ЕГАТИ!
Пътят потъваше в долината - завой след завой. Назад оставаха сините склонове, плешивите черепи на скалите и високите пасища под тях, светлозелени сред тъмните смърчове. Все по-назад. Долу равнината разкриваше своите хоризонти един по един, свенливо, завърташе се пред погледа, сякаш се оглеждаше, сякаш подозираше, че е красива. Искаше й се. Затова житата блестяха като окъпани, затова кафявите пътища се правеха на изящна паяжина, затова надникна за миг синьото око на езерото, но само за миг, защото пътят остро завива и хоп - сякаш от нищото, едва ли не от канавката, пред предното стъкло скачат, извисяват се крайпътни храсти и изогънати клони - пауза.
После отново окото на езерото, то гледа слънцето.
Не ще и дума, Тимо Темнатов, известен по поречието на реката Дунав повече като “Тимо Тъмното”, познаваше пътя. Върна газта, чукна спирачката, превключи на трета. Трудно се шофира в планината. Повтарящи се панорами, машинални движения, досадно е. Но ето - ето го и последния завой!
И тогава лумва, изправя се, връхлита неочаквано градът, приличен на разпиляваща се фуния, на магазини, лавки, детски площадки, на колички за варена царевица, приличен на нападение. Една засада в полите на Стара планина. Колко хора! Колко автомобили! Колко цветове! Тези деца на дама ли играят? Е да, на дама. Там каручка, натоварена със зеленчуци, а отпред старото магаре клима, бърза, кланя се като клоун, като усмивка от старите ленти, като бутафорна приумица и като сатира на онази стара прелъстителка, урбанизацията. Едно магаре - душата на града.
И вече не подозирате столица.
Трябваше да зареди на бензиностанцията и да купи вестници за капитана. Негов ред беше - всеки ден моряците от Драгажния флот доставяха нови вестници на капитан Кирков, дъртата Кирка. Обаче още със спирането до колонката, обозначена с надпис “А-96″, от сянката на бензиностанцията се отдели женска фигура и с две дълги крачки се озова до него. Усети я като движение, като полъх и като скъп парфюм. Той хвърли един поглед през рамо. Нямаше съмнение, хвърлянето си заслужаваше. Не всяка жена заслужава отделен пасаж и не всяка - отделен поглед. Но тази определено си го просеше. Висока и стройна като топола, с платиненоруса коса и профил на млада жрица, тя се открояваше върху градския бензинов пейзаж така, както хвърлена златна монета се откроява върху тезгяха на бакалина.
- За къде пътувате? За Русе ли? - запита прямо хубавата жена.
- За Русе - отговори Тимо Темнатов и се наведе да завинти капачката на резервоара. Той или вече беше наясно, или се опитваше да прикрие първите впечатления с известна студенина.
- Ще ме вземете ли?
Той пак я погледна и усети как някаква буца се спира в гърлото му.
- Качвайте се! - каза, но малко трудно.
Тя се настани на предната седалка, повъртя се, за да се намести по-удобно, но явно мястото не бе достатъчно.
- Пфу! - каза. - Коленете ми опират в жабката. Тази седалка не може ли да се премести?
Тимо Темнатов погледна за миг към краката й. Те бяха много хубави и късата кожена поличка служеше повече да подчертае, а не да прикрие дължината на бедрата.
- Може. Под седалката има метална ръкохватка, повдигнете я нагоре и бутнете седалката назад.
Жената опита да стигне до ръкохватката отстрани, но първият опит се оказа неуспешен. Без никакво колебание тя разтвори колене, наведе си и спусна ръка между тях. Дръпна ръкохватката нагоре и с гръб избута седалката назад. От усилието мускулите на бедрата й се стегнаха, но само за миг, като при спазъм, после отново заеха привидно спокойното си положение. Е, да - гледката не беше за изпускане.
Тя извади от чантата си кожена табакера, избра цигара и я постави между устните си. После щракна с изящната си запалка, пое дълбоко дима и го изпусна високо нагоре, към бежовия таван на колата.
- В колата пуши ли се? - запита небрежно, все едно, че искаше да уточни ей така, за себе си, дали земята се върти.
- Пуши се - кимна с глава Тимо.
- Благодаря! Между другото - каза жената и му хвърли един поглед изпод дългите си мигли - казвам се Йордана Божурина!
