Марин Сореску разговаря с Фабио Допликер

превод от италиански: Огнян Стамболиев

ДОПЛИКЕР: За мен поезията е преди всичко изкуството да мислиш. И това не е декларация на рационалист. Но знам, че в днешна Европа на мисълта е отредена доста второстепенна роля. Човечеството отива към някакъв вакуум, към празно пространство. Поетите от нашето поколение би трябвало да му помогнат да го избегне. В едно стихотворение казах, че би трябвало да пишем за хората на бъдещето, които, вярвам, ще ни опознаят и ще ни оценят по достойнство. Поетите трябва да са като критиците… Имам чувството, че живеем в някакво безвремие. Днешният човек е на кръстопът, подобен на онзи от XIV век, когато се появява буржоазията… върху руините на Средновековието, или в XVIII век, когато цяла Европа е пред прага на революционни промени.

СОРЕСКУ: Мисля, бих могъл сега да Ви прекъсна за малко и да Ви помоля да определите Вашето място в това културно-историческо пространство. Къде мислите, че е Вашата поезия – в контекста на днешната италианска литература? Но преди това, моля Ви, направете едно кратко въведение: как започнахте да пишете?

Д.: Както всички, започнах да пиша стихове като млад. Мисля, че начален тласък ми дадоха стиховете на баща ми. Той беше един от първите преводачи на Стриндберг в Италия. Беше приятел на Умберто Саба. Баща ми и вуйчо ми живяха във Флоренция, през периода на големите литературни кафенета след Европейската война. Моят баща почина, когато бях на шест години. По-късно се преместих от Триест в столицата. Реших да се занимавам само с поезия, въпреки явното нежелание на семейството ми.

С.: Кога публикувахте първата си книга?

Д.: През 1970 г. Това бяха стихотворения и поеми. След това издадох «Студената стая» /1971/ – моят единствен засега експериментален текст, «Дни на изгнание» /1975/, «Нощта на актьорите» /1980/, «Представления» /1985/ и т.н. През репетиционния период на една моя пиеса в стария театър на Пиза успях да опозная добре живота на актьорското съсловие.

С.: Какво бихте могли да кажете за съвременната италианска поезия?

Д.: Тя е преди всичко експериментална. Досега италианският авангард беше нещо твърде интересно, макар и доста противоречиво. Мисля, че авангардът не бива да се приема като нещо строго определено. Той постоянно се променя. Затова е авангард. Без съмнение, новите европейски авангардни течения формално повтарят пътя на предишните. Това повторение е и до известна степен отрицание. Но от 80-те години насам може да се каже, че ние, в Италия, се освободихме от тиранията на авангарда. Дори поетите от прочутата Група – 63 се изразяват по-различно отпреди.

С.: Например?

Д.: Сангуинети вече пише поезия, която е по-иронична, но и по-стабилна, без фойерверки и залитания. Палиарани, досега известен с патоса си, вече изпитва нужда от по-близко общуване. Според мен, той е сред ония, които следват експанзията на езика, на новостите. Бих добавил тук и имената на Порта и Спатола. Може би сега има нужда от нов, по-различен авангард. Мисля, че нещата се променят. Преди промените ставаха твърде трудно и бавно…

С.: Във Вашата поезия, господин Допликер, има известни моменти, които, според мен, се вписват в авангарда…

Д.: Правил съм лингвистични експерименти, но не с цел да докажа невъзможността за общуване между хората днес. Никога не съм симулирал в поезията. Не съм се стремил и да представям единствено фрагментарността на съвременния живот. Според мен, новият авангард е нещо миметично. Разликата между новия и стария авангард е в ролята, която творецът е отредил на литературата. Когато Георг Кайзер създава своя прочут театрален текст през 20-те години, само от фонеми, той предизвиква истински скандал в буржоазна Германия. Днес новият авангард използва техниката на фонемите /например Балестрини/, или техниката на колажа, в момент, когато няма никакъв ред при оценяването на културните явления. Мисля, че в тази усложнена ситуация ролята на поетите, драматурзите и артистите се състои главно в това да определят една истинска скала на ценностите. В една от моите книги аз включих цикъл, озаглавен «В защита на поезията»…

С.: От кого трябва да се защитава поезията?

Д.: Поезията е нашата съвест, нашият културен опит. В своите епохи Петрарка и Шаели са писали «защити на поезията». Агресията срещу поезията винаги е била нещо опасно, коварно. Поетите трябва да умеят сами да защитават своето творчество. Те са деца на словото, тъй както останалите хора са деца на труда, на земята. В поезията става дума за труд, както всички видове труд, при който инструментът е думата, езикът. Поетите от нашето поколение са задължени да се борят за чистотата на поезията и за чистотата на езика. Да създават истинска поезия, с нерв. От нас зависи бъдещето на този вид словесност. Не бих искал да си служа сега с общи, абстрактни лозунги. В този смисъл се считам за чист материалист. Критиката вече писа за моя «космически материализъм». Но освен него съществува и друг материализъм – «ежедневен». Той се изгражда от ред малки действия, свързани с нашия труд. Харесва ми да разговарям, да пиша статии за печата, да съставям антологии, включващи и поети, които са по-далече от моята естетика.

С.: Не сте ли алтруист?

Д.: Поетическата картина на времето трябва да включва всички. В този смисъл не бива да бъдем егоисти.

С.: В това отношение каква е ситуацията в Италия днес?

Д.: Според мен, в Италия винаги се е създавала интересна поезия. От началото на 80-те години у нас се укрепи чувствително ролята на съвременния италиански език. Сега всички у нас говорят и мислят на единен, книжовен италиански. Знаете за голямата ни диалектна разчлененост от миналото – тя доскоро се усещаше и в литературата. Не мога да кажа сега, че нещата в театъра и в поезията коренно се промениха. Радиото, телевизията, киното унифицираха нашите силни диалекти. Това е вече сериозна база за новата италианска поезия.

С.: А преди това?

Д.: Съществуваше огромна дистанция между отделните провинции и техните езици и диалекти. Например, Итало Звево не пишеше на днешния италиански. Той използваше езика на търговските фамилии от Триест. Луиджи Пирандело си служеше с езика на римската бюрокрация, обогатен с елементи от сицилианския. Поетите и белетристите нямаха друг изход, освен да изберат две възможности: да използват нормативния италиански, т.е. литературния /който не се говореше от никого – на него пишеше единствено великият Габриеле Д’Анунцио/, или да изберат езика на определена социална среда, но не и книжовния език. Сега в народната практика се е наложил един сравнително беден, но реален и правилен италиански, който все още не би могъл да служи пълноценно на поезията. Но все пак би трябвало да му се обърне по-голямо внимание.

С.: Какво бихте споделили за мястото на езика във Вашата поезия?

Д.: Критиката говори за език, който е доста далече от голямата традиция на XIX век. Може би съм по-близо до Централна Европа /произхождам от Триест/. От друга страна, се считам свързан и със споменатия «реален» или народен италиански.

Из «Трактат за вдъхновението»