БЛОКАДА
Когато животът се разминава със смъртта
На 10 август вечерта Калин, Велю и аз излязохме на разузнаване към Калофер, защото бяхме научили, че войници са пристигнали в града и околните села. Трябваше също да вземем брашно, тъй като в лагера нямаше храна.
Овчарите, при които отидохме, ни съобщиха, че врагът готви голяма блокада. Решихме да се върнем бързо в лагера, за да предизвестим другарите. Беше вече много тъмно, когато ние поехме тесния път през гората.
Пристъпвахме бързо и леко, като внимавахме да не вдигаме шум. Изведнъж един изстрел процепи нощната тишина. Ние замръзнахме на местата си.
- Това са войниците, те блокират пътищата през нощта. Чрез изстрела си дават парола до къде са достигнали - прошепна Велю.
Зад нас по линията стоеше многоброен враг. Пред нас също враг и мрачна неизвестност. Какво да се прави? Трябваше да предизвестим другарите, пък и сами, откъснати от групата, бяхме изложени на по-голяма опасност.
„Напред към лагера” - беше нашето окончателно решение.
Начело застана Калин - опитен и предвидлив водач. Като сенки безшумно вървяхме ние през гората. Нощното бродене, това е най-типичното, това е три четвърти от живота на партизаните! Ние винаги вървяхме в колона на разстояние 5-6 метра един от друг. Вървиш и не знаеш какво те чака отпред.
Може би в храстите е притаен коварен враг, може би на следната минута ще загърми шмайзер от мрака и ще покоси младия живот, жаден за слънце и светлина.
Когато стигнахме кръстопътя ние заобиколихме, защото се опасявахме от засада. (И действително, после се оказа, че там е имало засада).
Към 1 и пол. часа през нощта пристигнахме в лагера. Посрещна ни командирът, комуто предадохме известието за предстоящата блокада.
После тримата легнахме да спим.
Но не можах дълго да спя.
Призори някой ме блъсна за рамото и аз станах. Целият лагер бе на крак. Мястото на лагера бе компрометирано, наоколо имаше пътеки и наши следи - затова бе взето решение да се изместим.
Всеки другар тури в раницата си по едно парче сурово месо, картофи, също сурови и брашно.
После всички един подир друг бавно започнахме да се изкачваме през гъстата гора на юг.
Движехме се извънредно предпазливо. Слънцето осветяваше поляните на „Букова могила”. Виждахме ясно как по тях се придвижваха войниците с пушки на рамо. Нямаше съмнение, че това е блокада. Отдалечихме се само на 500 метра от лагера и спряхме.
Наредихме се в кръг - „таралежова позиция”, залегнахме, готови с твърда решителност да бием врага, откъдето и да се появи той.
Така стояхме не минута, а часове. Слънцето надничаше през гъстите клони, бе прекрасен, светъл ден, а ние лежахме на шумата в мъчително очакване.
Ние чакахме мълчаливо, без шум, без звук. И тази зловеща тишина ненадейно бе нарушена от кратко изсвирване. Сякаш електрически ток мина по телата ни. Това се повтори, а после чухме човешки говор.
Войниците. Те бяха наблизо, те бяха около нас и може би ни обграждаха.
Мигове на безкрайно напрежение. Ние стиснахме здраво пушките и махнахме предпазителите, твърдо решени да се бием до последно издихание, но да не се предаваме.
„По-добре мъртъв, отколкото в ръцете на врага!” - огнена мисъл проряза съзнанието на всички.
10-15 души бяха залегнали върху една тясна пътека. Командирът на тази група бай Добрян съобрази, че от там може да минат войници и каза на тези да се дръпнат по-настрана. Тази наглед незначителна мярка ни спаси от избиване.
Пет минути след това отдръпване на пътеката се показа един войник с каска и лека картечница на гърба си. Зад него по същата пътека идеха други войници, въоръжени с картечници, шмайзери, бомби.
А ние разполагахме само с една лека картечница, взета чрез акция предишния ден от гара Свежен и обикновени пушки.
Те бяха стотици, а ние само 30 души. Силите бяха повече от неравни.
Като вцепенени, стаили дъх, лежахме и стискахме пушките. Те минаваха на около 10-15 метра от нас, виждахме подробностите на тяхното облекло и оръжие и струваше ни се невъзможно да не ни забележат.
Аз няма никога да забравя тези критични минути, както няма да забрави и никой от участвуващите. Мигове, когато животът се разминава със смъртта.
Войниците бяха изморени, те тежко се качваха по пътеката и ние слушахме как те ругаеха и псуваха. И като по чудо, никой от войниците не погледна настрани.
Ние изпитвахме същото чувство, което, навярно, изпитва играчът, заложил всичко на една карта. Защото, ако един от тях бе погледнал към нас, сигурно щеше да ни забележи и ние бяхме загубени.
Но всичко мина благополучно. Войниците минаха и никой от тях не ни забеляза. Бяхме спасени.
В същото положение прекарахме до вечерта, а после се прехвърлихме на север, където местността бе претърсена и сравнително беше по-безопасно.
След два дена бай Добрян, аз и други трима другари излязохме към село за разузнаване и храна.
По всички пътища и пътеки личаха следите на хиляди войнишки ботуши.
15,000 войници, като черна армия на смъртта, бяха преминали във верига през балкана и отишли на юг.
Нашата „територия” бе чиста.
——————————
в. „Отечествен глас”, бр. 68, 18.11.1944 г., подписано: Давид Овадия - Радой.
