Банко П. Банков

Алина Стоянова, „Светулково мляко”, InfoVision, 2026 г., Ловеч

В годините след промените у нас в края на миналия век липсата на цензура, достъпността на печатните услуги и представите за престижност демократизираха „писателството”, книжният свят бе залят от порой текстове.

Успоредно с това, отпадането в редица случаи на регламентирано редакторство и професионална критика, липсата на държавно книгоразпространение, внасянето в литературния процес на фрапантни политически противопоставяния дезориентират читателите относно стойностните съвременни словоизяви.

Не стига това, писателската гилдия се разпадна на локални съюзи, на „групи по интереси”, членовете на които взаимно се оценяват и награждават, но не „четат” автори от конкурентни сдружения.

И това, за дълбоко съжаление, се отнася и за професионално задължените да го правят хабилитирани преподаватели от университетските езикови катедри.

Поради това раздробяване, парцелиране, истински изкушеният читател рискува да се размине с творчество на надарени автори.

Събеседници, които ще избършат сълза в окото му, ще родят усмивка на устните му, ще му дадат сили да върви по житейския път, често - неравен, път върху който стъпваме сами и от който сами си тръгваме.

Поетесата Алина Стоянова е такъв стойностен творец, чиито думи са нужни колкото на самата нея, дваж повече на съвременниците, за да сподели с тях, онова, което е прогледала за живота и смисъла му, да им отвори душата и сърцето за простите човешки радости, да им вдъхне упование при преодоляване на неизбежни загуби, да ги примири с невъзможността на съзнанието да възприеме безкрайността на базовите философски категории, на времето и пространството.

Като изявен член на ръководството на Съюза на независимите български писатели тя е носител на многобройни награди за поезия от наши и международни конкурси.

Но не това е знаково за осъществяването й като творец. За разлика от повечето, при това талантливи български поетеси, които години наред остават вторачени в любовното чувство от младостта си и не съумяват да прекосят достойно зрялата възраст и старостта, да обогатят поезията си с опита, със скепсиса и просветлението, което те носят, Алина Стоянова е вкусила в поезията си нагарчащия вкус на мед от преживени години.

Кладенците, от които Стоянова черпи жива вода за стиховете си са няколко: това са преди всичко затрогващите, картинни спомени от далечното детство („Старото огледало”, „Песента на стария чайник”, „Детство”, „Нескопосано стихо”).

Дарява ни усещането за невинност и чистота, за любопитство и безгрижие, за богатство в простия, делничен бит. И същевременно предупреждава за безвъзвратна отминалост:

„Поглеждам в огледалото и… щрак! -
изчезва всичко. С мътно, наранено
око се взира в мен, а в него - аз…
Побрало то е цялата вселена
на детството…”

Тя усеща, рисува образно неумолимо изтичащото време, което променя другите, нея и нас самите („Коледно щастие”, „Януарско стихотворение”, „Старите кокичета”):

„………………………..Съмне ли,
новите дни закуцукват с кервана,
блясва простор не(известен):
тъжни комедии, весели драми,
стари сюжети и песни,
чорлави болки, утрини ведри,
снопчета бръчки и грижи…”

Усетила е болката от първите сепващи раздели с деца и загуби на близки („Молебен”, „Без теб”, „Насаме с дъжда”, „На татко”). Стоически приема мимолетността на „сега” между „вчера” и „утре”:

„Каква безкрайност с името „Без теб”…
каква космическа дълбока бездна…
Портретът ти и образът ти блед,
бастунчето, до края безполезно.”

Неизбежно е недоумението й, несъгласието и протестът срещу алогизма, срещу бруталността на времето („Пореден гейм”, „Среднощни екранни прожекции”, „Муза беглец”). Ценността на дребните неща в живота е единственото достъпно оръжие срещу световните неправди:

„Кому са нужни всички философии,
щом не успяват да ни вразумят,
и всичките поезии и строфи,
брътвежите на смахнатия свят?
Навярно Смисълът не се побира
в овала на човешката глава.
Защо с пергела Бог не е маркирал
пространства други, други сетива?”

