Стоян Георгиев

Плътта цъфти, а душата вехне; плътта е преситена, а душата гладува; плътта благоухае, а душата смърди; плътта е в светлина, а душата в мрак, в адски мрак. Свети Йоан Кронщадски (1)

І

Колата напредваше бавно по виещия се прашен път, покрай който се ширеше оклюмал, унил пейзаж, напечен от слънцето. От време на време можеше да се види някоя запустяла нива, изоставено и рухнало стопанство или обори и кошари, стърчащи като грозни скелети из полето, невинни жертви на реформите на демократичното правителство и зловещите му ликвидационни съвети.

В жаркия пек, сред тия тъжни гледки, активистите от съюза на демократите се чувстваха уморени и отегчени. Но най-вече бяха недоволни. Недоволни ли? Че как може отявлени активисти на управляващата партия да бъдат недоволни? Недоволни или болни можеха да бъдат само избирателите им, дето оглозгаха казаните за боклук, за да оцелеят и през тази зима, която пак се оказа „много тежка и сурова” от прехода към демокрация. Някои журналисти вече явно бяха доволни, защото по предложение на най-изявената активистка те своевременно бяха „нахранени”. Но не можеше целият народ да бъде от журналисти или пък от политици, за да бъде нахранен и да оцелее.

Та нямаха основание да бъдат недоволни активистите от съюза на демократите, които бяха тръгнали в тая повсеместна гладория с новия си мерцедес с цвят на шипки да убеждават избирателите в една затънтена околия да бъдат доволни. И пак да гласуват за тях.

Но нека да започнем нашия разказ по реда на събитията или както се казва - да развием сюжета, който засега се е навил на кълбо като змия и само чака някой да дръпне опашката й, за да засъска, разказвайки историята. Не е нашата история „поток на съзнанието”, защото съзнание нямат българските политици, а само съзидание - съзиждат за народа пирамида, дето да го погребат, а за себе си съзиждат вили, палати, хотели, чудесии, които пък тях ще погребат… Не, объркахме се май, та нека все пак да започнем отнякъде.

А откъде ли можем да започнем, ако не от госпожа Розалия Гайдарова в семпла бяла рокля, обгърнала снажната й снага, която седеше отпред в колата до шофьора - младо момче с дебел врат и глуповато изражение. На пръв поглед тя изглеждаше хубава, и дори интелигентна, но вторият поглед напълно разпръскваше тази заблуда. Киселата гримаса на изопнатото й лице не можеха да скрият даже слънчевите очила. Госпожа Розалия беше изключително недоволна, защото в списъците за бъдещите избори беше едва на трето място и макар да я убеждаваха, че „при всички случаи” ще бъде в парламента, тя дълбоко се възмущаваше от безчестната постъпка на председателя на парламентарната група, който се беше възползвал от услугите на кръшната й снага, ала кръшна от обещанието си да я постави на първо място в списъка. Недоволна беше, че мъжът й си има по-млада любовница; недоволна беше, че има само четири апартамента за двете си деца и само пет коли; недоволна беше, че е ходила само в петдесет страни; недоволна беше, че участва само в шест борда и още не беше видяла пустинята Гоби. „Тянко Йорданов (2) сигурно е бил там” - помисли си тя и изпита дива неприязън към покойния професор.

Зад госпожа Розалия напорист млад активист съзерцаваше белия й тънък врат с водоравна гънка, като хоризонтал в кръстословица, и се чудеше колко ли юнаци можеха да се нароят по него от хоризонталните й подвизи. Нямаше ли някаква възможност и той да се „набута” в тоя полиандричен (3) хоризонтал, за да тръгне после нагоре по вертикала? Но колкото и опити да беше правил, колкото и варианта да беше разиграл, не поддаваше и не поддаваше активистката Гайдарова на мъжките му задявки, защото не виждаше сметка в тая работа. Той беше твърде млад и неутвърден. Пък и не й харесваше. Между тях двамата не прехвърчаха нито искри, нито флуиди… Та съзерцаваше предполагаемата координатна система на своя възход младият и напорист Емил Кавръков, вдишваше убийствения парфюм на госпожа Розалия, докосваше, леко изтръпвайки, дългите й черни коси и… недоволстваше. Така недоволен беше той, че ако гърдите му се разтвореха сърцето му би преляло от ярост.

Третият недоволен също беше член на управляващата партия. За разлика от младия Кавръков, който нямаше дялове в приватизацията, нито участваше в борд, а се прехранваше от три ресторанта и пет кафенета, Крум Черпишев беше изпечен стар вълк, истински шедьовър на прехода към демокрация, достоен само за перото на неповторимия Христо Калчев. Той беше тръгнал отдолу, за да стигне до самия връх на обществената стълба. Служител на тайните служби преди демокрацията, създател на мутри и престъпни финансови групировки, натрупал капитал от рекет и измама, днес Крум Черпишев беше не само депутат от управляващата партия, но и министър на вътрешните работи. Той знаеше всичко за всеки от съпартийците си: те се страхуваха от него, а той ги презираше. В него имаше една здрава селска жилка, която векове наред не се бе огъвала на тоя ветровит балкански кръстопът и която не само бе оцелявала, но бе давала и многочислено потомство.

Черпишев също беше опитал прелестите на Гайдарова, но това си беше в реда на нещата, най-дребния му „подвиг”. Останалите му подвизи бяха неизброими и един от друг по-възхитителни. Терор, заплахи, интриги, лъжесвидетелстване, доносничество и шантаж бяха само бегъл щрих, мършава фреска на неговите способности. Премиерът, който също се страхуваше от него, бе решил, че единствено такъв „обигран и жесток пес” може да пази „стадото от вълци”, и го назначи за… вътрешен министър. Уви, капитална грешка!

Свързвайки се с бившите си събратя по участ и с новите подмолни финансови структури, активистът взе реалната власт не само в партията, но и в държавата. Оттук в неговите ръце потече буйна златна река от земни блага, която едва не го удави.

От какво ли можеше да бъде недоволен този изпечен „стар вълк”? Дали от посребрените си и окапващи коси или пък от плътната мъглявина около предстоящите избори, е неизвестно, тъй като обикновено нищо не се знае за вътрешните министри. И никога нищо не се огласява.

ІІ

Мерцедесът с тримата активисти навлезе в първото село, изскочило неочаквано от един завой, като катаджия, което учуди позадрямалите народни избраници. Селото нямаше обозначителна табела, нито фигурираше в пътната карта.

Лицето на Розалия Гайдарова се изопна още повече, Емил Кавръков пак заби поглед във врата й, а вътрешният министър започна да оглежда буренясалите ниви и изгорелите от слънцето треви, като се замисли за ликвидационните съвети, които успяха за кратко време да унищожат цъфтящото селско стопанство на България.

Селото сякаш беше мъртво. От пейката на първата къща ги изгледа старец с тояжка в ръка, чиято глава трепереше. Две кози пресякоха прашния път пред мерцедеса; едната от тях се обърна към него и започна да чеше рога си в близкото дърво.

- Карай към центъра! - заповяда вътрешният министър на шофьора.

- В тая пустош едва ли има център - каза Кавръков, но след тежкия поглед на Черпишев той затвори уста и се загледа в ятото гъски, които махаха с криле, приветствайки предизборната обиколка на държавните хрантутеници.

Съскаха гъските и крещяха:

- Ссс… се-де-се… ссс… се-де-се….

Накрая колата стигна до кръгъл площад с мраморна чешма в средата, от която шуртеше бистра вода.

- Спри тука! - каза министърът на шофьора. - Да пием по една вода и да видим какво ще правим.

Гайдарова и Кавръков запристъпваха леко-леко зад министъра, като че ли всеки миг щяха да затанцуват. Беше горещо и те искаха да се измият и да пият от бисерните води на чешмата с посребрения черпак, на който имаше надпис: „Овая чешма на хаджи Юрдан, син Ангелов, беше о лято 1653.” И тримата се зачудиха как този черпак все още не беше откраднат.

Крум Черпишев изпи три черпака, изпръхтя и поля главата си с вода, така че тя се стече по оранжевата му вратовръзка. Разхладен и настроен за шеги, той леко перна шофьора по набърченото чело и каза:

- Пий!

- Слушам - изгрухтя шофьорът и се гмурна в коритото на чешмата. - Го`син министър, да измия колата - предложи той.

- Може, но нека първо колегите се напият с вода.

Розалия Гайдарова се наведе над чучура и гърдите й аха-аха да изскочат от деколтето. Емил Кавръков гледаше отзад заоблените й пищни форми и не дишаше. Затова щом взе да пие вода, едва не се задави. Розалия Гайдарова не свали очилата си даже като пиеше: толкова трудно понасяше тя слънцето и всяка светлина.

