ТРЕВОГА
Мне день и ночь покоя не даёт
Мой чёрный человек…
А. С. Пушкин
Как да пея и как да се радвам…
Един черен човек неотменно
като сянка пълзи подир мене
и заспя ли, насън ме напада.
Аз издигам ръце да се боря,
да го сграбча във шепи железни,
но когато очите отворя,
моят враг като облак изчезва.
Накъде?
В каква дяволска бездна?
В какъв ад?
И дали е изчезнал
или просто е станал невидим,
изменил е лицето си само,
за да легне на моето рамо
като длан на приятел най-свиден,
за да тръгне по пътя ми ясен,
за да влезе в мечтите ми нови
и от люта змия по-опасен,
неусетно деня ми да трови?
Аз не зная.
Но аз го усещам
по диханието зловещо.
Революцийо!
В моите жили
ти вля чисти и радостни сили,
слух ми даде
и поглед,
и воля.
Майко моя,
едно ти се моля:
както някога ти ми показа
кого трябва да любя и мразя,
тъй и днеска, сред тия дни къси,
научи ме да виждам врага си,
научи ме спокойно и верно
да разбулвам лицето му черно!
Де е, питам?
Кажи!
Насочи ме!
Чий адрес е заел?
Чие име?
Кой е?
Този ли, дето ме гледа
подозрително зад очилата?
Или онзи с усмивката бледа,
с вледенената буца в душата?
Или този с дебелата шия,
който в папки живота ни шие?
Или другият, който забрави
зад бюра,
сред разкошни килими
твойте думи сурови и прави?
Той ли?
Питам!
Кажи, помогни ми!
От въпросите тежки спаси ме!
Този черен човек неотменно,
като сянка пълзи подир мене
и заспя ли, насън ме напада.
Покой няма душата ми млада…
Дай ми твоята правда - да блесне
над врага
като яростна брадва,
да отвори душата за песни
и сърцето ми пак да зарадва!
