Мая Златева

На Стоян Златев

- И днес… по късния следобед да вземеш да дойдеш при мен на обекта…, - Стоян като че ли искаше още нещо да поръча на жена си, но явно още не можеше да каже с категоричност - или…- продължи той - я най-добре ми звънни по телефона!

- Ти нали не искаш да те притеснявам, като си на работа?! - отвърна тя, надниквайки през вратата на кухнята. В ръцете си държеше джезвето с недовареното си кафе - Какво си наумил?

- Днес ще идва дядо Николчо от Балчик, знаеш, разказвах ти за него. Ще реставрираме Аптармановата фурна, та рекъл, че сам ще си избере на кого занаята да предаде.

- ?!

- `Кво се чудиш. Да не мислиш, че знам, как се гради пещ за хляб?! За триста и шестдесет хляба, за селски хляб. Такива пещи веднъж се градят, а другият жив майстор бил чак в Пловдивско.

Жена му го погледна с усмихнат поглед и кимайки с глава:

- Туй да ти е проблемът. Ако правилно съм те разбрала, искаш да запиша пропорциите.

- Нали и аз това ти казвам, ако не ме избере…, ти си жена, все ще се разбереш с него… Хайде, до после… А! Ако се наложи, може и по-рано да те извикам. - подхвърли Стоян, преди да хлопне вратата след себе си.

Даже и обяд не беше станало и Стояновата жена вече притичваше към Аптармановата фурна. Макар и до училище „Вапцаров” пак щяха да й трябват поне двадесет минути, а Стоян я препираше по джиесема. Довели дядо Николчо с кола, огледал строежа, огледал и хората, па накрая поискал малко столче да му дадат. Седнал и посочил с пръст към него: „Ти ми требиш, па си и намери свой човек, да пише и да ти помага, а останалите да си одат”. Рекъл, стиснал устни, кръстосал треперещи ръце и зачакал.

- `Кво става? - почти запъхтяна Стояновата жена навлезе в обекта. - Що си сам?

- Не съм! Оставаме само аз, ти и дядо Николчо.

- Туй ли ти е булката?! - погледна я с уморените си очи старият майстор.

- Да, що - позасмя се Стоян

- Хм, що! Да си я пазиш! Хубава е… Ела, чедо тука сега, сложи тук тая пейка, зими този молив и тоя лист и нарисувай един не много голям кръг…

Дядо Николко започна да им обяснява подробно на колко сантиметра в диаметър, на колко реда преви тухли, после колко конусни, как се редят, но и как преди това да си подготвят основата. Държеше лъснатата от носене крива сопа, чертаеше с нея по земята и нареждаше:

- Мене гледай, ша ма слушаш, аз на девендесет и три години съм станал, двадесет и седем фурни съм направил. И мене тъй ма е учил майстор, и майсторът ученика си избира, та… - хвана я той за ръката, погледна я право в очите и рече бавно, сякаш стара мъка се е загнездила в сърцето му - аз ни син, ни дъщеря имам, ама като те гледам, че бързо прихващаш, добре е, не съм сгрешил - сякаш на себе си говореше, като продължаваше да я гледа право в очите: - Стар съм! И я доживея до пролетта, я…

- Не ги мисли тия приказки, дядо Николчо - усмихна се младата жена - право да си кажа, гордост ми е, че Стоян ще реставрира Аптармановата фурна. Казват, голяма била, най-старата в града ни, а и всичко наоколо тук все в пределите на хана било.

На другия ден рано призори бяха и тримата на обекта.

Дядо Николчо бдеше зорко никой да не идва и никой да не вижда как се градеше основата, после кофражът, а подир туй и куполът на фурната.

На третия ден едно босоного циганче се вмъкна при тях:

- Ко прайте тука, бе? - звънна детският му глас и стресна работещите.

- Тебе кой тъй викал? - вирна сопата си дядо Николчо - Я, марш при майка си!

Циганчето се скри от погледа му, но звънкият му глас показваше посоката, към която се бе запътило. Не след дълго се появи отново, хванато за ръка с много възрастен мъж. По всичко си личеше, че и той беше на подобна на дядониколчовата възраст:

- Фурната ли правите?! - поде той - Арно, арно. Че кво беше то?! От нашия  имот само фурната остана и тя взе да се руши.

Мъжът приседна до дядо Николчо и Стояновата жена и взе да разказва как преди години дядо му откупил от най-големия син на Аптарман-Али фурната и част от двора.

Тогава през Освобождението буквално разпродали хана на парчета и който имал малко скътани пари, успял да си купи имот, но заедно с това плъзнали какви ли не приказки и легенди.

- - -

Аптармановият хан се славеше из цялата околност с гостоприемството и топлия си симид, който всяка сутрин примамваше с аромата си. Трите му големи дъбови порти с резбовани слънца и полумесеци зейваха точно при изгрев слънце и до късни доби изпровождаха и посрещаха пътници.

Тук отсядаха от различни краища. Идеха от Влашко, от Молдовата, от Беломорието, та чак и оттатък Истамбула.

Градът бе на кръстопът, посред равнината, и кога се прибереше житото, от вси страни се стичаше народ на големия Оглу-пазарджишки панаир. Тук имаше повече от десет хана, но най-личен бе Аптармановият хан.