В това време Крум Черпишев успя да огледа мегдана на селото. В единия му край имаше хранителен магазин, който работеше само два часа на ден, когато докарваха хляба и сиренето от града. В другия му край имаше пивница, отворена почти денонощно. Малко по-нагоре порутена църквица с килнат кръст. Две малки схлупени къщурки и една по-голяма. Пред нея се беше ширнал двор, потънал в зеленина и цветя, над който се възправяше един огромен орех, толкова висок, че короната му сякаш се губеше в небесата, и така здраво забит в земята, като че ли корените му стигаха до самото й сърце.

- Щом измиеш колата, ще я преместиш на сянка под ореха. Разбра ли?

- Разбрах, го`син министър! - отвърна шофьорът и се запретна да мие колата.

А орехът наистина хвърляше широка сянка, защото половината мегдан блаженстваше под неговата корона.

Крум Черпишев реши да отиде до китното дворче, което така биеше на очи сред селската пустош. След него тръгнаха и Гайдарова с Кавръков.

Но преди да стигнат до него, пред тях изневиделица изскочи кафява свиня, с четина на гърба, като гривата върху шлема на древногръцки воин, и замислено се загледа в тримата активисти. После тя размаха уши, сякаш им казваше: „Добре дошли при нас, скъпи съотечественици! И ние сме за демокрацията!” Завъртя енергично опашката си, кимна учтиво и също изгрухтя едно: „Се-де-се…” След което най-демонстративно кривна в една глуха уличка, като отлюспен партиен деятел.

Подсъзнателно у депутатите остана усещането, че всички живи същества в тая страна - дори безсловесните твари - бяха поддръжници на демокрацията.

Те се приближиха до дворчето, където двама старци, мъж и жена, прекопаваха лехите с домати и боб. Вглъбени в труда си, старците разговаряха за нещо и отначало не забелязаха тримата народни избраници. Те пък не казваха нищо, защото искаха да узнаят дали и словесните твари в тая страна са очаровани от тяхната идея. После обаче, заслушани в разговора на селяните, не искаха да го прекъсват, защото им се стори интересен.

- Не се препирай, жена - казваше старецът по син дочен панталон и потник, но гладко избръснат, като забиваше мотиката си в рохкавата пръст - дяволът и Бога винаги са имали различна сила. Единият е господар, а другият му е роб - вярно хитър и проклет, ала роб…

- Ей, Видьо, Видьо, нали знаеш, че без дяволия в тоя свят няма оправия.

- Тъй е то, защото дяволията вий, жените, ни я докарахте и от вас бял ден не сме видели. Вие сте ортаци на дявола, ама…

- Няма „ама”. Дяволия, дяволия, ала без мен за никъде не си… и едно време, ако не бях по-хитра от тебе да ти завъртя главата, кой знае с коя фудула (4) щеше да се натъкмиш, пък можеше и стар ерген да си останеш. Ни имот, ни стока щеше да имаш, ни къща и стопанка…

- Права си, Дафинке - старецът се опря на мотиката и се загледа с любов във възпълната снага на жена си, която с малък тесак разравяше лехите на боба. - И без друго си права, но аз искам да ти разкажа една приказка…

- Знам, знам, ти обичаш приказките - усмихна се баба Дафина.

- Каквото щеш кажи, жена, ама в тях има много истина. Не лъжат като вестниците и телевизора…

- Те и вестниците, и телевизорът са дяволска работа - уточни бабата.

- Права си - старецът избърса потта от челото си и почна да разказва: - Едно време дяволът и Бог били ортаци. Какви ти ортаци, направо си били приятели. Каквото направел единият, другият го дооглаждал. Но не щеш ли Бог създал човека. И като създал човека, изникнал въпросът: кой ще му бъде господар? „Аз съм го създал, аз ще съм му господар!” - казал Господ. - „Ти си го създал, ама той живее на земята, която е моя, значи е мой слуга” - отвърнал дяволът. - „Той е твой е слуга, но живее по моя закон” - застъпил се Господ. - „Той живее по твоя закон, но сам му е трудно да го изпълнява. Защо не му направим другарка?” - изхитрувал дяволът. Бог бил милосърден и видял, че на човека Адам му било тежко и тъжно сам, затова си рекъл: „Дяволът е прав. Нека му създам жена”. И сътворил жената Ева - за радост и гибел на света. „Ето сгода да излъжа и човека, и Господа” - рекъл си дяволът, отишъл при Ева и я прелъстил. После Ева съблазнила Адам и Бог ги изгонил от Рая. Дяволът се зарадвал, че измамил всички и станал господар на човека. Бог затръшнал райските врати за Адам, като му дал само едно рало да оре и да се прехранва. Но сметката на сатаната излязла крива, защото душата на човека била от Господа и помнела всичко, дето Господ я бил учил в Едема. И виж, Дафинке, какво станало. Дяволът, хитрецът, искал с документ да си осигури царството над хората. И какво, мислиш, направил тоя враг на човешкия род? Веднъж, когато Адам уловил воловете си и се тъкмял да оре, дяволът дошъл при него, застанал пред воловете и не му дал да работи. Казал му: „Земята е моя, а небето на Господа. Ако искаш да си мой, ори земята, ако пък си с Бога, отивай пак в рая”. Хубаво, ама Адам му отвърнал: „Небесата, земята и раят, и цялата вселена - Господни са”. Дяволът му казал: „Не ти позволявам да ореш земята, ако не ми дадеш запис, че си мой”. Тогава Адам му отговорил: „Който е господар на земята, негов ще бъда аз и моята челяд”. Дяволът се зарадвал. „Дай ми сега записа си” - рекъл му той. Адам написал: „Който е господар на земята, негов ще бъда аз и моята челяд”. Той знаел, че Иисус ще слезе на земята да победи дявола, щото всичко принадлежи на Господа. Питам те, Дафинке, чий е човека - на Господа или на дявола?

- И на двамата - сопна се жена му. - Мъжът е от Бога, а жената - от дявола. Щом човекът е създаден от Господа, значи е негов. Но понеже е надхитрил сатаната, значи с неговите дяволски мурафети го е излъгал.

Бай Видьо пак се замисли:

- Аз вярвам, жена, че Господ е създал и дявола. Обаче дяволът поискал да се отдели от Него, а взел, че се отделил от живота… Тъй че Бог е по-силен от дявола. Той без дявола може, но дяволът без Бога - не, защото му е слуга. Така е, момчета - бай Видьо едва сега видя тримата активисти, виснали на оградата като тикви на плет, - където има гордост и делба, там дяволът хоро играе и мами хората, а дето има братска обич и сговор - там сатаната дебне, ама не може да припари. Нали има една дума: дяволът оре, но Христос сее…

Сега и баба Дафина се обърна да види тримата активисти, но продължи в ритъм с тесака си, който шеташе из лехите с боба, да допълва мъдрите притчи на мъжа си:

- Душата, Видьо, е много голяма и накрая разпуква тялото като глинено гърне. Щом е силна, то трябва да е слабо, за да го надвие и да литне към небето. Ако пък е дебело, тогава тя е като просено зрънце и я заравят с него в земята. Просено зрънце - обърна се баба Дафина към тримата активисти и спря да копае, - просено зрънце, ама душа - не иска тя при червеите, но щото е малка и без сили, става върколак (5), вампирясва (6) и захваща да мори хората, да се напие с кръв, да заякне, и да отлети нагоре… Тъй е, джанъм (7), аз съм стара жена и много неща съм видяла.

Народните избраници също много неща бяха видели в своя живот, но до такива прозрения не бяха стигали. Купища пари и имоти лежаха между тях и истината за света, та тя все си оставаше една непозната земя. Да откраднат и да излъжат, да се преструват и мамят - о, това беше занимателно, в него имаше чар, но да седнат като двамата старци да размишляват над тайните на битието не беше нито по силите им, нито им вършеше работа.

А тия български селяни, изпечени и корави, които цял живот се бяха борили със земята, за да извадят, както те самите им признаха, малките като просени зрънца душици и да ги освободят по пътя им към Отца, да не вампирясат и да се заблуждават, въртейки се „наедно с пръстта”, те знаеха в тая пустош много повече за света, за дявола и Бога от активистите на управляващата партия и даже от вътрешния министър, който знаеше всичко в държавата.

