Иван Енчев

Из „Будна жарава”. Български легенди

Било през пролетта на 1876 година.
От селата Бяла черква, Мусина и други околни места се събрала четата на Поп Харитон и учителя Бачо Киро, за да се включи в Априлското въстание против османската власт.

Когато въстаниците пресекли река Янтра и се насочили още по на юг към големия Габровски Балкан, от околните селища към тях се присъединили по няколко българи. Така в четата се събрали двеста души патриоти.

И от село Горни рът тръгнали трима смелчаци. Единият от тях бил трийсетгодишният майстор Славчо от големия търновски род Радославови. Едър мургав мъжага с хубави черни мустаци. Строител на къщи. Мъж като канара! Як за двама! Камък да стисне, суроватка ще пусне като прясно сирене!

Само той от тримата нови бунтари бил женен и с деца.

Съпругата му Величка била негова лика-прилика! Висока русокоса българка в разцвета на силите си. С живи светли очи. Пък ръцете й - корави и чевръсти! Все читави и за женска шетня у дома, и за пъстра бродерия, и за остър сърп по жътва, и за мъжка мотика на нивата.

А каква гласовита песнопойка била по селските седенки! Нямала равна на себе си в цялата околност!

Величка не възпряла мъжа си. Знаела, че той може и да не се завърне жив и здрав. Сърцето й се свивало от лошо предчувствие.

След няколко престрелки с многократно превишаващите ги военни защитници на османската власт, една нощ въстаниците били обкръжени в Дряновския манастир „Св. Архангел Михаил”.

Цели девет дни и нощи удържали на обсадата. Повечето четници погинали заедно с войводата Поп Харитон. Малцината оцелели се разпръснали из Балкана.

Докато траели тези боеве, по селата върлували въоръжени башибозушки банди и опожарявали българските къщи. Най-напред започвали от домовете на въстаналите стопани.

Когато башибозуците наближили село Горни рът, Величка събрала, колкото свари багаж, и тръгнала да се укрие в по-далечно селце. Имала четири малки деца.

Най-малкото било момиченце пеленаче, наскоро кръстено Рада от селския свещеник отец Григорий. Майката преценила, че ще й бъде непосилно да го носи по баирите.

Накърмила бебето хубаво и с насълзени очи го повила в повече пелени и топло юрганче. Положила го на скришно в най-затънтеното кьоше на мазето на къщата си, с надежда да го завари живичко, когато се завърне подир някое време.

Волю-неволю повела другите три невръстни деца с пламтяща мъка. Сляла се с хората от цялото село и всички се втурнали да бягат на далече, за да се спасят от насилията и зверствата на башибозушката орда.

По пътя черна вест за гибелта на майстор Славчо запалила жив огън в душата й.

Насилниците запалили плевника на Величка, но завалял дъжд, примесен със сняг, и пожарът не стигнал до къщата. След време, когато стопанката се завърнала в дома си, намерила малката Рада вкочанена от студ.

Скубела косите си от жал, плакала, страдала. Към по-стария пламтящ огън в нейната душа се прибавила нова горяща главня, много по-гореща! И тя дала обет пред иконата на Света Богородица да роди още толкова дечица, с колкото Господ я дари.

Омъжила се набързо за един работлив стар ерген от съседното селце. Започнала да ражда деца все наскоро едно подир друго. Хвърляла отрязаното пъпче на всяко бебе в близката вековна дъбова гора.

И все повтаряла своята благословия: „Да расне живо, здраво и гордо като най-високия дъб!”

Съседките започнали да я питат укорно докога ще продължи така, пък тя отговаряла:

- Ще раждам българчета, докато мога! Само тъй ще изкупя греха си пред Бога, че не опазих моята миличка щерка. Аз ще родя и дечицата, които щеше да роди Радка, когато пораснеше. Заклела съм се. От деца зарар няма! Туй съм го запомнила и от мама, и от баба Велика.

Избърсвала с длан по някоя сълза от мъка и добавяла:

- Заедно с моя дълг, само тъй ще изпълня и борча на Радка към България.

Минавали години. Величка продължила все тъй усърдно да работи и вкъщи, и по къра. Но вече никога не запяла песен нито на селска седянка, нито на някой празник. Как да пее, когато сърцето й плачело, все заради покойната Рада?!

