НАРОДНИТЕ ПЕСНИ
Ние постепенно се отделяме от традициите, с които сме живели векове. Това не е поради някакъв бунт срещу нашето минало, а е резултат от свободния живот, който ни постави в сношения с много по-културни народи.
Последните отдавна са минали от своя патриархален бит в една бляскава цивилизация. За да се възкачат толкова високо, те са използували в пълна мяра духовните съкровища на миналото. Ние сме прави сега да напускаме вековните си обичаи и привички, като възприемаме по-съвършени форми на живот.
Трябва, обаче, да се запитаме - дали сме достатъчно използували досегашните наши богатства, плод на българския национален гений?
Като се трудим по европейски образец да създаваме родно изкуство, което да осмисля, вдъхновява, въздига нашия нов живот, дали сме изчерпили всичко от народната поезия, която крие у себе си вечна свежест и младост?
За съжаление не.
Нашите модерни стихотворни форми, колкото и да ги хвалим сами, колкото и да ги харесваме, далеч стоят по-назад по красота от ония на народните песни.
Пенчо Славейков разработи много народни песни. Но той не можа да ги стигне и надмине.
Много варианти на народната „Песен за мъртвия брат” явно надминават Пенчовата „Чумави”.
Тежкият Пенчов стил потвърждава тая мисъл. Само Вазов и Ботев могат да се похвалят в тоя случай с успех и то голям.
Нашите традиции и бит са вложени и запазени в народната словесност. Радостите и скърбите на българина, идеалите му изящно са изразени в народните песни.
Един от многобройните разкошни образци е и жетварската песен „Ружа”. Поместяме я тука, за да се види нейната ефирност, картинност и чудният й метафоричен език.
ЖЕТВАРСКА ПЕСЕН
- Зажни, Ружо, - теб е лека ръка!
Леко зажни, да е леко лято,
леко лято като леко перо.
Запей, Ружо - ти си гласовита,
запей, Ружо - теб е блага дума:
леко пееш, далеко се чуе! -
Сама Ружа насред поле била,
сама пяла, сама отпявала.
Дочул я е здравец из горица,
па на Ружа тихо проговаря:
- Попей, Ружо, да се надпяваме.
Ти си цвете у мала градина,
и те берат за моминска китка, -
Аз съм цвете у гора зелена,
зиме раста под дебели снежец.
Лете раста под дебела сянка.
Кога мине стадо със овчари,
та погазват здравец, здраво цвете,
размирише по цялата гора.
А Ружа му тихо отговаря;
- Здравчо, горчо, цвете миризливо!
Здравчо, горчо, на старци миришеш!
Като мене моми берат ли те?
Като мене китка турят ли те?
Като мене венци вият ли те?
Ти си растеш у хайдушка гора,
а аз раста у орачка нива,
а повече в момина градина;
тебе газят кози и говеда,
мене късат моми и невести;
миришат те старци и хайдути.
Мене, здравчо, планинец горянец,
че аз съм си полянка - девойка.
Как леко народният певец минава от действителните образи към сравнения и персонификации, и по обратен път от метафоричните построения и параболи към фактите на живота!
Нашите духовни взори лесно долавят чудната усмивка на девойката Ружа и пламъка на цветето ружа. Ароматът от здравеца сякаш се лее около нас и пълни душата ни със сладост.
Каква свежест, каква радост лъха от тая песен! В нея няма нищо пресилено, изкуствено, фалшиво.
Кой знае кога през робските векове се е явила и е почнала да подслажда тежкия живот на българина, без някой да я е натрапвал, без да я е хвалило някое претенциозно списание или някой подкупен критик.
Тя не се е удостоявала с никакви премии и поръчани ласки и пак е била мила гостенка в народната душа.
Мислим, че много днешни олимпийци, скарани с музите, има какво да научат от тая песен.
————————
в. „Летопис”, г. 2, бр. 16, 20.01.1934 г.