Там в столицата, в политическия Олимп, на всеки четири години се раждаше по някой коварен Зевс, който затваряше духовните титани на нацията в подземното царство, а след това роеше от главата и чреслата си богове и богини, отлюспваше ги от тялото си като гниди и затлачваше държавата. Четири години Зевс беше подобен на Дионисий, докато дойдеше следващият да го детронира. Тогава бившият Зевс се превръщаше в Плутос, бога на богатството.

А духовните титани и клетият български народ се трепеха и проклинаха, и опъваха каиша на теглото.

Първо подхвана приказка баба Дафина:

- Добър ден. Добре сте ни дошли. Аз ви знам от телевизора. Вие сте депутати…

- Депутати сме, бабо - каза дръпнато Розалия Гайдарова.

- От съюза на демократичните сили - поясни Емил Кавръков.

Щом чуха за съюза, старците забиха погледи в земята, сякаш искаха тя да си ги прибере.

Вътрешният министър реши да действа направо, защото знаеше, че българският селянин не обича увъртанията.

- Идат избори…

- Знаем - каза глухо бай Видьо и се подпря на мотиката си.

- Ще гласувате ли за нас? - попита с вълчи поглед вътрешният министър. - Вече не ви тормозят бандитите, не ви нападат.

- А че и да ни нападнат, синко, кво ще ни вземат - отвърна старата жена, - то стока не ни остана…

- Ни стока, ни здраве - допълни старецът, - кво ще ни вземат?

- А ще гласувате, нали? - попита активистката Гайдарова.

- Че може и… да гладуваме - отговори й възглухият старец.

- Вече сме във валутен борд - намеси се и младият напорист активист Емил Кавръков, - няма страшно.

- Барутен двор е времето сегашно - позасмя се старецът. - Хубаво го каза момчето.

- Глух човек - махна с ръка старицата. - Казват хората, че ако за тях гласуваме, хляб ще има…

- Не съм глух, защо ми викаш? - тросна се стопанинът. - Чух, че като гладуваме ще има хляб… За тях.

Народните избраници сконфузено се усмихнаха, поразвеселени от глухотата на стареца и хитроумните му игрословия.

- Хайдете сега с нас - подкани ги бабичката. - Елате да ви нагостим, каквото Бог дал, пък после ще ходите да лъжете и другите из селото.

- Не сме гладни ние, бабо, ни сме жадни - отвърна й активистката Гайдарова и почувства как сърцето й се стопли. Спомни си за своята баба, вече покойница, и летните ваканции, които беше прекарвала като ученичка при нея на село.

- А, не сте гладни - каза неочаквано старецът, който уж не чуваше, - гладни сте, море, и още как… гладни сте гладни - само нещо да ви падне. Хем сте гладни, хем сте жадни.

- Ами щом ни канят избирателите, не можем им отказа - вметна вътрешният министър, сигурен в своя изпитан похват на либерализъм, който е така скъп на българина, но който никога не успява да го заблуди за дълго. - Хайде да ходим.

И тримата активисти се запътиха към скромната къщица на старците, в чието дворче огромният орех хвърляше дебела сянка, под която имаше дървена маса и столове. Край тая маса се разположиха народните избраници и дълбоко въздъхнаха.

Бабата се зае веднага да им изпържи яйца, извади козе сирене, катък, погача и кана с айрян. После наряза салата от домати и краставици, сложи чиния с люти чушки и едно шише от уиски „Johnny Walker”, пълно с домашна ракия.

- Чак дотук е успял да дойде Джони! - забеляза напористият Емил Кавръков, но никой не отвърна на шегата му: старците не го разбраха, Крум Черпишев още го броеше за „слаба ракия”, а активистката Гайдарова не реагира, защото винаги съгласуваше мнението си с вътрешния министър.

- Тъй си живеем, господине, откак се помним - каза старецът и наля на всички от ракията.

- Заповядайте, заповядайте, взимайте си - всичко ни е пресничко, домашно… Наздраве - баба Дафина чукна чашата си с гостите под строгия поглед на стопанина си, - наздраве и добре сте ни дошли!

Активистите си пийнаха и се заеха с гощавката, защото имаха достатъчно опит в този род дейност. Най-добре се представи вътрешният министър, като дългогодишен държавен служител.

Шофьорът им остана в колата да я пази, да се любува на пейзажа и да гледа как един коч обикаляше харема си от стадо белорунни овце и как ги възкачваше една след друга, както вътрешният министър възкачваше активистките.

След като се нахраниха и изядоха една сладка баница с орехи и канела, гостите се отпуснаха сред спокойствието и леността на селската среда, обгърнати като деца от топлите очи на домакините, полека-лека започнаха да олекват като перца, макар че се бяха наяли до пръсване; олекваше на душите им, а покрай тях и телата им олекваха като паяжини, които летяха в изпълнения с нега есенен въздух.

Освен вътрешният министър и Розалия Гайдарова и младият активист Кавръков се върна към детските си години. Той беше запазил слънчеви спомени и за своята баба, с която ходеше на море и която го научи да кара велосипед. С глави, пламнали от ракията, с набъбнали кореми, просмукани от тишината на селото, народните избраници се умълчаха и отпуснаха. Беше твърде горещо за агитация и те решиха да изчакат привечерния хлад. През лятото късно се стъмваше. Тази нощ и без друго трябваше да са на коктейла, който даваше в чест на партията им немският посланик. Ако не бяха тия неотложни избори, нямаше да мръднат те от столицата, но голямото лапане искаше и голямо драпане. Такъв беше неумолимият закон на политическата баница. Но засега, преяли с точената на ръка и натъпкана с тиква сладка баница на баба Дафина, те не мислеха за политическата баница, която често се превръщаше в кървавица, а се опитваха да се отпуснат и да се отдадат на примамливия покой и безгрижие.

Стопанката им предложи две стаи за отмора: едната за вътрешния министър и напористия активист, а другата за Розалия Гайдарова. Министърът обаче така изгледа съпартийците си, че дамата веднага влезе при него, а Кавръков нахълта в своята стая под напора на най-противоречиви чувства.

- Аз не разбрах, че сте женени бе, баби - усмихна се старицата, но Черпишев вече затваряше вратата и в процепа тя успя да зърне как госпожа Розалия разкопчаваше роклята си и облизваше устни.

Следобед активистите си починаха активно: вътрешният министър и Гайдарова се любиха, докато заспаха, а Кавръков дълго се ослушва какво става в стаята им, после излезе в коридора, погледна през ключалката и записа с един портативен касетофон, подарък от приятелката му - славната журналистка Първолета Клуклъкланова - всички звуци, които излитаха през нея. Накрая и той се отдаде на заслужена почивка.

Тримата спаха няколко часа. Когато се събудиха, слънцето се беше затулило зад планината, а нощта се промъкваше потайно като партия в опозиция, за да управлява на лунна светлина.

Активистите излязоха на двора, където вече седяха гостоприемните старци. Вътрешният министър, у когото една тъничка като конец струна беше докосната от благостта на тия двама българи, реши, че е време да ги агитира в полза на  демокрацията и им каза:

- Ако гласувате за нас… ей тъй…

- Ако гладуваме за вас… какво? - старецът докосна с длан ухото си и всички се разсмяха.

Тъкмо обиграният вътрешен министър щеше да продължи агитацията си, когато запъхтян и пребледнял дойде шофьорът им.

- Какво има? Къде е колата? - попита го Черпишев.

- Падна от баиро, го’син министър.

- Как тъй ще падне? Ти къде беше?

- Там бях… ама падна…

Нищо повече не можа да се разбере от него, защото той наведе глава, млъкна и думица не промълви. Трудно беше в главата му, бита и удряна от кого ли не, да се свържат логично дори две-три мисли и да поемат в равен ритъм към устата, дъвчеща неизменната дъвка с вкус на мента.

- Кажи бе, идиот! Какво стана с колата? - разпени се министърът.

- Падна… - прошепна шофьорът.

- Оставете го момчето, не видите ли, че с ум се бий? - каза ласкаво старицата и се разпореди отривисто: - Момче, карай ни при нея.

И всички хукнаха вкупом - най-отпред Черпишев, псуващ и разгърден, а след него Гайдарова, която все закопчаваше роклята си на корема и я придържаше под врата, където копчето беше скъсано от министъра. Зад тях се пенеше Кавръков и навикваше шофьора, а най-накрая се клатушкаха любезните старци.

