Виктория Иванова

Из “Кодирана памет за обичане” (2026 г., второ допълнено издание)

***
И се свечери.
И всичко утихна.
Едно жълто листо
ме зави
и се усмихна…

***
Чуждата сега къща
някога беше мой дом.
Ще я погледам отвън…
Спомена ще прегърна…
Как да видя
на мама цветята цъфтят ли,
на татко виното ври ли?…

Мога само да почукам.
Кой е? - ако отвътре попитат.
Детството! - без глас
ще прошепна.

***
Къщичка, сгушена
в гънката на планината,
като сърце туптящо,
чака да се върне родата
с очи - още зрящи.

Селцето е заспало
в спомена на самотата.
Сърцето му е спряло,
щом мъртвите очи
са хлопнали вратата.

ДАНЪЧНА ДЕКЛАРАЦИЯ

Декларирам панелна крепост - квадрат,
прозорец с решетка. Чувствам се богат.
Ползвам рядко ток, вода, телефон,
вратът ми не е като на слон.
Декларирам патент за сергия,
и че по три пъти дневно ми се яде и пие.
Не сънувам кола и велосипед -
ходя си пеша, с крака на атлет.
Декларирам по тялото пет-шест болежки,
по душата - бол кръпки от грешки.
Не мразя, не крада, не псувам,
имам си малко талант, ми се струва.
Декларирам си единствената риза,
и че за никъде не чакам виза,
един-два бъдещи хонорари,
и че на ближния врата не отварям.
Декларирам поовехтялата си любов
и светът лъсва по-нов
от дънки на витрина в бутик
втора употреба - адски шик.
Декларирам се жив и в цял ръст,
(за което Бог има пръст.)
Декларирам българско име,
дух, адрес
и подпис. Тук и днес.

MODUS VIVENDI

Виното, дето светеше за двама ни, сама си го изпих.
А тебе те няма - ни телефонен, ни жив…
Да събудиш не смееш дори и съня ми - от страх,
че няма да оживееш
на щастието от нежния мах.
(То е трепкане от шарени крила на пеперуда
и много кратко в умерен климат вирее.)
Ти пиеш своята прозрачна Керацуда. А аз - моята.
И така бледо живеем.

***
Дали защото те няма
или защото ме има -
на болката бялата пяна
гарнирах с червено вино.
Розово-звездна дантела - химията на чувствата.
Две врабчета до мене са спрели…
Всеки си носи кръста.
Кой както знае и може
си налива в живота измама.
Червеното вино целувам…
О, Боже…
Защото те няма.

ЗИМНО

Нощта във чашата е спряла.
Стрелките стръмно пропълзяват.
Свещта - от вечерта - е догоряла.
И делникът във мене остарява.
Подранила е зората.
Безсънието търси причина.
Отворена ми е вратата -
ще надскоча днешната зима.
Покълвам в ранни минзухари.
На пролетно слънце приличам.
Копирам зеленото на светофари
и тръгвам към някого. Да обичам!
Нощта в часовника се точи.
Допивам чашата с ракия.
Щом цял сезон прескочих…
Значи,
че мога да правя магии.

***
Не сме дренки от един и същи дол.
Казват, че така било модерно -
не всяка жаба да си знае гьола!
И боклуците се хвърляли отделно!
И с теб се хвърляме един срещу друг,
защото искаме, можем и правим.
За есенната оран трябва силен плуг,
защото преди зимата това й остава…
И тананикаме тайно в нечуван двуглас.
И търпеливо си дяламе треските .
Вечеряме с внуците след вечерния час.
Кафето пием с кукуригането на петлите.
И нека говорят - от трън, та на глог -
ние вършеем в запустялата нива.
Когато животът ни поставя срок,
трябва глътките жадно да се отпиват.
А ако някой ни сочи със пръст
да знае, че на нас ни е все тая
и го заобикаляме околовръст…
А той ще си намери колая!

ЗАРИЧАЙ МЕ

Аз съм си такава -
още не го знаеш -
хлопне ли ми дъската,
по роса ще те омая,
с вълшебно лудо биле
на Еньовден брано
и наречено трижди
света да ти стана.
Но Еньовден днес е,
не хлопна дъската.
Дълбока вода съм,
пусни ми ръката.
Заричай ме само
да не те омая,
че отърване няма…
Само Еньо го знае.

***
По края на дневната ми сянка
самотата рисува ореол.
Не свиквам с разделите ранни.
А срещите са изпит алкохол.
Вечерям фини прахови частици
и пия от фалшивата луна.
В телефонния ми номер -
две шестици
заменям за утро и синева.
Заменям илюзорната радост
за капчица истинска тъга.
Звезда във ръката ми пада
и ме отдалечава от света.
Телефонът ми дава заето…
Ще попитате как го разбрах?
Сигнала му дочух, откъдето
се ражда утро, синева и прах.

РЕАЛНОСТ

Прегръдка, стопяваща глетчери,
които застиват пред океана.
Равновесие, търсено вчера -
тържествува в климатична промяна.
Защо учените да измерват
атмосферната температура,
докато хората треперят
от страх и завист,
и омразни бури?
Глобалното затопляне остава
в границите на нормалност -
с осъзната човешка представа
за близост - насъщна реалност.
Разтварят се ръце и поздравяват
с очакваното климатично чудо!
С прегръдките се оздравява…
Най-напред го усетиха лудите.

СТИХО-ДЪГА

Облачните различия
между двама
загърмяват в буря…
Но само след дъжд или буря
се ражда дъга!
Седемцветното е невидимо
на стайна температура.

***
Гердана, който сама си наниза,
отива на новата рокля.
Дъждът пак ловко облизва
мътните локви.
За себе си всеки избира
измама, която да носи…
А той… Той я разбира.
И не задава въпроси.

***
Последната съчка в огъня
изпука и заспа уморена.
Жадното жило на спомена
събуди чувство стаено.
На нощта под прозрачния купол
заподскачаха куп епизоди.
На шията на луната кръгла
се обесиха…Колко изгодно!
Без мене. Аз пак останах
жива - сред много покойни.

Животът отново ме хвана…
Сбогом, спомени!
Спете спокойно.