ТЪГА ПО РОДЕН КРАЙ
Наско седеше пред бакалницата на своя чорбаджия Ради Леската и разсеяно гледаше минувачите.
Тих ветрец леко развяваше отдавна нестриганата му коса, а мартенското слънце, нежно като майка, провираше лъчите си и позлатяваше всяко косъмче на главата му. Наско прие тая милувка с разнежена душа, притвори блажено очи, и под клепките му бавно провиснаха две сълзи.
Между овлажнелите му мигли затрептяха пред очите му синьо-зелени кръгчета и, като златен слънчев лъч, една пътека се проточи нататък далеч… чак там зад оня сиво-синкав рид.
По нея Наско слезе преди шест месеца. Колко хубави бяха сините какички и едрите звънчета, нацъфтели отстрани по пътя! А изораната стрън беше разтворила черната си хлебородна пазва за милувката на есенното слънце.
Листата на дърветата бяха натежали от кръв и злато, и когато вятърът провираше пръсти между тях, за да ги погали, те звъняха и пееха.
Наско крачеше тогава до майка си, а очите му се пълнеха със сълзи. Наистина ли няма да види вече тия широки родни поля, осеяни с пъстри цветя ? И тия ридове, обрасли с буйни гори, извишили върше чак до Бога?
Струваше му се, че градът, в който отиваше, не е като неговото малко селце, сгушено между тънките снаги на тополите. Той е някакво чудовище, което, зърнало го, ще разкрие грамадна уста и ще го погълне.
Страх и ужас сковаваше сърцето му. А майчината ръка така кротко го водеше. Наско се опита да заговори нещо майка си, но тя само го погледна. Мълчеше.
А в очите й светят две стъклени мъниста. Седят в ъгълчетата на очите й, лъщят и не капват.
- Мамо ма, все там ли ще живея? - пресипнало запитва Наско, а в гърлото му нещо трепери.
- Там, чедо…
- И няма ли да идвам? Ами ти?…
- Аз ще работя, Наско… Трябва хляб за Севдалинка и Гошко. И ти да работиш тук, за да помагаш… Знаеш, нищо си нямаме. И татко нямаш… А аз сама къде мога…
Наско хлъцна и замълча.
Защо тогава не й каза той, че тук за него няма да има радост?
Ето, в сън сънува оня мил беден дом с порутения плет и малката изкривена круша до пътната врата, на която е свило гнездо малко черно косе. Ами кога дойде щъркелът няма ли да го потърси? Ех, и тук ще дойдат щъркели!
Може би по-много, но те ще летят горе високо над високите къщи. А лястовичките ще пишат тъмни бразди из разпиляното слънчево злато - толкова чужди за него.
- Хайде, Наско, иди за вода! - и дядо Ради кротко го потупа по рамото. Наско отвори очи и засрамено го погледна. Златната влага се дръпна от миглите му, и слънчевата пътека към родното село потъмня и се изгуби. Удави се нататък зад баира. Изчезна и остана да блести само в спомена му.
Наско грабна зелената стомна, подсмръкна нажалено и заслиза надолу по неравния калдъръм към чешмата. Като стигна, подложи стомната под чучура, а той приклекна и се загледа в бързо течащите струи.
- Също като нашата в село! - мина през ума му. Па протегна ръка, разплиска водата, и тя му се видя топла, не така студена, като оная там в планината. И камъчетата горе бяха по-гладки, и небето по-синьо и по-близко, и всичко по-мило, по-скъпо…
Наско чувстваше, че нещо бе оставено, забравено там, нещо, което тук му трябваше, без което не можеше.
Стана му болно, неизказано болно.
Той взе стомната, която отдавна бе преляла, и забърза към бакалницата.
Вечерта, когато слънцето се удави в морето зад баира, на Наско му се стори, че между угасващите му лъчи видя топлата майчина ръка, която му кимна нежно и го повика.
Той не седя дълго вън на пейката, както друг път, а повече от час безмълвно се навърташе около дядо Ради, вдигаше ръчичка да му обясни нещо, защото усещаше, че в гърлото му нямаше глас. Накрая не издържа и като не можа нищо да измисли и заприкаже стареца, облегна се до стената и горчиво заплака.
- Да не си болен, Наско? - запита угрижено дядо Ради.
- Пусни ме, дядо… пусни ме… да си ида… само за един ден… да видя мама, дядо… и всички… Мъчно ми е…
Дядо Ради кротко се усмихна.
- Че защо не кажеш, бе, Наско! Я, толкова плач за село… Че бива ли? Какво ли има там!… Чудо!… - кротко загълча той, а вътре в сърцето си знаеше, какво има там.
Мъдростта на белите му коси отдавна го бе научила, че най-милото е там, където пръв път са погледнали очите ти.
Нима той не помни още своята чудно хубава Македония? Македония - със сините като пролетни небеса езера? Помни я. Като че вчера е излязъл от там и, струва му се, ако извърви една нощ път назад през гората, тя ще му се усмихне ведно с изгряващото слънце…
- Хайде, Наско, сядай да вечеряме, дядовото, па утре ще впрегнеме Дорка в каруцата и двама ще потеглим. Ти ще видиш своите, а аз горе от планината ще догоня слънчевия път: там, където слънцето се удави, там е Македония!
Наско отри сълзите си, наведе се и целуна ръката на дядо Ради.
Когато повдигна очи нагоре, той срещна пълния със сълзи поглед на стареца.
Дядо Ради плачеше за своя загубен край.
——————————
сп. „Детски живот”, г. 8, бр. 6, 1937-1938 г.