Ето каква била работата: щом се нагледал как кочът изреждал овцете една подир друга, шофьорът се заприказвал с овчаря бай Денчо. Бай Денчо бил хитър човек и голям шегаджия: той ненавиждал синята власт, понеже нейните демагози най-нагло мамели народа си. Затова бай Денчо събудил любопитство у запаления рибар Панчо Тухлата, шофьор на министъра на вътрешните работи. А именно министърът на вътрешните работи бил най-противен на бай Денчо, защото „неоправията” на вътрешните работи най-тежко се чувства от селския гръб. То е все едно къщата си да не си оправил, пък да искаш държава да тъкмиш. А сините министри си издигнаха палати, но държавата не оправиха, ами направо я разграбиха. Ей туй не можел да им прости бай Денчо и ги мразел до смърт.

И тъкмо сега му паднал сгоден случай да си отмъсти лично на вътрешния министър, а личното отмъщение е най-сладко за българина, в чиито недра са се пръкнали не един и двама хайдути, мъстящи на народните изедници. Накратко, бай Денчо уверил Панчо Тухлата, че в дола, където бягала пенеста речица, гъмжи от пъстърва.

- Мм… Като мед се топи в устата, като мас! - казал той на шофьора-борец и примляснал с устни.

Шофьорът веднага „клъвнал” и отишъл с бай Денчо да хвърлят въдиците, които старецът бил донесъл от къщи. „Речено-сторено” - както се казва в народните приказки. Седнали двамата край реката, метнали стръвта и пъстървата наистина взела да кълве „като бясна”. Селянинът убедил шофьора да не заключва мерцедеса, защото „в тоя джендем” (8) нямало никой освен добичетата, пък и „кой ли ще посмей” да докосне колата на вътрешния министър. Шофьорът я оставил отворена и слязъл при въдиците. Като постоял при него, бай Денчо го оставил уж за малко и отишъл „по нужда”. Но какво всъщност направил заклетият враг на българската плутокрация: той освободил колата от скорост, избутал я до ръба на запуснатата каменоломна и раздразнил един бик, който пасял наблизо. Бикът го подгонил, а бай Денчо взел да обикаля около колата, но шипковият й цвят още повече разярил животното и то вдигнало предницата му на рогата си. Докато шофьорът се усети, мерцедесът се катурнал от височината, превъртял се няколко пъти във въздуха като каскадьор, и с обърнати нагоре колела се сгромолясал пред него. Това станало толкова бързо, че изглеждало невероятно да се случи наистина. Няколко минути шофьорът гледал въртящите се гуми и не вярвал на очите си.

- Ще го убия! - извикал той и извадил пистолета си. - Ще го разпоря! - и подгонил бика.

Но и бикът го подгонил. Той изглежда нямал намерение да се плаши от шофьора на някакъв си вътрешен министър и в тая необичайна корида бил повален от пълнителя с патрони, който последният изпразнил в него. Бикът рухнал до колата, давейки се от кръвта си като друг един черен мерцедес.

Тази история всички узнаха от бай Денчо, който хвърли вината изцяло върху нещастното животно. Те я слушаха мълчаливо, докато гледаха двете жертви - звяра и машината, проснати пред тях.

- Какво ще правим сега? - запита Розалия Гайдарова с едната ръка на корема, а с другата на врата, потръпвайки от свличащия се от планината хлад. С него се свличаше и нощта, така както тя самата днес следобед свличаше дрехите си под зоркото око на вътрешния министър.

Крум Черпишев енергично започна да звъни на телефони и джиесеми, но уви, телефоните не отговаряха, а джиесемите нямаха обхват в тоя пущинак.

- Не се бойте - каза старецът, - ще преспите у нас, пък утре по светло ще измъкнете колата. Лошото е, че и кмет нямаме в тая глухота. Чак през три села оттука е кметът, на осемдесет километра. Утре ще дойде човекът.

Народните избраници го слушаха и имаха чувството, че се намират на края на света. Министърът разпореди - шофьорът да пази колата през нощта, а бай Денчо предложи да му прави компания. Но Панчо Тухлата остана най-вече да варди бика от скитащите цигани и кучета, за да посрещнат на другия ден кмета с него.

А двамата старци и тримата активисти пак поеха към къщицата насред селото, пак минаха под големия орех, който се разшумя над главите им за поздрав, и седнаха да вечерят.

След вечерята всички си легнаха: министърът с Гайдарова, а  Кавръков - сам, но не можаха да заспят и щом старците притихнаха, тримата излязоха, наметнати с шубите, дадени им от стопаните за тоалетната, която беше навън в двора. Наобиколиха дървената маса под големия орех и се разприказваха.

Розалия Гайдарова зарея поглед към звездното небе, надвесило се над тях така, сякаш изпитателно ги гледаше, както ги гледаше премиерът, и въздъхна:

- Само като си представи човек какви мушици сме сред вселената, лошо да му стане…

- Така е - веднага се съгласи с нея Кавръков и този път тя не се намръщи, а се обърна към него:

- Ей така си летим, като прашинки на вятъра, нали?

- Истински прашинки - стига вятър да има - отвърна младият активист и се усмихна.

Вътрешният министър мълчеше и се вслушваше в шепота на ореха. А той шепнеше също като онези две умиращи войничета, които зовяха майките си, същите войничета, които неговите „горили” бяха застреляли по погрешка при обира на погребите с оръжие. Защо беше нужно това, ако всичко е вятър и прах? Защо? И кому? Някакво парене, което започна от корема му, се издигна нагоре и го стисна за гърлото. Той разкопча ризата си и махна вратовръзката. Никога не се бе спирал да помисли вътрешният министър, да прецени делата си. Той все бързаше, все нещо гонеше, все сключваше сделки, а да погледа звездите, къде ти време за тия „глезотии”. Пък като се замисли човек не е ли и той само „свещ на вятъра”9? Или прашинка? Връхлитат го красиви мигове от детството му, редките романтични мигове в живота, за които всеки човек си спомня с топло чувство и носталгия. С друго лице се възправя животът пред него - осмислен, естествен, земен.

- А ако можехме да летим - разсмя се и госпожа Розалия, - сигурно повечето щяхме да се втурнем към звездите…

- На нас и тук ни е добре, но виж избирателите със сигурност ще се втурнат - вметна Кавръков.

- А кой ще  ни  избира тогава? - засмя се госпожа Розалия.

- Сами ще се избираме - отвърна й той в същия шеговит тон.

- Че какво им е на избирателите? - намеси се дрезгавият бас на вътрешния министър. - Те и сега са си добре. Вярно, не са рокфелеровци, ала каква земя имат, каква стока, какъв хъс за работа. Ако тяхната енергия се насочи правилно, чудеса ще направят.

- И аз туй казвам, господин министър - обърна се към него вече без смущение Кавръков, - важно е да се хване вярната посока…

- Да - провлачено му отвърна министърът и се загледа в звездите. - Животът е хубав. Само че докато не останахме тука по неволя, нямаше да разберем това. - Той запали цигара. - Бъхтиш се, трепеш се, значиш нещо… да, нещо значиш, искам да кажа, значителен си, но… един ден червеят се оказва по-значителен от тебе и тогава…

Тримата замълчаха, загледани в небето, като три малки деца пред необятната загадка на вселената. Изтръгнати за миг от умопомрачителното земно въртене и суета, те виждаха света съвсем различен. Някъде далече останаха и изборите, и обърнатият мерцедес с цвят на шипки, и убитият бик, някъде безкрайно далеч в друг живот и на друга земя. Отсам, под звездния плащ на нощта, душите олекваха и искаха да летят, а телата се стопяваха. Денем под същия небесен купол душите натежаваха, и телата натежаваха, също като мерцедеса и бика, които не можеха да се помръднат.

Както съзерцаваха звездите и мълчаха под шепота на ореха, при тях неусетно дойде старият им домакин.

- Не спите, а? Грижи много - каза той и приседна до тях. - Пък и студено е. Сега ще ви запаля огъня.

- Няма нужда, бай Видьо - спря го министърът.

- А-а, нужда от огън, господин министър, винаги има.

Старецът събра съчки, донесе две шепи шишарки, пъхна няколко стари вестника под тях и огънят лумна в нощта, сякаш искаше да упъти безбройните звезди по небето къде да намерят пристан или пък да даде знак, че и на земята има звезди, макар и невидими, и тези звезди са човешките души.

- Не може без огън, господин Черпишев, не може. Я виж булката как трепери. - Бай Видьо запали лулата си. - Щом стана дума за огъня, искате ли да ви разкажа една приказка?

- Разказвай - отвърнаха и тримата в един глас.

ІІІ

Тогава старецът се закашля, приглади брадата си, загърна се зиморничаво в шубата и започна:

- Вие сте хора градски, хора учени, а учените хора отдавна вече само в науките вярват.

- Така е - отсече Крум Черпишев.

