която жажда създава от автора един непримирим със злото в света дух.

Своят устрем към нравствено просветление той е изразил в най-хубавото си алегорично и символично творение „Салим Цар Охамски”, в което ни са показани пътищата и циклите, през които преминава човешкият дух, за да постигне своето съвършенство.

Тая нравствена чувствителност съставя, според мене, ядката на авторовия дух, и в нея се открива центърът на писателското му призвание.

Така се изясняват и фактите от неговия неспокоен живот, характерен със своята неудовлетвореност, с обществена критика и с дълга и предана учителска работа.

Стилът на Васил Узунов се стреми към нормалния български език, който не търси изкуствени ефекти; негов идеал е достъпната яснота, пластиката и сочността на Вазовата реч.

А проблематиката и сериозното съдържание, хуморът, който често преминава в ирония и сарказъм, освежаването на стила с изрази от западното наречие - му придават една самобитност и лична оригиналност.

Но не във външната страна трябва да търсим характерните качества на неговото дело.

Те се крият в оня нравствен патос, който изпълва това дело, в нравственото безпокойство, което не го води към примирение с действителността.

Израз на това морално равновесие, което се постига с цената на дълга и възвишената борба със самия себе си, авторът ни дава, както казах, в своята книга „Салим”.

По сериозността на темата, по своеобразния библейски стил, по хумора си, по успеха да разгърне в нея цялото богатство на душата си, тая книга се издига над всичко създадено от писателя. Той е имал за образец далечната пътеводна звезда - поемата „Тъй рече Заратустра”.

Това личи и по афористичната форма на мислите, по иронията и сарказъма, по употребата на притчи и параболи за илюстрация на тия мисли.

Но по своята идея за достигане на духовно съвършенство, по алегоризъма си и жадно търсене смисъла на живота, тя ни напомня поемата „Пътешествието на Пилигрима” от Бъняна, английски писател от XVII в., книга, която беше нещо като втора библия за пуританството.

Заслужават да се подчертаят особено някои страници от книгата: притчата за оскубания паун, вълкът овчар, за чакалите и хиените, за охамското царство, за вълчия дол, за Слънчеви двори, за образа на Великия враждебник и пр.

В творенията на Узунова е отразена напълно личността на автора.

Който го опознае отблизо, ще има щастието да се наслаждава от приятелството на един искрен и естествен в отношенията си, хуманен и просветен човек.

Който се заинтересува от творенията му и не търси примамливи външни ефекти във формата, които писателят видимо отбягва, ще намери под тая скромна премяна истинска красота, както оня, който се осмели да счупи твърдата черупка на ореха, ще се наслади от една сочна ядка - това е ядката на красотата и мисълта…

Нека да пожелаем на тоя мил човек и честен писател дълги години живот и неуморно писателство и труженичество, за да имаме повече светлина в храма на изкуството и в храма на собствените си души…

———————-

в. „Летопис”, г. 2, бр. 10, 9. 12. 1933 г.