Христина Комаревска

Постарах се да подбера за този сборник стихотворения, зад които се крие лична история. Изумителното е, че някои от тях са любими на читателите, което ме радва и изпълва с вяра, че написаното е имало смисъл.

И че не съм единствената, която е будувала и разсъждавала за нещата от живота, и че си приличаме, защото сме хора.

Други са дълбоко лични и може би затова, не от прекалена стеснителност и страх да се разкрия докрай, а поради изплъзването им от моя фокус, непостижимостта да ги разгадая и изразя подобаващо, а също и от времевия интервал, който ме е променял и променя.

Навярно неслучайно някои автори казват, че цял живот пишат едно и също стихотворение. Пожеланието ми към тях и мен е да е по-четливо за всички.

Понякога не съм в състояние да усетя в цялост тоналността на написаното. Струва ми се прекалено сантиментално и протяжно, или телеграфично и задъхано в необясним бяг през времето, сякаш да затвърди или „хване” чувство, което играе на криеница и ту го „заплювам”, ту няма вечни победители.

Има неща, които думите са безсилни да изразят. Те просто трябва да се усетят вляво - болка, възторг и самота, която се осмисля от тъгата и търсене на смисъл.

Може би това е ролята и силата на поезията, да се вглъбяваме, да търсим отражението на сетивата в стиховете, които ни помагат да стигнем един до друг, да усетим истинска топлина и човешко присъствие, да преминем през изпитания, които са колкото страшни, толкова и нужни, за да извисим духа си и продължим напред.

Не знам. Само чувствам и се уповавам на думите, които ще ме направят по-добра, по-истинска и близка на някого, дори да не го познавам.

Всяка книга е една недовършена изповед. При написването и издаването й си казвам, че е последна /в буквалния смисъл/, и поредна /кой знае/.

Пожелавам си да чувам шепота на небето с отворени сетива, за да ме намира, а аз да търся думите. И те да стигат до вас.