КРАЖБА
Дядо Илия се пробуди скоро подир първи петли.
Той се измъкна предпазливо от стаята, като стъпваше на пръсти да не събуди и бабата. Обаче вратата на стаята скръцна проточено, като че котка измяка. Той я чумоса с ръка и с разтреперено сърце я прокле наум:
- Ух, пущино! Да се не сториш дано!
В дрезгавината на чардака той се ослуша добре, и като се убеди, че бабата не го е усетила, с радост грабна приготвената отвечер кошница, отряза един широк резен хляб, тури гаванката с шарена сол в кошницата, набара чаталестата си дрянова тояжка с кримкова гилза на края и заслиза по стълбата.
Долу на стълбата изръмжа кучето, но дядо Илия му изшъшка, и то заскача с мълчалива радост около стария.
Като излезе вън от къщи, дядо Илия засия. Свежестта на лятната предутрин, бистрото небе, осеяно с едри, бледнеещи вече звезди, и тънкият ветрец, който милваше всичко с най-нежна прохлада, пробудиха постоянната радост и възторг на дядото. Той се потупа по гърдите и на глас каза:
- Слава тебе, Господи! Слава тебе! Хубав пустия му свят!…
Дядо Илия беше наумил да иде в зори на лозе, да набере грозде и рано-рано да се върне, с роса по кошницата, накитена с лозови листа.
Искаше му се да изненада и зарадва своята стара баба; да й донесе студено грозде; да има случай да й каже бодри и сърцати думи, та да види и разбере тя прав ли е дядо Илия, кога казва и настоява:
- Няма старост за сърцето!
Тя вътрешно му вярваше на всичко, защото от дълго другаруване, и мислите, и чувствата, та и думите им бяха станали еднакви, но пред хората го смъмряше понякога. Особено, като го види да играе с децата на орехи или на чилик, или да се търкаля в прясното сено:
- Хъ, хъ, и тоя, старият човек, дето се подетенява нарочно!
Пътеката за лозята е като пътека за рая. Липови, лескови и дрянови младоци, усукани с къпини и хмел притискат от двете страни човека, дърпат дрехите и, щракат по кошницата. Хем едва се провираш, хем се бориш с росните храсти, хем си казваш на ум:
- Да се не свърши дано тая пътека!
Може би шестдесета година дядо Илия отиваше сам към лозята, и чувството, с което се провираше между зелените и нежни вейки, беше все същото:
- А-бе каква ти старост? Няма старост за душата, не!
- Фр-р-р-р, фр-р-р-р, фр-р-р…
Като отговор на мислите му изхвръкнаха от храстите подплашени птици. Едва се разкастряше мрачината, когато той влезе в лозето. В рохкавата, добре обработена пръст, се отпечатваха стъпките му и къдравите лозови храсти сякаш обгалваха с ръце своя господар.
А той ходеше усмихнат, като край живи същества, превиваше лозинките да огледа плода и развълнуван поздравяваше:
- Гледай, гледай! Бре, бре, бре! Като кехлибар!…
- Ех, пък тука като маслини! Ц-ц-ц! Дал Бог, дал и придал! Как да откъснеш тая хубост? Как да сложиш такова зърно в тая уста?!
Сред лозето, на големия камък, обрасъл с тъмнозелен кадифян мъх, дядо Илия си постла кърпата, отвори гаванката да се засоли и едва тогава откъсна грозде, което пращеше в устата му и от всяко зърно бликваше дивна животодавна влага.
След това той тръгна бавно с кошницата между лозите да избира грозде за вкъщи.
По едно време му се стори, че в съседното лозе на богатия търговец и лихвар Стойко Мацака, оградено с хубава каменна стена, някой ходи и се чува обикновения шум, който само при ходене из лозе се долавя.
Докле премисли това, ето че и самият Мацак се изправи до стената, остави две празни кошници на нея, хвана се с две ръце и, без да вижда дядо Илия, се прехвърли отсам в дядовото Илиево лозе, взе кошниците долу и започна да бере грозде, безразборно, откъдето му попадне.
Дядо Илия гледаше това като замаян. До ушите му достигаше шумът на престъплението:
- Шупур-так, шупур-так!
Листата на лозите шумоляха и роптаеха, коленцето на гроздовете щракаше със съпротива, някои лози цели се люлееха в ръцете на Мацака, като че ще ги изтръгне из корен. На дяда Илия му се струваше, че има борба между крадеца и лозето, и шумът на тая борба се приближаваше все повече.
- Ами ако ме види? - помисли дядо Илия и голяма буца от мъка и огорчение притисна гърдите му.
- Ще се засрами човекът, - си отговори той сам и бързо прибра тояжката, кърпата и гаванката от камъка, сниши се до влажната земя и като крадец, пълзешком се дотътри до другия синор на своето лозе и се скри в храсталака.
Кристални капчици роса се изрониха от храстите, обнизаха със светъл ореол неговата бедна отъркана гугла и продължаваха да капят до него.
Шумът полека-лека утихна. Дядо Илия се надигна и видя, че Мацакът се прехвърли в своето лозе и свали двете пълни кошници от стената.
- Ох, - въздъхна с облекчение старецът и излезе от своето скривалище с прясна пръст по коленете.
Той набра грозде, обкичи кошницата с росни лозови вейки и тръгна за дома. Стори му се, обаче, че върви много бързо и може да настигне своя съсед, затова седна до едно чучурче, загледа се в струята му и се заслуша в песента му. Без да усети, едри сълзи се зарониха по страните на дядо Илия.
- Защо плачеш, Илия? - гласно се попита той. - Не е за плач живота, а за радост! Я си плисни шепа вода и отивай!
Плисна си той ледена вода, избърса влагата от лицето и се гурна в росистата зеленина на пътеката, като си отваряше път с тояжката. Далече по средата се чу неговия бодър глас:
- Пусни ме де, къпино! Бабата ще каже, че и сърцето знае старост, ако се забавя още.
- Фр-р-р, фр-р-р, фр-р-р… Отлетяха, изплашени от гласа му, птици.
——————————–
сп. „Детски живот”, г. 4, бр. 2, 1933-1934 г.
