Ели Видева

Преди години група „Джанго Зе” пееше в една песен: „Най обичам луди, луди жаби”. И аз обичам луди жаби, защото

„Във блатото расте папур на китки
и е доволен, че го вее вятър.
Обаче аз съм мислеща тръстика
и вятърът не е достатъчен!”.

А само лудите се опитват да се измъкнат от тинята, в която сме затънали. Дали ще успеят?

Тези шантави мисли се пръкнаха в главата ми покрай заглавието на новата книга на Николай Табаков КОНЦЕРТ ЗА ЖАБИ И ОРКЕСТЪР В МИ БЕМОЛ МАЖОР - поредното бисерче в колекцията на автора.

Той доказва, че умее да дирижира такава сложна конфигурация. В нея има всичко - реалност и фикция, митове и философия. И най вече истински живот.

Докато четях, имах усещането, че е напускал въдички в мътилката на обърканото ни време и наблюдава кой накъде върви.

От време на време ги раздипля и току изплува някой от героите - всичките колоритни, колкото и живота. С човешките си качества и недостатъци.

Иска се голям майсторлък да предадеш психологическия ураган, бушуващ в душите на отчаяните родители на болното момиченце, чиято майка Мария Мърквичка е лекарка и ясно съзнава, че изходът може и да е фатален. Но не спира да се бори.

Фабрикантът Теодосий Багрянов, който по принцип поставя интересите над всичко, е достатъчно отворен за нововъведения и дори коректен към партньори.

Работохоличката Анастасия /Сия/ започва да разбира смисъла на живота си чрез детето, което ще роди.

В едно сравнително ограничено пространство успоредно се вихрят семейството на принц Кристиян Трингвенсон с философстващата му съпруга Лурдес - Пилар Манас и благодетелят на селяните от Брегалци Андрей Викторович Етелбрехт, граф фон Биленхаузен /защо ли го асоциирам с барон Мюнхаузен?/ и дъщеря му Антонина.

Едните удовлетворяват вроденото си любопитство, опознавайки морето, острова, върха, пещерата и всички невъзможни вярвания, явно придържайки се към мисълта на Бодлер, че „природата е нашият речник”.

Другите се превръщат в огледален умален модел на световните конфликти и как те се отразяват на човешките отношения.

Авторът, дълбок познавач на хорските страсти, разкрива как една война от няколко хиляди километра може така да изкриви възприятията на кротките селяни, че да ги превърне в озверяла тълпа.

Николай Табаков по убеждения е пацифист и категорично заявява антивоенните си възгледи чрез надгробното слово на графа.

Той не само обяснява защо трябва „да гърмят камбаните”, но викът му „Спрете да ковете ковчези” е епичен.

Така се откроява и темата за свободата. Кой може да бъде свободен в този нарешетен от бомби и низки страсти свят? И доколко? Дали опърничавата Сия Адамовска, уж подчинена, а непоклатима като паметник на независимостта?

Може би децата, които живеят естествено, без да се съобразяват твърде много с ограничаващите правила на възрастните? Или циганката Саломе?

За нея свободата е като дишането, тя е част от естеството й. И издига в култ любовта и красотата. Ненапразно Стендал казва: „Има толкова вида красота, колкото и обичайни начини да се търси щастието”.

Това е верую и на младата графиня Антонина, и на художника Баста Сенков.

Чрез тях авторът задава най-важните екзистенциални въпроси са смисъла на живота, безсмъртието и нравствените ценности на човека.

Баста буквално е вцепенен от факта, че големият творец може да се окаже меркантилно човече. За да се съхрани, си налага да нарисува портрета на стареца, отказвайки се даже от любовта.

В цялото повествование с вяра в чистотата на човешкия дух шества старият рибар дядо Арго. Образът му носи усещане за древност и вечност.

Името му съвсем не е случайно, чрез него авторът връзва кораба Арго с Орфей и орфизма като философия, която е дори извън времето и пространството.

Лурдес - Пилар трудно ще я разбере, защото не може да се отърси от заземяващите условности.

Иска се подвластност на изкуството като еманация на чистия дух, обединявайки музиката на високите вибрации, танцът като вихрушка, дивите първични песни, скулптирането на нематериалната аура. За да се родят чудесата на живия живот и да осмислят дните ни.

Николай Табаков признава, че пишейки романа, се е опирал на две книги - „Homo spiritualis” на проф. Георги Каприев и „Увод в дзен будизма” на д-р Дайсецу Сузуки.

Това донякъде обяснява философската дълбочина на прозренията му, останалото си е от него.

Чувството за хумор на автора е всеизвестно и той не го спестява в текста /например „Хайде сега, за едното удавяне ще вземе да настине”/. Езикът е жив, естествен, с тънка нишка ироничност, която придава цвят на речта.

Митко Новков казва: „Това е пищна книга с много емоции и страст.” Проф. Георги Каприев акцентира: „Наслаждаваме се на действителен концерт, надсвирват се гледни точки, сменят се говорителите, полифонична е тъканта, концертът е в ми бемол мажор.”

Накрая ще цитирам:

„Радостта е душевно вълнение, приятно чувство и весело настроение от нещо хубаво, желано, добро, драгост, удоволствие, веселие.

Радостта е болка.

Болката - да намериш отново себе си”.

Тази книга си струва да се прочете. Удоволствието е …удоволствие.