Нашенци си наричаха панаира - Добричкия. Дали от добър или поради навремешния деспот Добротица, ама носеше му се славата на търговско сборище, което оживяваше околността за цял месец. То комай тук винаги е имало такова сборище, щото хортуваха хората, че в древни времена оттук се виел римски път от Охрид за Дуросторум и че веднъж, кога римската войска замръкнала по тия места, решили тук да си направят стан. На сутринта били нападнати от цели пълчища конници оттатък Дунава. Римляните тогава носели със себе си много стока, вино и храна от остров Родос и за да не им тежи, една част от тях останала по това място, че да ги посреща и изпраща от битките. Говореше се още, че толкова много вино и злато носели със себе си, че трябвало да го закопаят тъдява. Та хората си го знаеха, че градът открай време си беше град за срещи, търговия и приютяване, че духнеше ли зимният вятър, равнината не можеше да се премине току- така.

Почти насред центъра на града Аптармановият хан се извисяваше с огромната си бяла снага на три ката. Одаите му бяха с кипри первази по резбованите тавани и гледаха към общите кьошкьове през грейналите от белота пердета, изпъстрени с ярките цветове на цъфналите мушката.

Три големи ореха приютяваха с тежката си прохлада през жежките дни откъм дясно на двора. Под  сянката им в полукръг бе скован коневръз, о който се връзваше добитъка и каруците на настанените вече гости на хана. Току зад тях бяха и конюшните на три реда. Покрай високите зидани стобори на хана се виеше и дълъг сеновал за гости и зима, че добитък не се посреща ей така без хич. Насреща им беше голямата Aптарманова фурна, където трима майстори месеха хлябовете.

Дворът бе голям, настлан със ситен калдъръм и гъсто обрасъл с трева. По него сновяха напред-назад мъже и жени. Точно по средата имаше и дълбок кладенец с недълго корито за водопой. Встрани от голямата лична порта бе поставена направо на земята дълга, дебела греда, о която се връзваха поводите на добитъка на новопристигналите и стояха там, дорде лично Аптарман-Али ги приемеше и настанеше в хана си. Тук можеха да отседнат всякакви гости, щото Аптарман-Али бе прочут с гостоприемството си и щедростта си. На най-богатите той приготвяше най-личните одаи на третия етаж, та надалеко да виждат. Втория етаж обитаваше той с челядта си, че комай хич не беше малко, а на най-долния етаж се настаняваха тези, които можеха да си го позволят. В повечето случаи гостите му си плащаха за плевника и спяха там покрай стоката си.

Аптарман-Али бе висок, едър мъж с побелели коси, които той стриктно криеше под атлазената си синя чалма. Бялата му риза се изопваше по набъбналия корем, добре пристегнат с широк пояс от червено сукно. Сините му атлазени шалвари бяха прилежно изгладени, а черният му елек бе богато везбован със сърма, гайтани и мъниста. Той винаги държеше на изрядния си външен вид. Добре подстриганата му брада беше дело на личния му берберин, който всяка сутрин пристигаше рано призори, измиваше го, сресваше го, вземаше си полагаемото рубе и тръгваше по гостите, та дано му изскочи късметът.

Само след три дни се откриваше панаирът, та затова и целият град се суетеше около това събитие, щото всеки се надяваше да оживи търговийката си, да продаде или купи от реколтата, да натрупа зимнина. Там, на панаира, можеше да се намери какво ли не - семена за посев, чанове, сечива, вълна, памук, фини бели платна, конци, борина, восък, газ, сол, зърно, мляко и кашкавал, маслини и оливия, цървули, амуниции и още, и още…, но най-привлекателни бяха сергиите с накити за моми и невести, печени семки, топъл симид, аромати, мед и куп още лакомства, сред които бяха прочутите сакъз, локум и бяло сладко - гордостта на всяко заможно домакинство, че кога се съберяха зиме момите по седенките, да имаше с какво да примамват ергените и да събуждат завистта у дружките си.

След три дни из въздуха щеше да се носи ароматът на печено месо, семки и царевица и да се смесва с миризмата на дим и фашкии и над всичко това ще да се носеше общата гълчава от светло до тъмно и когато се затвореха и четирите големи порти на оградения добрички панаир, тези, които познаваха Aптармановия тертип, щяха да бързат, за да се приберат. Тогава Аптармановият хан оживяваше с многото открити огньове из двора си и приказките щяха да се носят докъде втори петли. И чак тогава закратко да утихваха и ханът, и градът, за да се отдадат на сладки сънища, да, само след три дни.

Денят се пробуждаше със звъна на църковните камбани, примесен с провлечения напев на ходжите по минаретата.

Двама ратаи отвориха тежките порти на хана, когато там застана слаб, висок мъж, брадясал, с мръсни потури и мърлява, кърпена риза. Алейко смъкна от главата си проскубания калпак и попита:

- Тинко, как ще мога да говоря с Аптарман-ефенди?

Тинко бе единият от ратаите и се славеше с по-особена почит поради острия си ум и пъргавина. Той само смигна на новопристигналия да върви подире му. Двамата се отправиха към задния двор на хана, където суматохата бе по-голяма. Тук корав мъжага цепеше дърва, а две дребни момчета прибягваха с наръч цепеници до фурната и обратно. Две жени, едната прошарена, а другата - млада, омотани с черни, избелели престилки, перяха в дървени корита и простираха на опънати сиджими огромен куп чаршафи, покривки и дрехи. Там беше задният вход на хана, който водеше до голяма гостилница, където сутрин се сервираше кафе, а вечер се превръщаше в кръчма.