Тимо Темнатов не реагира. Той се наведе напред и погледна първо вляво, после вдясно, даде газ и изведе колата от бензиностанцията. Не толкова усиленият трафик го затрудняваше, просто нямаше желание да говори.
- Актрисата! - додаде жената с апломб, за да стане ясно и на непосветените, че си имат работа с изключителното, с необикновеното, с една дума - феноменалното.
Тимо Темнатов даде мигач, изпревари големия камион пред тях, прибра се в колоната. Продължаваше да мълчи.
- Вие не гледате ли филми? - ядоса се красивата жена.
Той повдигна рамене.
- Гледал съм един сериал, в който играехте главната роля.
- Така ли? - зарадва се жената. - Да не е “Момичето с кристалните обувки”? Или “Боса-Нова”?
Сега го гледаше с широко отворени очи. Те бяха големи, блестящи и ярко зелени. И изпълнени с добре трениран възторг.
- Не - каза Тимо. - Сериалът се казваше “Момичето от 11 “Б” на Русенската езикова гимназия.
- Ха! - възкликна хубавата жена и възторгът в очите й залезе, за да отстъпи място на някакво лакомо, почти хищно любопитство. - Вие да не сте учили в езиковата?
- Там - каза Тимо. - Само че в “А” клас.
- Защо не ви помня тогава?
Сега тя се облегна назад, почти опря гръб в дясната врата на колата. Гледаше го не, а направо го изпиваше с очи като някакъв учен микробиолог, на когото точно тази сутрин са откраднали микроскопа.
- Нямахте време за мен - обясни Тимо Темнатов. - Бяхте толкова заета да омагьосвате всички останали, че мен просто ме пропуснахте. Ако не сте забравили, по онова време вие не бяхте Йордана Божурина, бяхте популярна под друго име.
- Моля? - жената се изправи на седалката, дори гласът й стана по-висок, премина във фалцет. - Под какво друго име?
- Данчето, Прелетната птица - засмя се той, после отново повдигна рамене. - Какво да направя, така ви викаха в училище.
Хубавата жена скръсти ръце пред гърдите си и се облегна назад. Лицето й доби мрачно изражение.
- От завист! - заяви. - Това го измислиха момичетата. Онези, с плитчиците. Грозните. Какво съм виновна аз, че момчетата харесваха мен, а тях не? Прелетната птица! Много умно, няма що!
И тя със сила изгаси цигарата си в пепелника, направо я смаза.
Очевидно бе вбесена, но не чак дотолкова, че да изостави напълно собствените си проучвания. Продължаваше да наблюдава възлестите му ръце върху волана, татуировката над дясната китка, която изобразяваше котва с някакъв надпис, наблюдаваше и лицето му, което вече не беше младо, но имаше момчешко излъчване. Познаваше го, разбира се, но името, името й се губеше.
- Досетих се! - възкликна внезапно. - Вие не сте ли онзи, Тимо Тъмното? Когото изключиха в единайсети клас? Побойникът. Чудно, как не ви познах веднага. Още в началото си помислих, че физиономията ви ми е някак позната, но… Я чакайте! Вие не лежахте ли в затвора?
- Шест месеца, много важно! - процеди през зъби Темнатов. - И затворът е за хора.
- За какво лежахте? - попита бързо жената. - Пак ли за побоища, или…
Тимо я погледна.
- А вас страх ли ви е? - запита. - Все пак пътувате с бивш затворник.
- Защо? - настръхна тя. - Да сте убивали някого напоследък? Надявам се, че следващата жертва няма да съм аз. Боже Господи, каква бъркотия! Та вие бяхте съвсем скромно момче тогава! Имам спомен, че…
- Устата ми хубава, очите ми зелени! - изтърси ни в клин, ни в ръкав Тимо.
- Точно така! - викна радостно жената. - Вие бяхте този, който ми цитираше Селинджър! Вие бяхте, нали? Но всъщност, защо си говорим на “вие”? Достатъчно сме близки. Най-малкото, израснали сме заедно. В едно училище и така нататък.
- Щом казвате.
- Помня! - на висок глас заяви тя. - Ето сега си спомних всичко! Седяхме на брега на Дунава, а ти каза, че очите ми напомняли за онази героиня на Селинджър, която… как й беше името, а?
- Джоуни.
- Да, Джоуни, така е! А луната беше направила пътека чак до румънския бряг и блестеше като ятаган, или нещо подобно. Голяма луна. Помня още, че се целувахме като смахнати на някаква пейка, но да пукна на място, изобщо не се досетих, че онова момче тогава, на брега на Дунава, и ти сега, седнал зад волана, сте едно и също лице.