Ала един ден станала още по-жестока беля в къщата на Величка, когато тя работела на една далечна нива. Била заръчала на най-голямата си дъщеря Невена да се грижи за другите момченца и момичета вкъщи.

Девойката така и не сварила да забележи кога най-малкото й братче Радослав е припълзяло до стръмните стълби, които слизали надолу от горния етаж на къщата. Момченцето се претърколило и ударило главичката си в стената. Не смогнали да го освестят. Починало.

Съдбата хвърлила трижди по-гореща главня към стария пожар в душата на Величка. От мъка, гняв и ярост тя крещяла на Невена:

- Ти кьорава ли беше, да не видиш накъде пълзи Радко?! Махай се от къщата ми, да не посегна да те удуша с голи ръце като сляпо кученце!

Не била на себе си. Големите й сини очи пламтели яростно - по-остри от игли за балкански губери! Все втренчени към хленчещата девойка. Нейните яки ръце с дълги треперещи пръсти били готови за чудо невиждано.

Добри съседи я възпрели. Подслонили пропъденото момиче, което било едва на осемнайсет години. След месец го задомили за един млад вдовец чак в далечно селце из Родопите, за да не може да се завърне при Величка. А тя никога повече не споменала и думичка за Невена…

Година подир година Величка спазила своя майчин обет. Сколасала да отгледа осем момчета и момичета.

Изтърколили се още лета и зими. Вторият съпруг на Величка починал. Вече задомените й синове и дъщери започнали да я подпитват на кого ще завещае своята къща, дето някога я били строили заедно с майстор Славчо.

Пък тя все им отвръщала хем добродушно, хем хитровато: „Рано е още да ви кажа. Ще научите волята ми, когато му дойде времето.”

Минали нови години. Една дъждовна есенна заран доста остарялата Величка не се показала на двора рано-рано преди всички в дома й. Успала се за вечния си сън.

Погребали я, както се полага според православния ритуал. По отдавнашна заръка на покойната нейният връстник отец Григорий бил посъветвал опечалените да я положат в гроба на майстор Славчо. Над него надвесвал дълги клони голям стар орех, който преди много години била посадила Величка.

На погребението отсъствала само прокудената Невена. Никой не се сетил да я потърси. Всички поглеждали въпросително свещеника. Той много добре се досещал къде ги стяга чепикът. Те все още не знаели майка им на кого е завещала къщата си и още неразделените нейни ниви.

В края на панихидата за деветия ден от смъртта на Величка отец Григорий извадил из пазвата си един прегънат на четири пожълтял лист хартия, подпечатан с печата на селската църква. И високо прочел сетното желания на покойната: „Къщата и целия си друг имот завещавам на моята мила дъщеря Невена.”

Всички синове, дъщери и внуци се втрещили от изненада. Онемели от завист. В гърлото на всекиго заседнала горчива хапка от вареното жито с мед. Дори не близнали шишетата с червено вино за помен.

Сякаш изневиделица съзрели наблизо най-страшния смок, настървен да се стрелне към тях, и вкупом бързешката напуснали пресния гроб.

Отец Григорий не им рекъл и дума повече. Скътал листа със завещанието, за да го занесе при кмета на селото, който щял да приведе в изпълнение последната воля на Величка.

Виделият какво ли не в живота си Божи служител цъкал с език и гледал мълком подир прегърбените отминаващи мъже и жени. После се прекръстил към купчината рохка пръст с дървен кръст, шептейки благомолно:

„Покой на душата ти, жено! И Господ не мрази, когото наказва. В олтара на своята съвест всеки се моли самичък.”

ЕПИЛОГ

Невена, когато получила неочакваното наследство, още същия ден заявила, че го дарява на Дряновския манастир, край който през 1876 година е загинал като въстаник нейният баща майстор Славчо.

Тя живеела в малко село в подножието на родопския връх „Света Неделя”. Сама на себе си била дала повеля да продължи стария обет на майка си и непременно да роди поне едно момченце.

Доста време съдбата била несговорчива. Все наскоро й се заредили ха едно, ха второ, ха трето момиченце. Чак после навръх Великден дошъл ред на тъй желаното момченце.

„Изгря още едно слънчице на моя праг!” - сияела от радост Невена. Кръстила момчето Радомир в голямата църква „Свети Георги Победоносец” в прославения от Дельо войвода Златоград…

Вече се радвала на седем внуци и внучки. Гордеела се с две палави правнучета. И други очаквала. Да спи зло под камък!..

2026