Двамата мъже влязоха вътре. Тинко прибяга до седналия в ъгъла между много възглавници Аптарман-Али, наведе се за поклон и после, приближавайки се до ухото му, прошушна нещо. Аптарман-Али се обърна изтежко и огледа през рамо бедняка:

- Влез! - рече той, като посочи с ръка.

Алейко пристъпи смутено и зачака.

- Работа, казваш, си дирил - погледна го ханджията, като сръбна шумно от чашката с кафе, която държеше в ръцете си.

- Да, ефенди, каквато и да е, само да е работа!

- Хм, каквато и да е… - позамислено повтори думите му седналият мъж. - А ако да река клозетите да изчистиш?!

- Щом е такава волята ти, ефенди, да…

Аптарман-Али махна с ръка:

- Тинко, пригответе му голямата каца и кофата и да се залавя за работа, че хората ще дойдат. На каца ти плащам по една жълтица - обърна се той към наемника: - След три дни да си готов!

Алейко се измъкна заднешком и се потътри подир Тинко. Мръсна и гнусна работа му отреди Аптарман-Али, но затова пък щеше за толкова жълтици кравичка да си купи, а и най-сетне можеше… Алейко замечта и мечтата му добиваше такива измерения, че изпълни дробовете му с дълбока въздишка, а после се изопна на устните му, като прилегнала хубавица върху росна морава.

- Ти какво си се ухилил? - стресна го гласът на Тинко, който вече няколко пъти го бе викал по име, без да му бе отговорено. - Коджа работа те чака, а мене ако питаш, не е от най-отбраните…

Алейко му отвърна с усмивка:

- Да, ама ще мога кравичка да си купя и… -  недовърши той.

Тинко се загледа в просветлялото му лице. Проследи Aлейковия поглед, който се рееше по формите на перящото насреща му момиче.

- Е-е-е-ей! -  дръпна го той за ръкава: - Не си го и помисляй! Тя е наложница, а старата я варди като орлица. Там и Аптарман-Али не пипа, камо ли ти, потуранкото.

Тинко срещна надигналия се гняв в светлите Алейкови очи:

- Мене това ми стига. Да знам, че ми е вярна - отвърна високият млад мъж на ратая, който в недоумението си се извърна, за да види що за гледане има да се гледа, ала позна онази чиста руменина по бузите на момичето.

- А бе, вие двамата да не би…?!

- Тебе какво те е еня?! - сопна му се Алейко: - Каквото и да е, моя работа си е! - и тръгна към двата големи клозета, които бяха един зад друг в дъното на задния двор: „Мръсна работа, ама сигурна! Щом Невена ми е вярна, какво ми трябва повече?! А тоя ми не харесва! Като че ли мерак е хванал…”

Още с първата кофа се разнесе остра воня, която се подсилваше и от лекия ветрец. Смрадта като че ли лепнеше по дрехите и косите му. Когато подкара впрегнатите волове с натоварената каца, Алейко се изравни с Невена, която в този момент простираше бялото пране. Очите им се срещнаха и се спряха един срещу друг:

- Харно да ти е, Невено, - рече той, като опъваше поводите на воловете.

- Харно и на тебе да ти е, бачо Алейко! - отвърна смирено момичето.

- Върнах се! Заради тебе се върнах…

- На очите ми е благо, бачо Алейко.

- Това се види! А на душата, Невено, на душата благо ти ли е…?!

- И на душата, бачо Алейко, само че… - не довърши тя, като извърна глава.

- Какво?

- Да си дадеш ризата да ти я изпера - рече му бързо момичето.

- Ако да е само поради ризата, да ти я дам, що да не ти я дам?! Ама чини ми се мене, че комай не ти е благо на душата…

- Не говори така, бачо Алейко. Наложница съм тука, не видиш ли?! Продаде ме тейко за един хляб на ден, че гърла много у дома, а аз не съм видяла ни майка, ни братя, ни сестри, ни баща вече цяла година. Живота ми зачерни…

- Как щяло така, Невено?!

- Не питай, бачо Алейко, не питай… - момичето се наведе, взе от дървеното корито поредния чаршаф и го метна върху тънкия сиджим. После подпря натежалото въже с висок чаталат кол, за да не провисва.

- Довечера при месечина ще те чакам при задната порта!

Алейко беше излязъл из хана, когато към Невена прибегна Тинко, който уж носеше две големи дървета за нацепване.

- Невено, вярно ли е, що думат хората?

- А що думат хората, бачо Тинко? - Невинният й глас смути ококорения мъж.

- Думат, че стара любов си имала с тоя…

- Що ти чини тебе моята любов?! А и вече ти рекох друга да дириш!

- Друга, ама не виждат очите ми тъдява, как да диря друга, като ти ми харесваш и на сърце си ми легнала…?!

- Наслушала съм се на такива думи, бачо Тинко. Друго ми трябва мене, друго…

- Ако да е мъж, аз съм мъж - рече той, като се тупна о гърди.

Момичето го изгледа подигравателно и тръгна обратно към старата жена, която продължаваше да накипва пране.

Двамата пратеници на градския еснаф се бяха разположили по меките възглавници в голямата гостна одая и чакаха с нетърпение що ще рече Аптарман-Али.

