Слав Хр. Караславов

Този пътник
със обуща прашни,
в погледа си
дето всичко слага,
дето скита,
дето нощем страшни
сънища
сънува
в златна Прага,
аз ли съм, кажете, този пътник?…

Като зрънце паднало сред пътя,
без език,
без близки
и другари,
аз сърцето в спомените
къпя
и нашепвам,
от тъга изгарян:
- Где си, моя хубава България?…

Виното на този град е твое,
твойто грозде устните целува,
твойто име
в този град е мое -
то не се продава,
ни купува,
ако аз отпусна хладни длани,
живо то
след мене
ще остане.

1963