Трънче боде в сърцето на поетесата заради участта на унижените и оскърбените („В такава нощ”, „Старицата от блока”). Гневна е заради дефицитите на съчувствие, на съпреживяване, заради пропастта между поколенията:

„И утрото едва ли ще я чака -
ненужна, без билет за по-нататък,
вградена от невидимия гений
в платното съвършено на нощта -
парцалена, класическо видение…
Светулката в косите й влетя,
заплете се, въздъхна и угасна -
Каква нелепа буболеча драма.
Денят отново клечица ще драсне.
Нощта затваря черната си рана.”

Поетесата, анализираща вещо интимния, вътрешен свят на съвременника, същевременно вдига глас и срещу безмилостната социалната обусловеност, срещу днешните разстрели на истини, макар вече не с куршуми („Моята вяра”, „Пораженческо, но не съвсем”, „Какво си ти”, „Родино”).

При това го прави не с лозунгаджийски, шаблонен патос, а алегорично, с високо художествена образност:

„И сметище, и купища от думи…
От четвърт век -
шизофреничен преход.
В сърцето ти - съсиреци, зулуми.
И няма цяр за тебе, ни утеха.
Инфаркт и удар! Бедствие, прокоба
достигат те от чужди и от свои.
Копаят ти безродниците гроба.”

За да стигне ( в стихотворението „Пред паметника на Апостола”) до преклонението:

„Девет метра, десет тона!
Боже, колко си голям!
Десетметрова икона!
…Смазва те една тъга.
И сълзата многотонна…
Сам се давиш в нея - сам!-
както знаеш, други няма…”

Но поетесата не е пленница на скепсиса, на безнадеждността, тя провижда ежедневности и фантазми, които да осмислят в тежки моменти дарения ни отрязък живот („Ноктюрно”, „Отново за луната”):

„Усещам … вечерта…
Коя ли е, едва ли ще узная.
Проглеждам през очите й в света.
Уютен е и мой, и много малък:
прозорче, покрив, път и тишина,
ранена от бълбукащия шепот
на мисълта за нещо непонятно,
от този миг и времето което
нехае за посоката обратна…”

Надмогвайки буквализма на ежедневието, нещадяща ни възраст, повтарящ се отегчителен бит, раздели и разминавания, Стоянова сочи съпричастие и упование в пречистващия, мъдър контакт с природата.

През конкретиката на безметежно преживени морски лета стига до съвременен пантеизъм („Бялата роза”, „Мое море”, „Ахтопол”, „Прощаване с лятото”). До съвместяване в единен образа на довереник и събеседник; на Живот и Дух, на Тяло и Образ.

По отношение на стихотворната форма поетесата владее традициите, класицизма в най-добрия смисъл, но заедно с това е и новатор.

Не конструира посланията си в натрапващи се четириредова куплетна повторяемост. Куплетът е „разплавен” в непрекъснато леещия се текст, поетесата разговаря доверително, все едно насаме с всекиго от нас.

Римуването е ту кръстосано, ту успоредно, римите са според смисловата натовареност двусричкови или трисричкови, в ямб или хорей, в напевен анапест.

При това съзвучието в сричковата тъкан е както ударно, крайно, така и изтеглено навътре в думата, обрамчваща стиха.

И това създава особено усещане за „ненаправеност”, за спонтанност в изповедния монолог на поетесата.

Съдържателността на стиховете е „компресирана”, почти навсякъде страница, страница и половина са достатъчни на Стоянова за да формулира и сподели наблюдението си, породеното чувство.

Всичко това я характеризира като талантлив, запомнящ се глас на съвременната българска поезия.

Поетеса едновременно чувствена и мислеща, образна и разсъдъчна, прекрачила баналността на „жалбата за младост”, която занимава до пенсионна възраст, че и след нея сума ти поетеси-съвременнички.

С творчеството си тя потвърждава, че въпреки дефектите на времето, висока, смислена поезия може да се създава (и се създава) и далече от столицата.

Че истинският поет или поетеса търси път към сърцето и съзнанието на читателя не чрез самореклама и разбутване с лакти, а чрез безрезервно саморазкриване, което е ключ докосналият се до стиховете й да се идентифицира с посланието на твореца.

И нека припомним, истинското удовлетворение от писането, от поезията и прозата идва не с наградите, с присъдени звания и материални отплати.

То е в безсънните часове между твореца и белия лист, между него и компютърния екран, докато той създава своя малък, но нов свят и му вдъхва душа.

Така както Бог вдъхва живот на цветущото, но бездуховно тяло на Адам в знаменитата фреска на Микеланджело, на тавана на Сикстинската капела във Ватикана…