- Човек се променя - вметна Тимо.
- Беше толкова хубаво, а ето - забравила съм! Защо не си спомням, а? - запита жално жената. Сега приличаше на малко дете, което току-що е изпуснало любимата си играчка в езерото.
Тимо Темнатов пресегна и съвсем лекичко я потупа по ръката. Нещо като утешение, нещо като съпричастие, нещо като “аз и ти”. Или просто един съвсем мъничък, но всеопрощаващ жест.
- Представяш ли си? - разчувства се жената. - Селинджър помня, а теб не. Не е ли тъжно? Не, ти само кажи! Не е ли тъжно, наистина? Направо е жалко, като се замислиш!
- Не е жалко, нормално е. Хайде сега!
- Боже Господи! - викна отново тя. - Колко години минаха оттогава?
- Дванайсет - отговори на секундата Тимо Темнатов, сякаш си беше водил личен бордов дневник по въпроса.
- Цяла вечност, по дяволите! Кога минаха, проклетите? Странно. Направо се усещам остаряла. Пораснахме значи, натрупахме знания, изкачихме върхове, малко или много умъдряхме. Обаче младостта… Аз поне не срещнах нищо, по-красиво от младостта. А ти?
- Не - каза Тимо. - Не съм се замислял по въпроса.
- Дванайсет години! Какво ли не се случва за дванайсет години? Знаеш ли, винаги съм била любителка на приключенията. Авантюристка, един вид. Прелетната птица, както казваха онези патки. Разбира се! Изисквах от живота всичко. Опитвах какво ли не. Нови неща, изненади, сантиментални салтоморталета. Направо исках да го изям това чудо, живота, на една хапка. Мечтите ми бяха високи до небесата, постъпките ми крайни до невъзможност, хвърлях се върху всичко, което се изпречи на пътя ми. Като един лъв, това е. И, честно казано, винаги получавах това, което желаех. Всъщност разбираемо е. Аз съм зодия лъв. А ти?
- Везни. Скромна душа.
- Не, питам за друго. За дванайсет години аз станах най-популярната актриса в България. Хайде, да не се изхвърлям толкова - една от най-популярните. Животът ми премина като по сценарий. Със задължителен щастлив край естествено. Не те лъжа, не те лъжа! Честен кръст! - тя извади нова цигара от табакерата, но напорът на чувствата не й позволи да запали. Успя само да я закрепи между пръстите си и веднага продължи: - Всъщност понякога си мисля, че животът е една лотария. Нали знаеш там, с късметчетата? Обаче трябва смелост, за да го играеш.
- Не е лотария! - възрази Тимо и тя го изгледа с някакъв нов, току-що събуден, интерес.
- Боже! - каза. - Само те занимавам с моите глупости. Не е твоя работа да търсиш… да си задаваш въпроси. Хората живеят направо, без много-много да му мислят. Нормално е. Но ти… Я ми кажи! Какво всъщност се случи с теб?
- Нищо особено.
- Хайде, моля ти се! Аз ти разказах всичко за себе си.
- Моите премеждия не са интересни - сви рамене Тимо, после смръщи чело и малко сърдито заяви: - И животът не е игра на рулетка. Откъде го измисли? Не ни е даден за игра, за изпитание ни е даден. Както казва Айнщайн - Господ не играе на зарове.
- Опа! - възкликна хубавата жена. - Имаш си теория за живота, така ли? И каква е тя, тази твоя теория?
- Мисля, че животът е път! - все така сърдито отговори Тимо Темнатов.
- Интересно, интересно - сега жената изглеждаше действително развеселена. - И кой точно път? До затвора и обратно? Или по-точно - пътят за никъде?
- Защо за никъде? - Тимо обърна глава към нея, изгледа я отгоре до долу, но веднага трябваше да отклони вниманието си към шосето, защото пред тях някакъв малоумник с “Шкода” опитваше да направи невъзможно изпреварване.
Опитваше да превърне изпреварването в некролог.