- Тъй е - съгласи се старецът и смукна от лулата си, - тъй е, ама може ли да се вярва в науката, защото науката всеки ден се мени, а някога даже и греши…

- Науката никога не греши - прекъсна го младият активист Кавръков, който се славеше като всезнайко и ненадминат майстор в решаването на кръстословици.

Бай Видьо го изгледа така, сякаш искаше да каже: „Я го виж ти младока!”, но вместо това продължи:

- Аз пък казвам, че и науката греши. Не само жените грешат - усмихна се старецът, като хвърли игрив поглед на Розалия Гайдарова. - Жената синор няма, затуй не бива нищо да й се брои за грях. Науката не е жена, ала и тя, като нея, граници няма. Щом жената съгреши, най-много да се сбият двама-трима мъже, но ако науката сгреши, цели народи могат да се затрият. Затуй в науката не може да се вярва като в евангелие. - Бай Видьо разбърка огъня с една почерняла  от  пушека  маша и запита: - Какво казва вашата наука за огъня?

Тук вече се откри поле за изява на начетения Емил Кавръков и той разпалено занарежда:

- Огън ли? Огънят е нажежени светещи газове, които се отделят при горене…

- Хм… газове казваш… - рече старецът. - Ами орехът?

- Орехът пък - продължи задъхано Кавръков, - орехът е дърво с право стебло и широка корона. Листата му са сложни, нечифтоперести, а цветовете - еднополови и събрани в класчета…

- Кой ден бяхме днес? - неочаквано попита домакинът.

- 24 юни - отвърна веднага Розалия Гайдарова, която броеше всеки ден до провеждането на съдбоносните избори.

- И какъв е тоя ден? - попита пак домакинът.

- Тогава решихме да срутим мавзолея в София - каза Крум Черпишев.

- Драги гости, тоя ден е Еньовден… На него още от сутринта слънцето започва да трепти и да играе. Тогава свети Еньо облича клашника10 си и отива да докара зимата.

- Чувал съм, че на тоя ден иманярите можели да намерят заровено злато - каза министър Черпишев.

- Да, могат - отговори бай Видьо. - Тогава духът, дето го пази, се върти около него и блещи… Пък и много самодиви и змейове слизат от небето да пакостят на праведните християни… - Старецът смукна от лулата си и хитро ги погледна. - Та, без огън не може, господин министър, не може. Огънят от градушка пази, той и мъртвите пази да не вампирясат. С него и лехусите с децата им се опалват да ги не закачат навите (11), дето бродят до първи петли. Най-сетне и младоженците се опалват против завързване…

- Какво е туй завързване? - полюбопитства Розалия.

- Ами туй е, госпожа, кога мъжът легне връз булката, пък никаква работа не може да свърши…

- Нарушение на ерекцията, значи? - усмихна се тя.

- Тъй, тъй, нарушение на дирекцията. Момъкът иска, ама въртокъщникът го не слуша. Затуй се опалват младите с огън, щом стъпят на брачната възглавница. Пък и друго се прави срещу тая напаст, щото тя иде от магия, от лош поглед: отива младоженецът с кумата в една стая и тя го развързва.

- Как го развързва?

- Както трябва… С голите си крака го обгръща и го не пуща, докато не го развърже и не свърши мъжката си работа (12).

- Какви хубави обичаи сме имали някога - отбеляза активистката, като огледа тримата мъже и всички се разсмяха.

- Хубави зер…

- Ами кумът не се ли сърди?

- Че защо да се сърди? Нали са свои хора. Какво толкоз ще й стане на кумата? Защо да не помогне на момчето?

Тримата съпартийци се загледаха в небесната вис, където пълната луна изливаше меланхолна светлина над света, а звездите примигваха, сякаш не можеха хубаво да се видят и да се съберат заедно.

- Бай Видьо, много ви е висок орехът - каза пак Розалия, - все едно, че стига до небето.

- Хм, тоя орех не е като другите орехи - рече старецът. - Денем го гледаш дърво като дърво, но вечер до небето стига и по него можеш да се покачиш, като по стълба, до Господа. Най обичах да го гледам като бях дете, когато баба ми или майка ми приказки ми разказваха. Върхът на тоя орех е високо в небесата, дето се вият орлите и още по-високо в Божия рай, дето ангелите пеят и дето светиите ядат само мед и мляко. Щом пък сам Господ вземе да се разхожда из Едема, всички стават прави, оставят работата си, кланят му се доземи и се кръстят. Дънерът на тоя орех стърчи нагоре от нашата земя. Корените му пък стигат до сърцето на земята, дето се крие всякаква гад, слугиня на сатаната. Около тия дълбоки корени, подяждани от къртиците, са се увили змии и видри, и риби се таят в тъмните му подмоли. По тоя орех или до сатаната стигаш, или до Господа. А може и по него Господ да слезе долу при хората. Баба ми пееше едно време песен как сам Господ слязъл по Коледа при хората да види дали му пазят законите. Господ яздел сур (13) елен, а след него пък идела майка му на белобрада кошута. След Божата Майка идел на гълъб със златни крилца и сребърен клюн свети Иван. Подир свети Иван идел свети Георги на кон, с тънък маждрак (14) в ръка, а на маждрака набучена мряна риба. Посрещнал ги свети Никола на сокол със златни нозе, взел рибата и наготвил от нея девет манджи (15), та всичките ги нагостил. Тоя орех не бива да се сече, да се кършат клоните му или да се гори на огън. Баба ми разправяше още, че евреите, проклети да са, отрязали половината дърво да направят кръста, дето разпнали Иисуса, но орехът пак пораснал и ей на - короната му в небесата. Сякаш Божият Син го благословил пак да покара ластари и да изправи снага, като някой голям грешник, измолил Неговото милосърдие. Някога, разказваше пък баща ми, че под нашия орех селото правело курбан за дъжд или да умилостиви чумата и мора по добитъка.

- А откога е туй дърво, бай Видьо? Кой го е посадил? - попита Розалия.

- Че е старо, старо е. От дядо ми съм чувал, че от незапомнени времена под него е имало грамада от бели огладени камъни. Та, дядо казваше, че развалил тая грамада и с камъните строил къщата ни. Затуй, думаше той, къщата станала здрава, щото се вградили в нея, наедно с камъните, сенките на всички хора, изклани за нявгашните богове. Дядо ми заградил двора около ореха и така орехът станал наш. В селото се размъморили, но като разбрали каква беля си взел дядо ми на главата с туй проклето дърво, се успокоили. Ние, българите, щом видим душманина ни да си изпати, и се укротяваме. Случи ли се някой сакатлък с него, умиряваме се, щото мислим, че Господ е на наша страна.

- И какво толкова е станало? - попита Емил Кавръков.

- Какво ли? Вампир!

- Появил се е вампир на дървото? - ахна Розалия.

- Не, не се появил вампир, а дървото вампирясало…

- Как така? - учуди се и Крум Черпишев.

- Ами така. Нали ви казах, че нявга имало грамада под него и току заколвали там я човек, я яре, я петле. И орехът свикнал да пие кръв. И като се настървил да пие кръв - вампирясал. Инак орехите му едри и вкусни. Много вкусни. Не минало много време, откак дядо ми го заградил в двора ни и една сутрин го намерихме под ореха с прерязано гърло. И до ден днешен се чудя как стана тая работа. Кротък човек беше дядо и се спогаждаше с хората. Кой си сложи такъв тежък грях на душата, не знам? Не мина и година от смъртта му, намушкаха и чичо ми. И пак под ореха. Чудехме се каква е тая работа, ама кой да се сети, че бедата идва от дървото. Не сме го садили ний, мислехме си, жертва няма да дадем.

- Каква жертва?! - учуди се Розалия.

- Нали се казва: който посади орех, щом орехът стане дебел колкото врата му, и човекът умира. Затуй орехи садят само старите хора. Успокоихме се ний, ама крива ни излезе сметката. Нямаше и година откак убиха чичо ми, и баща ми се обеси на ореха. И щом се обеси баща ми, душата ми сякаш пресъхна, като пресъхнал кладенец. Нито ям, нито пия, нито спя и сигур щеше и мен да прибере тоя дървен кръволок, ако не стана туй, дето хем ме спаси, хем ми показа истината… То, като се замисля, тогава срещнах баба ви Дафина, и истината май покрай нея я зърнах, ама нейсе… Ще вземе да ме чуе,  после мира няма да имам. Та тъй с тоя орех - пие си кръв и не може без нея. Ако е  истина, че кръстът на Божия Син е направен от туй дърво, значи и Божията кръв е трябвало да го освети. Без кръв май нищо не може да се измъкне от лапите на сатаната… И тъй, аз съхна, но и дървото съхне… То съхне, и аз съхна…

- И какво стана после? - трепна Розалия, крайно заинтригувана.