- Ефенди - поде любезно дребничкият пълен, мустакат мъж - тебе приляга ти да оглавиш еснафския съд, дорде трае панаирът. Ние сме се споразумели по десет жълтици на ден да ти броим и по още две за всяка присъда.

- Традиция е, ефенди, всяка година съд да има на панаира, щото мир и спокойствие да е и кражбите да се наказват, а търговците да се поощряват - допълни другият по-слаб, но дългокос мъж, като пушеше от лулата си серт тютюн.

Аптарман-Али щракна с два пръста към стоящия прав в дъното на одаята Тинко. Ратаят се измъкна тихо, за да влезе почти веднага с поднос с три горещи кафета. После, като струваше поклон, той поднасяше малките чашки на всеки поотделно.

- Свободен си - отпъди го ханджията, като продължи: - Туй, що думате - харно е, ама аз съм хрисим човек и мене ми е трудно съд да отреждам.

- Ти, ефенди, само ще казваш, що другите от трибуната са отредили, а и парите не са малко, Аптарман-ефенди…

- За малко… не са малко! Ама отговорността… - не довърши той.

- Ефенди, ние, еснафите, тъй рекохме: „Тъй, щото ти си мъдър, щедър и много видял, а авторитетът ти се носи надалеко…” - дългокосият еснаф сякаш искаше да каже още нещо, но като че ли думите му не идеха и той отпи шумно  от кафето си.

- Може да няма толкова пререкания… - поде другият, пълничкият еснаф.

Аптарман-Али ги гледаше из върха на гордостта си, като поглаждаше самодоволно стриганата си брада.

Двамата пратеници на еснафлъка продължаваха да любезничат, като повтаряха и преповтаряха туй, що вече бяха рекли.

По някое време Тинко влезе тихо в одаята със запалена борина и запали висящата от тавана газена лампа, която бе богато инкрустирана с медни орнаменти и цветя. Светлината й заигра по богато резбования дървен таван.

Отвън се дочуваше мученето на волове, тропотът на копита и гълчавата на много гласове.

- Тъй да бъде! - отсече накрая Аптарман-Али, като се надигна от мястото си. Време бе да обходи етажите, да поговори с гостите, да нагледа добитъка, да смъмри ратаите, да затвори портите.

При вратата на задния салон той срещна Невена, която, като го видя, бързо се дръпна назад.

- Ела тук! - заповяда й Аптарман-Али, като открито се любуваше на красотата й.

Момичето бавно пристъпи напред, привело очи. Присвитите му устни издаваха неприязън.

- Машалла, Невено, аферим!

- С какво, ефенди, съм заслужила тази похвала? - Не за първи път чуваше тези думи, но задавайки този въпрос, то се надяваше да отклони всякакъв разговор, който би я поставил в неудобно положение.

- Фини, бели шалвари и бяло фередже най би ти подхождало…

- Мене ми не трябва ханъма да ставам. Аз съм си българка и най ми е лика българин да е, ако и най-бедният да е! - троснато му отвърна Невена.

- Знаеш, наложница си ми!  И ако да река, мога да те имам… - впи погледа си в очите й, като се наведе почти до лицето й.

Невена не знаеше какво да прави. Уплаха се изписа по лицето й. Дъхът й се учести. Облите й форми, колкото и да бяха стегнати с тесния елек, подсказваха вълнението й. Тя се хвана за врата, като се давеше от обида, гняв, страх и безизходица.

- Четири каци натоварих, Аптарман-ефенди! - Гласът идеше откъм гърба на ханджията: - И двата клозета са изчистени!

Ханджията се извърна бавно, като изсумтя с неприязън: „Точно сега ли трябваше да се появи тоя?! Сега, когато Невяна ми е на чалъм…”

- Хм, четири казваш… - поглади той брадата си - утре ще се разплатим, а сега иди и кажи да ти дадат една паница боб. Речи им, че тъй съм рекъл. Можеш да спиш в плевника. Място да ти сторят! - Ханджията не смееше да се доближи до Алейко. Остра смрад се носеше издалеко от дрехите му. - И речи още,  да ти стоплят вода …

Знаеше Аптарман-Али, че ако така се вмъкне в плевника, после сламата ще трябва да гори. Кой ще да влезе там, да спи след него?!

Докато ханджията се разпореждаше, Невена мина като сянка покрай тях и потъна някъде из одаите. Очите им се срещнаха за миг. Миг като вечност.

В гостилницата бяха насядали все отбрани гости. Шумът постепенно се надигаше заедно с разливането на виното и ракията. Гъстият цигарен дим пиперижеше по очите. Двете момчета, които носеха дърва през деня, сега разнасяха поръчките по масите.

В дъното на земята бе седнал Алейко и бавно дъвчеше къшея хляб, като топеше в паницата с боб. Заникъде не бързаше. Имаше нужда да се опъне по гръб и да си отпочине. Надиша се на смрад. Сякаш бе попила в кожата му, в дъха му. Как щеше да целуне Невена?! Как щеше да я приласкае?! Една риза имаше и това беше същата тая риза, мокра, засечена, уж прана, но толкова, колкото му идеше отръки. Още се процеждаше миризмата от нея. Досрамя го да я даде на Невена. А и тя цял ден е прала и крак не е подгънала като него.

От време на време гостите се споглеждаха озадачено и извръщаха лица от Алейко, като да усещаха вонята, но не смееха да кажат каквото и да е. Самодоволството им го караше да се тресе от погнуса към ориста, която го бе сполетяла.