Беше се изнесъл в лявата лента и натискаше педала до дупка, но камионът пред него беше дълъг, а отсреща, с присвяткващи фарове и скърцане на спирачки, с клаксони, писъци и проклятия, се спускаше червен автобус, натъпкан до горе с пасажери и при всички случаи - тежък колкото валяк. Сблъсъкът изглеждаше неизбежен, ударът щеше да помете и тях. Тимо Темнатов завъртя рязко волана, изхвърли автомобила в крайната дясна лента, с последни усилия го удържа на ръба на склона, за малко да се прекатурят надолу, по насипа. Спряха сред облаци прах, почти веднага вляво от тях се разнесе тежък тенекиен трясък. Да, катастрофата се беше случила, нямаше никакво съмнение. Имаше да висят сега в задръстването и да дават обяснения на катаджиите. Глупава работа!
Хубавата жена до него се закашля, махна няколко пъти с ръка пред лицето си, за да прогони прахта, след това каза:
- Животът е път, а? - закашля се отново и додаде: - Или пътят е смърт?
- Кой както го проумява - защити се Тимо. - Всеки сам избира пътя си.
Жената погледна цигарата си, тя беше угаснала. Пусна я в пепелника и отвори чантичката си за нова кутия.
- Пфу! - каза. - Пуша като комин.
- Изборът на пътя е… Не знам как да го обясня.
- Е, добре - рече малко уморено жената. - Хайде, давай, разкажи ми. Ти кой път си избра? Някой конкретен или си приказваш ей така, да минава времето? Пътят бил живот! Не виждаш ли, че щяхме да станем на купчина ламарини?
- Избрах си пътя до Трявна - отговори сравнително смислено Тимо. - Не е кой знае какво. Сто четиридесет и четири километра.
- Нима? Значи това е животът? Това ли се опитваш да ми обясниш? Да си пътуваш ей така, тарампаджик-тарампамбум, до Трявна? Аз пък мислех, че ще ми говориш за смисъла. Сто четиридесет и четири километра, егати!
- Да, нещо такова.
- Ха-ха! А аз съм обиколила света, моето момче! В буквалния смисъл. Милиони километри. Имаш ли да кажеш още нещо за пътя до Трявна?
- Добре - Тимо Темнатов стисна зъби. - Няма повече да говоря за Трявна.
- Защо? - изненада се престорено красивата жена. - Говори си, не ми пречиш. Да не е някаква мистична загадка тази твоя Трявна? Или красива приказка? Или нещо от сорта? Слушай, пред мен можеш да говориш за всичко. Днес сме тук, следващия път ще се видим след дванайсет години. Какво те интересува?
- Не е загадка, не е и приказка. Просто не ми се приказва.
- Ще отнеса тайната ти в гроба! - засмя се жената. - Ще постъпя като онзи с шкодата, самоубиеца.
Тимо се намръщи. От лявата им страна беше спрял двайсеттонен камион и им препречваше гледката. Не се виждаше мястото на катастрофата, виждаха се само прииждащите отзад още тежки автомобили, колоната растеше. Появи се линейка с червени сигнални светлини и захвана да се промъква между колите. Дано не е късно, каза си Тимо и се обърна към жената на съседната седалка. Тя пушеше, загледана мрачно напред. Всъщност беше му симпатична. Да оставим настрана спомените, но той я харесваше тук и сега. Беше пряма. Беше смела. И търсеше своите отговори като всеки нормален човек. Правеше се, че знае всичко за живота, но не знаеше. Лотария, как не! Може би затова настояваше да й разкаже за Трявна? Може би се надяваше, че той ей сега, с две думи, ще реши вместо нея основния въпрос на живота? Но какво може да стори една среща? Какво може да реши духовното привличане? Нищичко. Нали всичко опира до личния опит? Не става с чужди реплики. Не става с театрални костюми. Внезапно го връхлетя прилив на жалост към хубавата му спътница. Е да, върховете блестят, но не дават отговори. Аплодисментите въодушевяват, но се губи от земното притегляне. Който иска да опознае живота, ако обича - да слезе от сцената. Добре, ще й разкаже за пътя. Хубаво, ще положи усилия. И какво от това?
- Аз съм моряк - каза Тимо и преглътна.
Актрисата го погледна бързо, след това отново се вторачи в панорамата зад стъклото.
- Да, ама това не е за Трявна - възрази меко.
- Напротив, за Трявна е - настоя Тимо. - Моряк съм, както казах, и дълги години пътувах с големите товарни конвои по Дунава. Какво ли не съм виждал? В затвора бях, после се стегнах, до щурман стигнах. Но съдбата ми такава - все нещо ме дърпа надолу. Влюбих се, ожених се, детенце си родихме. После се разболя Мишката, така му викаме на нашето момченце, от Михаил. И лекарите ни пратиха на планина. В Трявна, в болницата за белодробни заболявания “Царица Йоанна”.