- Какво ли? Орехът изсъхна съвсем и в село плъзна мълвата, че туй било Божи знак, демек нашият род бил род прокълнат, задето сме си взели общия орех на селото, и сега и аз, като последна издънка на рода, ще изсъхна и ще изгния в земята. И аз вехнех от ден на ден, като мома по изгора. Вече сили нямах да ставам от леглото. Майка ми се беше стопила. Всяка сутрин ходеше в църквата и по цяла нощ се кръстеше пред иконата на Богородица в стаята, и блъскаше главата си в пода. Водеше ми баячки и знахарки, но нищо не помагаше. Аз лежах на леглото, гледах през прозореца изсъхналия орех и ме хващаше яд, че нямам сили да го отсека. Един ден, в началото на октомври, ръмеше лек дъждец и откъм баирите над село пълзяха черни облаци, като кълбета черна прежда, която сетне се развиваше на ресни и по тия ресни дъждът се стичаше в двора ни. Щом дъждът спря, аз отворих прозорчето да подишам въздух и се загледах в ореха. Умираше старият орех. Лъскавата му бяла кора беше напукана, дънера му - прегърбен и той доживяваше последните си дни. Клоните му бяха изсъхнали; даже свраките вече не кацаха по него. Изпъшка орехът, откъсна се от него един почернял лист и падна на земята. И аз изпъшках, защото толкоз дъждове го поиха, а той все съхнеше и съхнеше. Съхнех и аз. Затуй пъшкаше тоя вампир - за кръв, ала аз туй не го знаех. Но стана чудо и то ми отвори очите. Същият тоя ден през октомври, когато валя дъждът, изведнъж из селото ни припукаха пушки и се захвана една стрелба, ама стрелба да видите. Майка ми затвори прозореца и дръпна пердетата. Втурна се тя и в двора да пусне резето на портата, когато портата се отвори и влязоха двама мъже с ямурлуци, с каскети и ботуши. В ръцете им - шмайзери. Шумкари! Дето сега им викат партизани. „Не бой се, стрино - каза единият. - Нищо лошо няма да ви сторим. Жандармеристите ни гонят.” И докато майка ми му отвърне, по портата ни заваля дъжд от куршуми. Стражарите бяха заобиколили къщата ни и стреляха. Аз отворих прозореца, ама от леглото си не можех да стана. И се започна една стрелба - страшна работа. Викам майка ми да се прибира, а тя стои на прага, кърши ръце и само повтаря: „Не стреляйте бе, ще убийте момчетата!” Стрелбата ставаше още по-люта. Накрая майка ми се качи при мене, заключи вратата, коленичи пред иконата на света Богородица и повече не стана: „Света Майко Божия, закриляй ги момчетата! Съхрани ги, света Богородичке!” От прозореца аз всичко виждах. Двамата партизани залегнаха под ореха. Сили нямах да им извикам. И орехът ги изяде. Жандармеристите, осем души, нахлуха в двора. Партизаните бяха ранени и все по-рядко стреляха. Накрая стрелбата секна. После… - старецът изтри една сълза, която щеше да падне в лулата му, - после каквото стана и да ви го разкажа, няма да повярвате.

- И какво стана после? - попита Розалия.

- После ли, хм, после… какво да ви кажа. Партизаните бяха тежко ранени. Онези зверове взеха да ги ритат, да ги блъскат, да им чупят пръстите на ръцете. Извикаха майка ми. И тя излезе, какво да прави. Накараха я да донесе две лопати, чук и десетина пирона. „Защо са ви?” - попита ги. „По-бързо!” - скръцна й със зъби водачът им. Майка ми им даде каквото намери и пак се прибра… На момчетата най-напред им тикнаха в ръце лопатите, да си изкопаят гробовете. И двата гроба около корена на ореха. Партизаните започнаха да копаят. Преваляше пладне и небето се проясни. „Хайде, по-бързо, по-бързо! - подканяха ги осемте изверга. - Няма цял ден с вас да се занимаваме”. Щом изкопаха гробовете, жандармите пак извикаха майка ми. Поискаха ракия и мезе. Тя се защура като луда из къщи и им занесе каквото имаше. Извади дамаджана с ракия и малко ябълки. Жандармите взеха да надигат дамаджаната един подир друг, извадиха ножчета от джобовете си и си нарязаха ябълките на резенчета. Накрая най-дебелият от тях, както си белеше резенчето, заби ножчето си в окото на първото момче, дето беше по-близо до него, а друг - в окото на второто. И досега се стряскам насън от виковете им. След туй фашистите ги приковаха с пирони към ореха. Единият го разпнаха като Иисус, а другият, с главата надолу, като свети Петър. Партизаните пак закрещяха, но по-слабо, щото вече губеха сили. Тоя, дето беше разпнат като Иисус, само извика: „Сбогом, Панайоте, сбогом, братко!” А другият нищо не можа да каже, вече се задушаваше. „Вашта мамка комунистическа!” - изсъска вождът на фашистите и от устата му излезе пяна, като на бясно куче. После извади един нож и отряза главите на двете момчета. Така умряха те като мъченици.

Старецът замълча.

- Странно - обади се активистът Кавръков, - пък доктор Желев твърдеше, че в България нямало фашизъм.

- Вашето докторче е един Юда - отвърна бай Видьо.

- А убитите?

- Нищо. Хвърлиха ги в гробовете и накараха майка ми да ги закопае с лопатата. „Трябваше и тебе да пребия, дърта кучко - сопна й се вождът на жандармите, - ама друг път!” Майка ми зарови  труповете. Главите на партизаните ги взеха жандармите. После разбрах, че по тях отчитали колко врагове на царя са затрили. След туй майка ми отиде на църква и поръча панихида за душите им. Това е. - Старецът пак замълча. - И тогава стана чудото. Орехът се изправи, накичи се с листа, вирна глава и размаха клони да го видят, че е жив. „Мамицата ти и мръсник! - казах си аз. - Ще те отсека аз тебе” Но с него и аз се съживих: бузите ми се зачервиха, заякнах и скочих от постелята. Майка ми всеки ден правеше метани на света Богородица, че ме спасила. Но аз вече знаех кой ме разболява и кой ме лекува, и точех брадвата си.

- А защо не го отсече, бай Видьо? - Розалия се размърда нетърпеливо на мястото си.

- Защо ли? Ха познайте!

- Не можем.

- Откъде ще знаете я. Тогава се запознах с баба ви Дафинка. Казано е: мъжът не бива да споделя всичко с жена си, ама аз бях още аджамия (16). Казах й за ореха. Че като скочи оная ми ти жена: недей, та недей. Който отсечал орех, Господ главата му отсичал. „Освен туй - вика ми баба ви Дафинка, - орехът хвърля дебела сянка, тука под него лятос ще си варя сладкото и ще си готвя”. Какво да правя. Хем го гледам на кръв тоя вампир, хем не мога да скърша хатъра на булката, лежи ми тя на сърцето. Оставих го, но оттогава съм му роб, щото му знам чалъма. Мине се не мине време и току му заколя я петел, я някое агне, я свиня по Коледа. А той си пие кръвта, и живот си живее. Не може без кръв туй дърво. И тъй си кара от време оно. И майка ми под него умря.

Настъпи мълчание. Звездите на небето сякаш се приближиха към земята, за да чуят какво си говорят тримата народни избраници и старецът, а луната, разтреперана от разказа му, набързо се притули зад един облак.

- А как се казва вашето село? - попита Крум Черпишев, за да промени темата на разговора.

- А че Змейково го викат - отвърна бай Видьо.

- Нямаше никаква табела като влизахме в него. Пък и на картата не е означено.

- А, табела имаше, ама разправят, че един змей дошъл от небето и я откраднал - бай Видьо намигна. - Селяните обаче говорят, че тоя змей бил от ликвидационния съвет…

Тримата активисти не отговориха нищо, гледаха звездите и мълчаха сконфузено. Ала и звездите мълчаха и чакаха да видят какво ще стане.

- Абе, Видьо, ти луд ли си, че държиш гостите на тоя студ - каза баба Дафина, която беше излязла да търси стопанина си. - Като вземеш да говориш, не се сещаш да спреш.

- Че то от тебе мога ли да взема думата? По цял ден бърбориш, като воденица.

- Не му се карай, бабо Дафинке - помоли я Розалия, - ние го слушахме с интерес.