Отдавна го бяха забравили, щото никой не се бе сетил кога е бил личен и напет. Още оттогава задяваше Невена, още тогава дума си дадоха и кога беше решил от баща й хаир да поиска, благословия да им даде, точно тогава се подпали къщата им. Така и не разбраха как е станало. Думаха хората, че от злост поради Невена било, че и други момци се перчеха пред нея, ама можеш ли го доказа…

Нищо не можаха да опазят. Остана само иконата на Богородица да им дава сила и упование. Пооправиха, колкото можаха дама, дето беше добитъкът, измазаха го с жълта кал, постлаха го с рогозки. В ъгъла сковаха два пата, че да не лежат на голата земя и метнаха върху тях сламеници. Нямаше как да направят прозорци, че и те пари струваха, а майстор нямаше в селото, зазимиха къщата само с врата.

Бяха им останали двете кравички и магарето, но гърла много - все братя и сестри, а той бе най-големият от тях и родителите му на него се надяваха. За добитъка стъкмиха колиба от дървета, шума и слама на покрива. Продадоха кравичките за две кози и някои неща, че да посрещнат зимата с покрив над главата си и с брашно за храна. Повикаха най-старата баба в селото пещ да им направи, че да има и къде хляб да пекат и… така дамът им стана къща.

Мечта му беше Невена да вземе, че беше лична и прилична, разсъдлива и чевръста, а и на ръст му подхождаше, но и тя беше бедна като него. И като тях тейко й земи нямаше, та все у хората ходеше да чиракува. Мечта му беше пари да изкара, кована гривна да й купи и с нея ръката й да поиска. Мечта му беше, а и в село се досещаха. Пожарът му обърка сметките. Ка-щяло да я поиска, къде щеше да я доведе…

Умува, умува и накрая реши по гурбет да тръгне. Тогава край селската чешма дума си дадоха да се чакат. Остави тейко си и майце си с осем братя и сестри. Врече им се пари да им проводи, къща да струпат, че да име къде Невена да доведе. Рече и тръгна. С една риза на гърба и аба хляб тръгна. Проводиха го сълзите на майка му. Хем от сърце го късаше, хем на него се надяваше.

Вече нямаха силата годеж да калесват и така очите на Невена помръкнаха. Отхвърли всички, които дойдоха да я искат. Задумаха хората, че нещо не била честна, че комай са имали нещо с Алейко. Баща й береше хорските срамове и още по-трудно му стана работа да си дири. Скоро след това я продаде на Аптарман-Али за един хляб на ден, че поне това да им е на хаир.

За седемте години Алейко мина надлъж и нашир и стигна до Беломорието. Какво ли не работи - и чобанин бе, и ниви ора и жъна, и царевица бра, дърва сече, маслини бра, но навсякъде му предлагаха само храна и подслон. Ризата му се окъса. Една година го съжали една вдовица, та му подари поизносена, но здрава риза, чифт нови цървули, кърпа да си връзва главата по жегите и сив ямурлук с гугла, че да поменува мъжа й. От благодарност й препокри покрива, като смени счупените керемиди и ги нареди на кал, че да държат здраво, дорде отгледа децата си. Изкара зимата покрай добитъка й и кога усети, че с вакли очи жадно го гледа, образът на Невена отново се яви пред очите му и сви сърцето му. Тръгна си, без дума да й продума. Тежко му бе да й обяснява, що бяга от берекет и хаир, от сигурен покрив над главата си и топла постеля. Без време щеше да стане баща на две момчета, които все го гледаха косо и с неразбиране.

Отново беше без покрив над главата си, гладен и без работа. Скита от град на град, от село на село. В градовете не го искаха за чирак, че нямало кой да се застъпи за него, а и отдавна бил надхвърлил годините за чиракуване за занаят. Но се научи на кавал да свири. И кога му беше най-тъжно, най-самотно, сядаше по месечина до дънера на някое дърво и засвирваше тъй, щото душата му да се наплаче. Любима песен му бе „Лале ли си, зюмбюл ли си” - песента на майце си, дето и тя все на такъв момент си я припяваше. И кога кавалът заизвиваше песента си бавно и  издълбоко, сърце му се късаше и плачеше с невидими сълзи, че ни късмет, ни либе, ни живот като хората имаше.

Един път срещна мъж от съседното село. Поразхортуваха се, пита за свойте си, за майка си, за баща си, за братята и сестрите си. Разбра, че две от сестрите му се задомили и вече деца имали. Задомил се и единият от братята му. Майка му се споминала от туберкулоза, че не могли да платят на доктора за лекове и още по-тъжно му стана. Вече го беше и срам да се завърне в село, нито проводи пари, нито Невена взе. Понякога си мислеше, че е нехранимайко, а понякога мечтите го грабваха на крилете си и тогава се чувстваше волен като птичка. Идеше му да прегърне цялата земя и с нея онази потайна сила, с която би любил Невена дълго и ненаситно.

- Ей, ти, как ти викат? - пред него се бе изправил як едър, разгърден мъж с поразхлабен пояс и ръце на него. Гледаше го извисоко, като че ли бе готов да го хване за яката и да го изхвърли навън.

- Алейко, що?

- Как рече?! Пръдлейко?! - всички в гостилницата избухнаха в смях. Някои го сочеха с пръст.

