СТОН
превод: Милко Ралчев
СТОН
О, мамичко… на бялото легло сега
ти бяла спиш… Кой на лицето ти постави
таз уморената усмивка и тъга?
Ти спиш: край бледата възглавница блести
тук всичко. Окол теб нещата правят
мънички зеници всичко да мълчи.
Белее всичко и мълчи. Не е ли
туй край, или начало е на ритуала тук?
Посред мълчанието бяло на дантели
говори тайната във стенещия звук.
ШИВАЧКА
Утро в черните поля
разпиля стадата бели;
връщат се във вечерта
и се хващат премалели;
води ги една звезда.
Идат от урок децата
дружно и със бавен крак; -
в прозореца свети злато
сред шибой и кукуряк, -
а Мария шие, шие.
Кому шиеш и защо?
Саван ли е? Було бяло?
А небето във злато,
златно-розово то цяло,
над главата й блести.
Гледа тя към небесата:
то усмивки ли, сълзи?
Под небето в рози, в злато
свежда поглед и мълчи, -
и пак шие, шие, шие.
ОРАН
В полето, где на вятъра блести
червен лист от лози и в храсти, сякаш
далеч мъглата утринна дими, -
орат: - на бавний вик един стадата
на кравите повежда; друг - протака,
обръща чимовете със лопата; -
а хитрото врабче сега ликува, -
простора дебне сред клонете то.
На червенушката във храстите се чува
цвърчението и пението като от злато.
ТОПОЛИ
Аз пак ви виждам, сребърни тополи
във този за сеитба ден, сами;
мъглата утринна все тъй дими,
дими златиста тя край всички стволи.
Заключваше плода ви този вятър,
що ваште жълти листи вий;
и аз, що нявга виках: - О, върви, -
на времето, - усещам скръб в душата.
А днес - сняг неподвижен в планините,
студени дъждове и злобний яд
на вятъра, що хлопа през нощта, -
и дните кратки, залез в далнините,
и чезненето и увехнал цвят,
и хризантемите, - цветята на смъртта.
ГОДИШНИНИ
И вече тридесет години, - и печал.
О, майко, ти със болка мене ме роди,
и моят малък рев те тебе нажали
той много повече от болката тогава.
И после, - винаги със болка и със плахост,
о, нежна майко, с себе си ме храни ти; -
Когато твойто тяло в мене въплъти,
и във сърцето си сърцето ти видях аз, -
тогаз умря - след двадесет години - ден!…
И майчините си очи напразно виждам,
и милото лице за миг се помрачава…
О, майко, вече те не знам. Но в тоз студен
покров на мъртвите, в съня си неподвижен
ти милваш моите къдрици оттогава.
——————–
сп. „Българска мисъл”, бр. 2, 1938 г.