- Ще ме слушате я - усмихна се бай Видьо, - щото имате интерес. Нали искате за вас да гласуваме. Затуй ще ме слушате, народа ще слушате, защото казано е: „Глас на-роден - глас Божи”.

- Хайде, хайде - задърпа го баба Дафина, - хайде да си лягаме. Остави хората да се наспят, утре работа ги чака… Вие няма ли да си лягате? - попита домакинята.

- Ще постоим още малко, бабо, и ние си лягаме - отвърна й Крум Черпишев и им махна с ръка. - Вие си почивайте, вие сте стари хора, за нас не се притеснявайте - добави мазно той.

- Добре де, ако искате още огънец, ей ги там дръвцата - слагайте да не угасне… - каза бай Видьо и се затътри към къщицата, сподирен от бабата си.

Старицата погълча стопанина си още малко, а после всичко утихна.

От звездното небе повея хлад и живот. Луната се криеше зад облаците и пак изплуваше, сякаш се оглеждаше да види дали всички звезди са на небето и дали не липсва някоя.

Тримата съпартийци пушеха, мълчаха и гледаха небето. Тревожни мисли, също като звездите, започваха болезнено да треперят в душите им и неочаквани въпроси опалваха съзнанието им като пламъците от накладения от бай Видьо огън. Те с удивление бяха слушали тоя побелял старец, който невъзмутимо пушеше лулата си.

Него ли щяха да агитират утре, него ли, който познаваше небето и земята толкова добре, както зеленчуците в градината си? На тоя ли отруден човек щяха да предлагат вятърничавите си митове и легенди за „величието” на една цивилизация, която беше построила технически и архитектурни чудеса, а беше убила душата на човека и я беше смачкала като просено зърно; една цивилизация, в която нямаше място за дявола и Бога, а само за еснафски сметчици и първични инстинкти; цивилизация, чиито „културни” огризки не струваха колкото едната от простодушните приказки на бай Видьо; цивилизация, стигнала до задънена улица?

Не, не само българските гласове са мистерия, мистерия е и българската душа - душа тъмна и потайна, благородна и сурова. Не можеха да агитират стареца тримата активисти от съюза на демократите. Те усещаха това и мълчаха сега под небесния свод, като деца, провинили се пред баща си. Не си продумаха и дума, докато огънят угасна. После хвърлиха цигарите си и се прибраха в стаите си - Черпишев с Розалия, а Кавръков - сам. И тримата заспаха веднага. Малко след това пропяха първи петли.

ІV

Призори, на другия ден, в селото пристигна кметът с цяла тълпа любопитни селяни от околните села, натоварени на коли, джипове и даже на камиони, дошли да видят на живо вътрешния министър. Трезв човек е българинът и тази негова трезвост го пази и от фанатизма, и от шовинизма, и от омразата. Само от вечно повтарящите се грешки не може да го опази тя.

Кметът, костюмиран и избръснат, пръв пристъпи към държавния мъж,

- Как е, как е, кмете? - свойски се пошегува с него министърът. - Ще ги вземем ли пак изборите?

- Ха, дано ги вземем - отвърна му като ехо кметът. - Хем и нас отгоре ще ни назначавате. И за държавата… дето се вика… полза ще има… пък и за селяните… пък и за всички…

- Ние позакъсахме тука, ала „всяко зло за добро”.

- За добро е, за добро е - почесаха се селяните по главите. - За добро е. И ние жив министър да видим тъдява, че то кажи-речи от предишните избори никой не сме видели.

- Много работа имаме, господа - усмихна им се активистката Гайдарова, която цялата ухаеше на „Шанел”. - Но връзката си с народа ние никога не сме губили. Дори когато сме далеч, ние всъщност сме с вас.

Селяните зацъкаха с език, като гледаха отблизо такава снажна булка: едни се възхищаваха от овалните й гърди, други - от здравите бедра, а трети й се любуваха изотзад.

Кметът поговори на ухо с министъра и енергично се разпореди на четирима младежи да поемат по посока към катурнатия мерцедес и мъртвия бик. Всичко беше организирано светкавично: два мощни самосвала пристигнаха от близката каменна кариера и издърпаха колата на пътя, а бикът веднага бе докаран в местната кръчма, където чевръсто беше разфасован от двама месари. После една част от него се озова в багажника на мерцедеса, а другата беше изпечена във фурната на селската хлебарница. Отнесоха я в кръчмата, където високите гости бяха настанени на богата трапеза с домашна ракия, червено вино и огромни салати. Внезапно писна гайда, заби тъпан и заплака кларинет. Моабетът започна.

В това време шофьорът с още двама помощници се въртяха около мерцедеса и се опитваха да го „излекуват”, а един тенекеджия до тях го измерваше изпитателно с поглед.

В кръчмата всички пийнаха и се поотпуснаха, а кметът взе да фамилиарничи с министъра и да кани госпожа активистката на танго. Напористият Кавръков скучаеше сред селяните, защото всички бяха попрехвърлили зрялата възраст. Но такава беше съдбата на българските села, опоскани и разорени от ликвидационните съвети.

Именно около тях се завъртя оживен разговор между кмета и селяните от една страна, и министъра и Розалия Гайдарова - от друга.

V

Привечер, тримата политици в понамачкания си мерцедес с цвят на шипки запрашиха към столицата. Селяните ги изпратиха до края на селото, дълго им махаха с ръце и хвърляха във въздуха каскетите си. Депутатите ги гледаха през рамо и също махаха с ръце, но в мига, в който изпращачите се скриха от погледите им, сякаш железен юмрук сграбчи сърцата им.

Мълчаха през целия път, докато колата летеше към столицата. И заедно с настъпващия мрак навън, леден мрак нахлуваше в душите им и те не можеха нито да се видят, нито да се намерят в него. И орехът, под който през нощта съзерцаваха звездите, и благите старци, напълно доволни и щастливи от живота си, и моабетът в кръчмата, и разпаленият кмет отлитаха назад, все едно никога не са били; техните образи, като картини в калейдоскоп, се разбъркваха в главите им, смесваха се и се губеха нанякъде, сякаш вятърът, който се бе появил, ги издухваше в необятната страна на спомените. Ту кметът им се привиждаше с бичи рога, ту мерцедесът с опашка, ту старците с коси като орехови корони, ту звездите танцуваха танго, ту селяните си правеха сами на себе си агитация за далновидната политика на съюза на демократите. Някакъв странен карнавал се въртеше в главите им и от него бликаше веселие и радост.

Но вятърът го издухваше от сърцата и душите им. Вместо него, с напредването по пътя, безпокойство и тъга се утаяваха в тях. Затова и мълчаха. Сега Кавръков беше седнал отпред до шофьора и току попипваше малкото касетофонче във вътрешния джоб на сакото си, като си мислеше как да изиграе своите козове. Двамата колеги на задната седалка мълчаливо пушеха. Розалия Гайдарова прилепяше заголеното си бедро до ръката на вътрешния министър, но той се правеше, че не я забелязва, взираше се в тъмнината навън и пресмяташе как да си спаси кожата, щом неговата партия загубеше изборите, както вещаеха социологическите проучвания.

Колата летеше към София, шофьорът кормуваше като вцепенен, а тримата продължаваха да мълчат. Колкото повече приближаваха столицата, толкова повече се вглъбяваха в себе си, между тях се промъкваше подозрението и надничаше злорадо в очите им.

Розалия Гайдарова не съжаляваше за проявената щедрост към вътрешния министър, но някакъв смътен страх я обземаше от високомерното отношение на Кавръков към нея и от мазния му свински поглед. Непонятно защо тя тутакси реши, че в София най-после ще му открехне каменните двери на своята благосклонност. Стига да не бъде късно. С непогрешимия си женски нюх, тя усещаше, че това трябва да стане още утре, още тази нощ. Затова, докато бедрото й изпотяваше дланта на вътрешния министър, дясната й ръка настойчиво погали врата на Кавръков. В огледалото на шофьора тя забеляза, че той само се усмихна. Беше закъсняла.

Недоволството на Черпишев също растеше. Първо: от наглото бедро на Розалия, от което вече нямаше никаква полза. Бедра да искаше министърът - с лопата да ги ринеш. „Не, Адам не е създал Ева от ребро, а от бедро” - размишляваше той над библейската притча, единствената, която знаеше в полицейската си практика, защото „Без бедра какво е жената? Напълно безинтересен субект”. Негодуванието му се разрази още повече не само от еротичните й похвати, но и от библейската притча, която натрапчиво обсебваше съзнанието му и го отклоняваше от тягостната мисъл за загубата на изборите. Но възмущението му се дължеше най-вече на това, че не можеше да се ориентира къде да се прислони, кому да се кланя, защото загадка е българският народ и никога не се знае кой ще спечели изборите.