- Не! Казах Алейко - младият мъж се изправи, като бавно остави нахапания си залък и преполовената паница боб. - И съвсем не ми е по сърце, тъй да ме наричаш. - Чини ми се, че нещо не ти е по угода …, а?!

Мъжете продължаваха да се заливат от смях, сякаш си нямаха по-важни приказки за хортуване.

- А пък мене ми се чини, че не ти е тук мястото! - видно ядовито отвърна едрият мъж.

- Аз съм му рекъл, тук да се нахрани и в плевника да спи. Вас що ви пречи човека?! - Никой не бе забелязал кога Аптарман-Али бе влязъл при тях. Доволен беше от работата му, а и знаеше, че никой не би се съгласил да я свърши за толкова малка плата. - Оставете чиляка на мира!

Едрият мъж се върна на мястото си. Шумът поутихна, а Аптарман-Али се обърна към Алейко:

- Реших, че не ще да е зле и клозетите на панаира да изчистиш. Пазарлъкът остава същият. Кога свършиш, общо ще ти платя!

- Харно, ефенди, ще да го сторя, само дето не знам къде се намират.

- Тинко утре ще те заведе, а сега върви да спиш, че работа те чака.

Алейко стана и недовършил яденето си, се запъти към вратата.

- Дояж си, редно е - спря го ханджията.

Алейко се повърна неуверено. Приседна отново на мястото си и запредъвква хляба. Гостите се поразшумяха, но вече не смееха да се обърнат към него, а и Аптарман-Али седна сред тях.

Алейко изгълта надве-натри това, което му бе останало в паницата, и се измъкна от гостилницата, без никой да го бе усетил. Скоро месечината щеше да се белне на небето и Невена щеше да дойде при задната порта, че там е най-скрито, щото два огромни храста бели, пълзящи рози се виеха и край тях тревата бе най-мека. Само дето ризата му…, щом и хората му се смяха…, що щеше Невена да стори?! Въпросите се блъскаха в гърдите му с ритъма на сърцето му, сякаш все там са стояли, а то тъй силно лумтеше, щото имаше чувството, че и глухите ще го чуят. Мечтаеше за устните й, мечтаеше да помирише косите й, ръце да зарови в тях, по пазвата й да приплъзнат, а ако ще да е склонна…и… Мечтаеше и цялата тая картина се виеше пред очите му с такава яснота, като че ли наистина е.

Алейко влезе в плевника. Там имаше няколко семейства, проснали се в сеното и сънуваха надеждите си. Някой шумно хъркаше. Видя, че млада жена с бледо лице се бе сгушила в прегръдките на мъжа си и босите й крака се подаваха изпод вълнената черга, с която се бяха завили. Те бяха най-щастливи и най-настрани. И Алейко хем им завидя, хем му станаха свидни.

Усамотено място имаше само досами вратника на плевника, но затова пък и най-малко сено имаше там. Пристъпи на пръсти, да не разбуди спящите, награби, колкото можа, с две ръце наръч сено и го помъкна към мястото, което си бе избрал. Понамести го, тъй че да му и меко, и високо на главата, мушна под него торбата си и се измъкна навън. Седна направо на земята и зачака, че легнеше ли, щеше да проспи срещата си с Невена. Как щеше да му вярва, ако не се яви точно на уреченото време? Впери поглед в небето над себе си. Едри, ясни звезди примигваха с ритъма на песента на щурците. Сякаш се надпреварваха кой по ще избърза. Ето, вечерницата, като че ли искаше тъй да се спусне над него, гаче ли нищо да не изтърве, ни милувка, ни целувка, ни клетва дума по дума.

Скоро ханът утихна. Една дребна сянка се проточи през двора, прибяга като кошута и се спря досами розите. Беше Невена. Тя плахо се оглеждаше на вси страни и мачкаше пръстите си от притеснение. Алейко прибяга на пръсти иззад гърба й. Сграбчи я с едната си ръка през кръста, а с другата през гърдите и, заровил нос в косите й, зашепна право до ухото й:

- Обичам те, Невено, не мога без тебе! Искам те, искам те, искам те…

Невена приклекна прималяла в ръцете му. Гореща вълна я обля и цялата й снага затрепери неистово.

- Що ти е, Невено, що тъй трепериш…?!

- Как да не треперя, бачо Алейко, като и ти си ми на сърце, а тъй ме подреди съдбата, че ни  при тебе, ни у дома, не тук ми е късмет. Наложница съм, знаеш, наложница и ако да река да избягам, нашите ще пострадат. Кой знае какво ще нарочи Аптарман-Али. Не го гледай, че арно хортува, пак е строг и думата му на две не става. А и никой не смее да му противоречи. Ка щяло да си тръгна аз от него, ка щяло… - Невена почти на един дъх изрече думите си, като се обърна към Алейко. Обви врата му с двете си ръце и впи устни в неговите. Той я притегна към скута си и тъй застинаха дълго и неотделимо, а вечерницата още по се бе спуснала над тях, за да ги умили.

