САМО ПРЕДИ МИГ…
* * *
Само преди миг ти обясних
как във мене чувствата изгряват,
но не мога да го кажа в стих –
за стиха очи не ми остават.
И недей да питаш с поглед тих
“Що за чудо е това тогава?”
Всичко свърши слепият език,
а очите само наблюдават.
* * *
Още ден, още час, още миг
в неуютната земна гълчава –
и ще трябва да млъкнеш, език,
пред небесните плаващи слави.
И без кръв ще останеш, сърце!
Като в дивна картина без рамка
ще се радва духът во Отце,
непричастен към земната сянка.
* * *
Израснахме като треви в пустиня.
Е, да речем, почти без градинар
се извисихме под небето синьо
некастрени и диви. И макар
това да е безрадостна картина,
да сме доволни и от този дар,
че бурята по чудо ни отмина,
не ни застигна близкият пожар.
Разбрах, че времената са такива –
градината си никой не полива,
бил той дори управник или цар.
Намирам участта ни за щастлива –
единствено на Слънцето сме нива
и жертва пред Господния олтар.
