ТИХИЯТ ДВОР
Ей така влизам в двора на братовчедката, вратата е отключена, а ключът е от вътрешната страна.
Няма никой. Надниквам в оранжерията - разсад от домати в щайги и вече засадени домати. Четири лехи с почти узрели ягоди до оранжерията.
Няма как да не си откъсна една - такъв шанс не съм имала от няколко години. Избирам не най-едрата и не най-червената, а една, която се е свила под няколко листа. Примлясвам бавно и веднага пред очите ми изплува градината на баба ми, в която също имаше ягоди.
Но къде бяха точно, сега не мога да се сетя. Няма и кого да попитам. Всичките четирима души, с която живях в къщата и в градината, отдавна ги няма. Те са заедно в едно гробище, където има място и за мене. Не бих казала, че ме чакат, защото още ми е рано, но бих казала, че няма кого да попитам къде точно бяха ягодите в нашия двор.
…Черешата беше до чешмата. Това много хора могат да го потвърдят, защото много хора, които и днес са живи, са идвали на моя рожден ден, когато черешата точно зрееше и винаги на масичката до пианото имаше голяма чиния със зрели череши.
До черешовото дърво бяха игликите, между тях едно момино сърце, надолу следваше периметърът на зеленчуците, където веднага щом се стопеше снегът, баба ми засаждаше маруля, лукче, чесънче.
След това беше пейката със старата круша, тя винаги е била стара. Зад нея имаше лехи за нещо друго, което не помня какво беше. Може би някой корен домат, патладжан, краставица.
И оградата - дървена ограда от сиви рендосани дъски, сигурно си имат специално име. Покрай оградата имаше интересни растения. Нарциси, бадемово дърво, което беше много красиво и нежно, когато цъфтеше, но нищо не раждаше или поне аз не си спомням нещо да съм брала от него.
От другата страна на двора бяха кокичетата, момините сълзи и една широка леха с лалета и зюмбюли. По-късно, мисля, че тази леха отиде по дяволите, защото направиха пътека от плочки, но не съм сигурна.
Така или иначе, оказва се, че човек рядко снима мястото, където живее, а предпочита да снима повече себе си - как седи, как яде, как чете или се разхожда.
И в един момент мястото го няма, а човекът е тука и колкото и да се мъчи да си спомни как изглежда едно място, важно за него, може би най-важното, не може да си спомни и остава да се мъчи, докато умре.
Може би ягодите бяха зад крушата с едни дълги ластуни? При ягодите особеното е това, че те заемат място в градината през цялата година, но всъщност дават плод само в продължение на месец-два. Има и целогодишни ягоди, но нашите не бяха от тях.
…Та като си поглъщам ягодата, виждам, че над главата ми черешата на братовчедката е отрупана с череши, още полурозови. Откъсвам и една череша, първата от няколко години, която късам от дърво.
…И отново никой не се появява в двора. А, толкова много магданоз на едно място, цяла туфа като голяма кошница! Този магданоз мъничко трябва да се разреди, за да расте още по-добре.
Късам си и десетина стръка магданоз и се запътвам към вратата. Няма да викам, да не ги събудя. По-добре да си тръгна тихичко. Така или иначе още е три и половина, събота следобед. Хората цяла сутрин са се потили в градината, а сега аз да ги будя!
Надявам се да не ми се сърдят, защото съм ги посетила, без да ги предупредя и аз също няма да им се сърдя, задето не успяхме да се срещнем и да си поговорим като хората. Следващият път!