Вече половин час вървяха двамата с Тинко по посока на Панаира. Голям бе Оглу-пазарджишкият панаир. Бе разположен на равно място извън града. Бе като един самостоятелен град. Имаше високи, зидани дувари и четири огромни, дървени порти, които дене бяха широко отворени, а при залез слънце се затваряха. Вътре имаше двадесет и четири реда с покрити, дървени сергии, на които можеше да бъде разположена стоката. Имаше и къде да бъде прибрана вътре в самата сергия. Някои, дето бяха по-богати, си наемаха по две и повече от тях и гледаха да са на едно място, че добре да могат да си опазват стоката. В четирите ъгъла на панаира имаше по два клозета. Знаеше се, че мъжките са на едно място, а женските на друго, тъй че мъже и жени да се не засичат. Не би било лично ни за едните, ни за другите. В центъра на панаира имаше голям трибунал, издигнат от здрави талпи с по седем стъпала от двете им страни. Там имаше направен сенник, а под него една срещу друга бяха сковани дървени маси и пейки, като един по-висок стол и малка маса  бяха разположени по средата между тях. Тук се провеждаха важни събития, оглавено от градския еснаф. Тук Аптарман-Али щеше да отсъжда според както бе правилно, без оглед на това дали злосторникът бе християнин или мюсюлманин, българин, циганин или турчин, или пък гост от далечни земи.

От двете страни на трибунала имаше малък каменен, християнски параклис с отделна камбанария, а от другата страна - не много висока джамия с външни дървени стълби към минарето си. Пред трибунала имаше широк мегдан, насипан с трошляк, тъй че ако да завали дъжд, да не накипне с кал. В дъното му пак срещу трибунала имаше голяма дървена въртележка за моми и ергени. Покрай тях имаше сковани и детски люлки, вързани на дебели синджири.

По правило около тях се нареждаха сергиите с лакомствата. Зад тях тези с плодовете и зеленчуците, зърното, семената и тъй ред по ред. Наемът не бе голям и който не можеше да плати в пари, плащаше в натура, като отбив от стоката си. Сред най-търсените бяха ковачите, че можеха на място да подковат конете, воловете или магаретата, гвоздеи и тел да се купи, каруците да се стегнат. Тук можеше и да се избере посуда според мерака - я кована от мед или сребро, а от печена глина, нашарена с пъстри шарки, тъй че очите ти в тях да останат.

- Не ти е много времето, ще ли успееш? - попита загрижено Тинко: - А и не разбрах, като изчистваш клозетите, къде хвърляш говната? - лек присмех се улавяше в гласа му.

- Тебе що те е грижа? - сопна му се Алейко. Още усещаше пълнота и топлина в пазвата си. Искаше да запомни аромата на Невена и поради това въпросите на Тинко го дразнеха.

Стигнаха.

- Гледай да се прибереш преди залез слънце, че няма кой да ти отвори портите после. - Тинко махна с ръка за лека работа и се поврътна за към хана.

Алейко се усмихна, запретна ръкави и пристегна още повече колана си. Пазеше в него една сребърна пара,  вързана на кожена каишка, и снощи я върза на ръката на Невена: „С тая гривна ръката ти искам, Невено, и вече не съм ти бачо, а само Алейко! - рече й, а тя го погледна с големите си питащи очи и отвърна: „Що ще да сторя аз, несретната…” И замълча. Тъй и не разбра що искаше да му рече.

Алейко не можа да се прибере по залез. Остана да работи и през нощта. Бавна, тежка и смрадлива работа беше.

По някое време на другия ден Тинко му донесе къшей хляб, буца сирене и глава лук. В малка стомна бе налял прясна вода за пиене, а в голям бакър бе загасил вар. Даде му кожена ръкавица и рече:

- Аптарман-Али поръча да ги белосаш!

Рече и тъкмо да тръгнеше обратно, попита отново:

- Рече също да кажеш колко са каците.

- Дванадесет - отвърна Алейко, без да го погледне, като бъркаше вече белилото.

- А-а, още ми се ще да знам, ти ли върза на Невена ръката…?

Алейко се обърна като опарен:

- Що те е тебе, да знаеш? - сопна се той

- Невена ще да е моя, говорил съм вече в Аптарман-Али.

Алейко го изгледа изпод вежди и нищо не рече. Не му хареса на Тинко неговия поглед. Гаче ли на кръв намирисваше, ама… нали нищо не рече…

Тинко вървеше по пътя и язвителни мисли го караха да забави ход. Тъй ли да рече или иначе. Истината ли да каже или да си отмъсти заради Невена: „Тоя с шестнадесет каци лайна злато ще натрупа, а аз колко му работя тука, хана му въртя, сметките му оправям, стоката броя, хората съглеждам… Петнадесет или шестнадесет, шестнадесет или петнадесет… Той едва ли знае да брои и чете, петнадесет ще река…”

Не усети кога стигна до хана.

- Колко са? - Аптарман-Али почти бе излязъл от портата. Искаше хаир да направи на еснафлъка, и щом е тъй тачен, още по-добре да го запомнят. Той безпрекословно вярваше на Тинко. Години го проверяваше и най нему имаше доверие.

- Петнадесет - отсече Тинко и побърза да отпраши към задния двор. Знаеше, там Невена ще види и както винаги пак щеше да пере.

- Петнадесет, казваш - спря го Аптарман-Али: - А варта даде ли му?! Утре панаирът се открива, ще ли е готов дотогава?!

- Ще, ще… - почти без да го поглежда, отвърна Тинко, като почти подтичваше вече.

- Знаеш! Да го нагостиш, както е редно… - извика подире му ханджията.