- Хубава ли е жена ти? - запита неочаквано актрисата.
- Да, да кажем. Много е така… свенлива е. Но лекарите казаха, че не можем да живеем повече в Русе, заради периодичното замърсяване на въздуха. Знаеш там, фините прахови частици, серния диоксид, азотните и въглеродни оксиди. Русе е нападнат град. И що да сторим, преместихме се. Купих апартамент в Трявна, обзаведох го, настанихме се. Въздухът на място, хората добри, заживяхме. Хванах се на работа в една мина, като миньор. Какво да ти кажа? С всичко се свиква, хората са по-издръжливи и от кучетата. Обаче не мина и година, и мен ме удари шайбата. Свърших.
- Моля?
Тимо я погледна.
- Носталгията - рече. - Удари ме носталгията. И взех да сънувам Дунава, корабите, миризмата на прегрели двигатели. Откачена работа. Нощем се въртях, денем сънувах, отслабнах четиринайсет кила. В мината вече не можех да работя, нападна ме клаустрофобия, не смеех да сляза с асансьора в забоя. Пари няма, хората ми се смеят, дадоха ми да беля картофи в кухнята. От съжаление. Не казвам нищо вкъщи, стискам зъби, водя малкия на градина. А пред очите ми само реката. Викам си, край, изгубих си живота. Пък жената ми разбрана. Добричка е тя. Подпитва, хитрува, капани значи на мисълта поставя, сбара ме. Напих се една вечер и си казах болките. И за мъката, и за страха от забоите, всичко. Знаеш как стават тия работи.
- Не знам - реагира веднага актрисата. - Никога не съм се омъжвала.
- Ами такова… как да ти кажа? Понякога хората са принудени да се разделят. Непоносимост има, алергии, какво ли не. Ако отслабнеш четиринайсет кила, развеждаш се. По-добре ли е да умреш?
- По-добре е - рече хубавата жена и Тимо бързо я погледна. Какво ли разбира тя?
- Не, не е по-добре - възрази и хвана по-здраво волана. - Смъртта не е никакъв изход. Смъртта е предателство. Затова…
- Ха! - възкликна актрисата. - Това беше хубаво!
- Кое? - стресна се Тимо.
- Нищо, нищо! - успокои го тя и се усмихна. - Продължавай. Ще се разберем с теб в края на краищата. И какво? Намерихте ли изход?
- Намерихме го! - каза твърдо той.
- Е?
- Какво “е”? Намерихме го и толкоз!
- Ох, боже! - каза жената. - Измъквам ти думите с ченгел. Слушай, имам идея! - въодушеви се внезапно тя. - Можем да си поговорим надълго и нашироко, стана ми интересно. Защо не дойдеш довечера у дома? Ще поръчам нещо от ресторанта долу, ще пийнем, ще си спомним младите години. Става ли?
- Хмфр! - изсумтя само Тимо.
- Какво? Нали свършваш работа довечера?
- Свършвам, ама…
- Добре, де. Няма да настоявам. Така, както ме гледаш, още не съм се молила на мъж.
- Не става дума за това - някак извинително проточи Тимо. - Просто не мога.
През страничното стъкло на колата падна сянка, млад полицай надникна за миг, огледа ги, след това небрежно вдигна ръка до козирката на фуражката и отмина напред.
- Май няма да ни разпитват - отбеляза Тимо Темнатов.
- Май ще закъснееш за работа.
- Нищо от това. Старата Кирка ще ми влезе в положението.
- Кой?
- Капитанът. Арабия е той.
- А вие така, разведохте ли се? - зададе най-трудния си въпрос хубавата жена.
Сега бе ред на Тимо да се закашля.
- Разведохме се - каза. - Тя настояваше. Защото не исках да си тръгна. После отидох в Русе и се хванах в Драгажния флот. Но това няма значение. Тя продължава да ме чака.
- Колко години така?
- Осем.
- Няма да те чака още дълго - с известно злорадство установи жената.
- Всяка вечер ме чака - обясни Тимо. - Не сяда на масата без мен.
- Моля? - ахна тя. - Как така всяка вечер? Нали си на работа в Русе?
- Пътувам. Сутрин съм на драгата по Дунава, вечер се прибирам в Трявна. Сто четиридесет и четири километра.
- Егати! - каза актрисата.
