Георги Спиров

Името на писателя В. Узунов е познато отдавна на българския читател - 30 години непрекъснато току-речи спира любопитния му поглед, било по разни вестници и списания, ту означено над сбирка стихове, над том повести или над някой нов роман.

Това говори за упорит литературен труд - труд, който, не ще съмнение, е пръснал в целината на българската неукрепнала културна традиция много светли лъчи, много благодатни семена.

Воден от здрав художествен усет, В. Узунов, като писател, никога не изменя на себе си и върви в почти безпогрешно съгласие със здравите и жилави прояви на българския девствен дух.

Така, неговото творчество, откърмено с почти идеално чиста българска психика, отразява с поразителна пластичност множество прояви на нашия живот.

Минало през горнилото на нейните най-съществени характерни особености, през нейните сурови белези, то съчетава, както страданията на тая психика, така и мъчните завои на нейния стръмен възход.

Оттам тая бодрост, тая свежест и в езика на почти всички негови съчинения, оттам и тая искреност и непринуденост, които бликат във всеки написан ред, почти във всяка дума.

Защото експанзивността и напорът на духа потиска, сподавя и чародейно преобразява в жизнерадост и психична сила всички горчивини на съдбата…

Ето защо, когато се помисли особено за стилните особености на писателя, почти физически се чувствува мириса на босилек, въображението неволно чертае свежи цветя. Или си спомня за някакви бистри поточета в пролетната пъстрота на планината.

Началото на дългия си път като писател В. Узунов туря с една поема - „Вихрушки”, достатъчно издържана откъм психологични изисквания, откъм композиция и откъм вътрешно движение.

След две години издава повестта „Атлантида” (1906 г.), а на следната година излиза от печат сбирката „Трепетлика” - лирични песни, които са изпълнени с ведро чувство и душевно яснота.

Интересни са, все така, и повестите му, носещи заглавие „Самотни души” (1917 г.), в които са предадени завършено редица образи от нашата действителност - носители на стремежи към щастие и много пъти съчетани чрез средствата на един безпретенциозен, но заразяващ идеализъм.

С увличаща художествена простота, със стремително движение на разказа е изпълнена фабулата на романа „Ранни младини”, в духа на който, макар на историческа почва, са написани и романите: „Изгревът на свободата”, „Някога в Македония” и „Ние”, будещи жив интерес и отразяващи нашата бурна действителност току-речи от половин век насам и изясняващи кървавите борби на българина, върховния му устрем да я постигне с жертвите на най-достойните му синове.

Романите са написани с присъщия за автора език - мек, пъргав и увличащ - неусетно плъзгащ се и въздействащ неотразимо с будна пъстрота, както и с вътрешна непосредност.

Все така с непосредно и живо предадени впечатления из американския живот е изпълнена книгата: „В Америка”, обектите се менят пъргаво и будят особен интерес, а разказът е сочен и напрегнат.

Някак особена е фабулата, тонът по-своеобразен, но далеч не отричащ изобщо духът на творчеството му, в книгата; „Салим - цар Охамски” (философски роман, София, 1931 г.).

Тая особеност в тона не се отнася до езиковите средства на автора, а по-скоро изхожда от идеята, която лежи в художествената концепция на произведението.

Както в предговора сам авторът изяснява, романът е писан дълго време, 30 години.

И действително, потребно е основно и всестранно обмисляне, продължителен експеримент, проникване в много тайници на човешката психика, за да се изясни и завърши художествено един така сложен и изискан психологичен проблем - духовния възвис на личността, поела пътя на живота, изпърво изпълнен с всевъзможни пороци, грехове и съблазни.

Чрез средствата, обаче, на постепенното и прогресивно нравствено и духовно пречистване, чрез огъня на мъката, чрез угризенията на съвестта, чрез изнурителни съмнения и изкупителни страдания се достига до блестящ възход, до чертозите на светлината, там дето духът сияе като слънце и е чист като поглед на невръстно дете.

Книгата е резултат на тънък художествен усет, дело на дълъг опит, изпълнена е с много житейска мъдрост, с тънка наблюдателност, оплодена е от толкова истина, правда и човечност.

Особено е тясна, почти органически споена, вътрешната връзка, от една страна между език, начин на словесен израз, поетични и стилни средства и от друга - идеята, която се изгражда върху тях, както и формата, чрез която тая идея се обособява посредством интересите и твърде характерни особености на художествените похвати.

Това дава, несъмнено, оригинална вътрешна завършеност относително естетичните достойнства на книгата.

Разглеждана откъм художествени достойнства не малко ценен е романа „Сияние над мъртвите”, в който посредством вещо проявени творчески възможности пред нас възкръсват редица пленителни картини и великолепни образи от античния мир, както и борбата между покварата на загиващия езически свят и сюблимния морал на възмогващото се християнство.

Изложеното, предназначено за статия в литературен вестник, е далеч да осветли завършено и с всестранна пълнота цялото литературно дело на г. Узунов.

Не би било поставено все пак, в истинската си светлина, ако не се изтъкне и факта, че писателят, обладаващ бодър дух и енергичен темперамент, е разпилял своята непресъхваща енергия в голям брой разкази, взети направо от действителността, както и статии, третиращи художествени, нравствени или обществени въпроси.

Те закръглят, от друга страна, етичната стойност на писателя, както и неговите борчески особености, колкото се отнася до отсрочване на възгледи, застъпващи всякога ентусиазма и идеалистичните подбуди на личността, официална щастливо оформила ясно определен мироглед.

В идейно отношение, и едните и другите, са изпълнени, било с импониращи морални ценности, било със здрав естетичен усет.

Разгледан изобщо, като писател, г. Узунов се определя като реалист.

Обектът на творчеството му е - разнообразните прояви на действителността, а целта - през здраво изяснени художествени средства да въздейства върху българския читател по пътя на националния му и културен възход.

Оттам и това искрено и горещо сърце, което с истинска човечност тупти току-речи във всеки негов ред, написан ред от писателя, стилните средства на когото са толкова български, така сродни с духа на онова, което се схваща като битово, характерно и специфично за българската психика, че като се има предвид езика на Вазова, рядко има друг български писател, който в тая насока би могъл справедливо да съперничи на българския народен певец.

Определен с ясно изразен талант, имащ високо съзнание за призванието си, работещ усърдно и неуморно, раздаващ с обилна щедрост духовното си богатство, Узунов всякога е бил скромен и безпретенциозен.

Защото всякога е търсел истината красотата не в шумни банкети, нито в кариеристични домогвания, нито в звъна на златото. Истината и нейните красиви доспехи, светата и чиста истина той е търсел.

И наведен над писмената си маса, тя е осеняла мисълта му, откривала му е обилни достояния и богати ценности, пръснати в неговите книги.

Това „бягство” от шума на суетата изяснява, несъмнено, завършен характер.

А какво би смогнал било общественикът, било писателят, ако преди всичко не обладава укрепнал характер?

Колцина, от друга страна, от съвременните български писатели биха могли да се похвалят, че го обладават? - днес когато бесовете са влезли в стадото от свине и бесовските свине, обладани от безпаметна ярост, тичат презглава към блатото, за да се удавят може би в неговата тиня.

—————————

в. „Летопис”, г. 2, бр. 26, 31.03.1934 г.