Не по-малко ядосан беше Емил Кавръков, който никъде не успя да се уреди, докато партията им беше на власт и сега го ядеше гняв и яд, защото предчувстваше, че този път за съюза на демократите „парашутът няма да се отвори”. Донякъде го успокояваше портативният касетофон в левия джоб на сакото му, който хем щеше да го превърне в медиен герой, хем с по-друго око щяха да погледнат на него новите политици, когато дойдеха на власт. Но въпреки касетофона гневът му не отслабваше.

Колкото повече наближаваха града, толкова повече нарастваше недоволството им; те ставаха все по-подозрителни един към друг и все по-упорито мълчаха.

И шофьорът мълчеше, защото също беше недоволен. Обърнатият мерцедес, мъртвият бик и студената нощ, която изкара с тях, завинаги останаха запечатани в неговата бедна памет. С инстинкт, добре развит, като у бика, той усещаше, че тия избори май няма да са успешни като предишните, когато групировката му се ползваше с покровителството на идващите на власт. Сега щяха да дойдат другите две групировки с новите властници и трябваше да се примъкне към тях. Но как? Тоя въпрос оставаше без отговор, увиснал между бика и мерцедеса с цвят на шипки, и го тормозеше.

Пристигнаха в София късно през нощта, казаха си набързо: „Лека нощ!” и хукнаха да се прибират. Беше толкова тъмно, че никой не разбра кой накъде запраши.

VІ

На следващия ден, обаче, картината се изясни. На първа страница на големите столични ежедневници под сензационното заглавие: „Как се разпределят постовете в съюза на демократите” беше публикуван интимният разговор между Черпишев и Гайдарова, снет от портативния касетофон на Кавръков. Явно като по-млад и напорист, той беше изпреварил останалите.

Вътрешният министър веднага опроверга пред журналисти автентичността на интимния диалог и заведе дело срещу интриганта. Този скандал взриви съюза на демократите и свали рейтинга му в предизборната надпревара. Политическите противници незабавно бяха обвинени в изпращането на „тоя троянски кон с дървена глава” (каква ли друга може да бъде главата на троянския кон, ако не дървена!) в железните им йезуитски редици, за да ги разцепи. Активистът Кавръков, за голяма негова радост, на минутата беше отлюспен от фашизирания съюз, но и противниците му го заклеймиха като „предател” на съмишлениците си и го отритнаха. Пред него се очертаваше една-единствена перспектива - превръщането му в политически труп.

Съпругът на Розалия направи яростно изявление срещу напористия Кавръков, като също го даде под съд за клевета, и в дълго интервю пред вестник „Политическа мъгла” разкри каква незаменима „съпруга, майка и жена” е госпожа Гайдарова. Дори по едно време в главата му се роди налудничавата мисъл да прати мутри на вътрешния министър, но трезви приятели, с които се напи една вечер, го посъветваха да изчака с отмъщението си, докато министърът падне от власт, защото „срещу ръжен не се рита”.

Розалия Гайдарова целомъдрено мълчеше, но обожателите й в съюза на демократите не можеха да й простят, че се е отдала на Черпишев, който ги държеше в ръцете си, и успя да направи такъв „политически гаф” точно преди изборите. Кариерата й беше под въпрос и тя буйно недоволстваше. След изборите тя също беше отлюспена и не беше приета от никоя партия. Оставаше й само да се превърне в примерна „съпруга, майка и жена” и да плаче пред латиноамериканските сериали.

Но най-недоволен си остана Крум Черпишев, който, независимо от всичките си ходове и връзки, сподели участта на Гайдарова и Кавръков с тая разлика, че беше богат и спокойно се оттегли на вилата си, където започна да сади домати и картофи и да води „природосъобразен живот”.

Двамата му сина се заеха да въртят парите му, а той се отдаде на заслужена почивка. Но привикнал на градския живот, откъснат от познатата почва, той се чувстваше нещастен. Не го удовлетворяваха нито парите, нито постоянните гости, нито пищните трапези и младите студентки, които го посещаваха за успокояване на здравата му селска природа. Мъчеха го самота и безсъние, въпреки че живееше в палат. Бившият му шофьор Панчо Тухлата сега му беше личен бодигард и шеф на охраната.

Когато го връхлиташе безсънието, Крум Черпишев излизаше на голямата си веранда, вслушваше се в песента на щурците и съзерцаваше звездите.

И тогава, като през тясна пролука, нахлуваше в паметта му скъп спомен, който той смяташе за забравен. Изплуваше тоя спомен за нощ в селска къща под огромен орех, за звезден океан и топли човешки думи между трима души, които сега бяха заклети врагове. Тежка канара затискаше гърдите му и го душеше като вампир. И нямаше спасение.

Внезапно, най-неочаквано, една сълза се отронваше върху ръцете му, вкопчени в перилата на верандата, и ги парваше като искра от оксижен. След нея втора, трета… Бившият вътрешен министър плачеше. Отдавна, от смъртта на жена си, която той нежно обичаше, това с него не се бе случвало.

И всяка вечер звездите смаяни гледаха как ридае един съкрушен и побелял мъж. Той все се заричаше да отиде при двамата старци и да ги попита как може в глухото село Змейково, сред бедност и самота, те да са доволни и щастливи.

Но всяка сутрин, щом вдигнеше глава, размътена от алкохола и безсънието, от дълбоката мъка и недоволство, бившият вътрешен министър като гледаше неразбиращо бившия си шофьор и настоящ шеф на охраната, искаше да му каже нещо важно и значимо, но винаги повтаряше едно и също:

- Хубав ще е днес денят. Приготви се. Отиваме на лов.

———————-

Бележки:

1. Свети Йоан Кронщадски (1829-1908) - православен светец, канонизиран от Руската църква през 1990 г. Чества се в деня на Предпразненство на Рождество Христово - 20 декември, заедно със Свети Игнатий Богоносец. Най-известната му творба е „Моят живот в Христа” (1893), излязла в три тома.

2. Тянко Йорданов (1914-2003) - известен български професор по география, основател и водещ на предаването „Атлас” по БНТ. Дългогодишен преподавател в УНСС.

3. Полиандрия (гр.) - форма на групов брак, при която една жена има няколко мъже; многомъжество.

4. Фудула (ар. тур.) - неправилен род от „фудул” (надут, горделив, наперен човек).

5. Върколак - така народната традиция нарича превъплътените нечисти покойници (вампирите). Обикновено вярата във върколака се свързва с пролята човешка кръв - върколак става убит по горите от нож или пушка човек. Приживе и след смъртта си тези хора придобиват облика на вълк или куче през нощта до първи петли.

6. Вампирясва (от вампир) - вампирът в българската митология е демонично свръхестествено същество, произлизащо от душата на нечист мъртвец. Такива са самоубийците и починалите от неестествена смърт. Във вампири се превъплъщават душите на мъртъвци, погребани в несъответствие с традиционните норми - неокъпани, неопяти от свещеник, неоплакани от роднини, неприкадени с тамян. Вампирът е невидим дух, който излиза от гроба и отива в дома си да пакости на близките си.

7. Джанъм (перс. тур.) - в обръщение към близък човек при покана, молба или израз на леко недоволство.

8. Джендем (тур.) - отдалечено или опасно, непроходимо място.

9. „Човекът е само свещ на вятъра” - крилата мисъл на италианския теолог и схоластически философ Тома Аквински (1225-1274), която известният британски певец и композитор Елтън Джон използва в песента си, посветена на смъртта на Мерилин Монро.

10. Клашник - някогашна дълга връхна дреха от домашен шаяк; долама, късаче.

11. Нави - злосторни демонични същества в българската митология, които произлизат от душите на починали родилки и некръстени деца. По външен вид навите са малки пилета без перушина. Явяват се нощем и кръжат над комините и покривите на къщи, в които има новородено. Те писукат или плачат като деца и се стремят да навредят на родилката и бебето. Навите могат да отнемат млякото на майката или да причинят родилна треска, наричана често навивница.

12. За подобен случай на „развързване” споменава Иван Хаджийски (1907-1944) в своята книга „Бит и душевност на нашия народ”(1940).

13. Сур - светлосив.

14. Маждрак (ар. тур.) - бойно копие.

15. Манджа (ит. тур.) - гозба, ястие.

16 Аджамия (ар. тур.) - човек, който не разбира, не знае, не умее нещо, обикновено поради младост, неопитност.