С много шум, цветя и музика бе открит панаирът. Стекоха се не само от целия град, но и от околните села. Гостите бяха отделно. Най заради тях се сторваше този панаир. Затуй идеха по-отрано, че да имат място, където да се подслонят.

На откриването се бяха стекли и хората от хана. Аптарман-Али им бе подарил един ден като почивка, та поради това и Невена беше сред хората от първия ред. Плътно до нея, хванала я под ръка, бе възрастната жена. Зад тях надничаше Тинко. Алейко бе по-назад. Всички го изблъскваха заради миризмата му.

На трибунала еснафите се изредиха един по един да пожелават успех и благонравие в търговията. Попът опя сергиите, както си му е редът, а ходжата от минарето призова за смирение и берекет. Най-накрая Аптарман-Али се изправи на трибунала и обяви началото на панаира.

- Тази година рекох хаир да сторя и като подарък на еснафлъка, дето стопанисва нашия панаир, та рекох клозетите да подновя. Алейко, я ела насам тук пред хората да ти се разплатя.

Народът се разцепи на две. По тясна пътека, сторена от хората, Алейко мина с гордо вдигната глава. Нещо извътре го напираше да ги гледа извисоко. Смяташе че почитта му бе заслужена повече, отколкото на другите.

Той стигна до трибуната и се спря пред нея. Зачака. Аптарман-Али отброи на глас петнадесет жълтици, пристъпи напред и се наведе да ги подаде на Алейко. Алейко протегна шепата си. Погледна жълтиците в ръцете си, примижа и се усмихна леко, като опъна лицето си към слънцето, като да благодареше наум на Господ.

- Няма ли да речеш нещо? - подсети го Аптарман-Али.

- Какво да кажа, Аптарман-Али? Тъй си рекъл, тъй си сторил. Както се бяхме договорили на каца по жълтица. За шестнадесет каци - петнадесет жълтици. Хем е харно че ми плати, хем и ти една каца лайна изяде… - Алейко се бе обърнал към хората и гледаше Тинко право в очите: - Ама съм сигурен, че Тинко тъй ме натресе, ка щяло ти да ме излъжеш…, ка щяло ти една каца лайна да изядеш…

Народът избухна в смях.

- Що думаш Алейко, тъй да ме резилиш ти мене пред хората…

- Не ще да те резиля аз пред хората, ама за едната жълтица, Невена искам да откупя, булка да ми стане и панаира със сватба да открием.

Конфузна бе ситуацията. Хората викаха и се смееха из цяло гърло. Щяха да запомнят Аптарман-Али и да носят по вси страни тоя резил.

Еснафите се скупчиха, хортувайки нещо разпалено и след кратко съвещание привикаха при себе си ханджията.

- По ти е на угода ефенди, благословия да дадеш. Ако да речем за сватба, ние ще дарим младоженците, а и попът е тук да ги венчае.

Аптарман-Али скубеше косъмчета от прясно остриганата си брада, като издаваше по този начин неловкостта си, яда, и срама и задоволството си, че леко се измъкна от резила. Обърна се, бръкна още веднъж в джоба си, извади една жълтица и привика Невена с жест:

- Ха, булка, целувай ръка за шестнадесетата жълтица и харно да ви е венчилото. Довечера в най-личната одая ще ви настаня, гости ще сте ми и… Тинко, проводи баща й да дойде!

На мегдана насред панаира се заизви кръшно хоро.

- - -

Часовникът вече минаваше дванадесет вечерта, но Стояновата жена още стоеше пред компютъра.

Стоян отдавна си беше легнал уморен. Бъркането на шамота и набиването на огнеупорните тухли му бяха подбили ръцете. Все беше зидал блокове и кооперации, все беше правил кофражи и беше лял бетон дори и наръка, но толкова тежка, зидарска работа не беше имал. Всяка тухла сама трябваше да си намери мястото, както казваше дядо Николчо, тъй че дори ламичка да не можеш да вмъкнеш между тях: „Помни, казваше дядо Николчо, че за да пече фурната хубав хляб, топлината й трябва да се пази с часове, а това става само ако насипеш върху нея пясък. Седем тона са това, момче, седем тона. И то кварцов пясък, ситен, не `къв да е… не ти ли е добра спойката и не залепнат ли тухлите както треби, той все ще се сипе върху хляба. Кой шъ ти купи такъв хляб. А туй не е коя да е фурна, а?! Туй е Аптармановата фурна…!”

Младата жена довършваше написаното, когато чу зад гърба си сънливия глас на Стоян. Станал бе, когато усетил, че още я няма в леглото до себе си:

- Ти още ли ще се мъдриш на компютъра?! Какво пишеш?

- Разказ - отвърна му ей така, машинално.

- Какъв разказ?!

- За… Аптармановия хан, само че ми е трудно да му измисля име.

Стоян придърпа един стол и се зачете в монитора:

- Интересно, откъде ти идат такива наум.

- Ти не слуша ли днес разказа на стария циганин, за това как цял град се смял на Аптарман-Али, че изял една каца лайна заради една жълтица.

- Е, и…

- Ами виж, колко години са минали оттогава, приказката си остава като виц, като легенда, а всъщност кой е запомнил, че най-големият панаир на Балканите не бил Пловдивският, а Добричкият! А уж нямал бил традиции!

- Е, и сега какво мислиш да го правиш?!

Стояновата жена го погледна изпитателно. Не изпитваше него, а себе си и се мъчеше да прочете отговора в очите му.