ОСМИ ДЕКЕМВРИ
Така, така - дойде ред и на пандемията.
Коронавирусът косеше наред, не се спираше пред етническо или национално фукане, не признаваше пол, възраст, занятие и лично богатство. Плюеше на религиите, размазваше под желязната си пета поети и пламенни суфражетки, общо взето - държеше се като Второ пришествие. Учените измисляха ваксини, коронавирусът измисляше личните си превъплъщения. Не го спираха инжекции, не го стряскаха предпазни средства, не го ловяха анатеми. Хората изпаднаха в паника. Смелостта не струваше пет пари, смелостта беше равна на смърт. Страхът вземаше превес над разума. Постепенно изчезваха понятия от рода на „чест” и „достойнство”, нямаха място в тази касапница. Нямаше смисъл и в смисъла да живееш смислено. Имаше тавтология.
Ама за чий ви е тавтология?
На главната улица камион прегази кучето на оперната певица Юрдана Юргачева, същата нощ тя получи видение и изригна в бурни вестникарски интервюта срещу ваксините. В къщата на Тринко Ринков, анестезиолога, влязоха крадци и освен бижутата на жена му пипнаха “Ковид 19″. Старата клюкарка, баба Злина от шестия етаж, подпали апартамента си, докато готвеше на газовия котлон, а на пожарникарите каза, че по този начин прогонвала вирусите. Два етажа по-надолу господин кметът Аврейски правеше любов със секретарката Мишона. Не му пречеше пожарът, пречеше му маската. По реката Дунав пристигна бял круизен кораб, наблъскан до последната каюта с австрийски пенсионери. Екипажът свали носилка с човек, починал от вируса. Жена му се разплака. На другата сутрин тя продължи по Дунава с круизния кораб, защото екскурзията струваше скъпо. По телевизията трима професори имунолози обясняваха един през друг, че няма обяснение. Млад и честен политик, току-що научил, че е пипнал болестта, припадна в Парламента. Друг честен политик открадна ТЕЦ. На детската площадка в квартала нямаше деца, там тренираше националният отбор на ветераните инвалиди за предстоящото световно първенство по кърлинг в Токио. Специалистите от IT-сектора се обърнаха специално към нацията, за да обяснят, че са специални. Домовете станаха офиси, а в офисите се настаниха погребални агенции. На националния стадион стадо антиваксъри, голи до кръста, пееха лебедови песнички. Журналистът Шомо Момов от „Вестник за всеки” реши да изкара малко пари с новината, че царят е гол. Царят си сложи маска и отиде в съда, за да изкара малко пари от новината, че царят не е чак толкова бос. (Парите му трябвали за сватбата на принцеса Пфайзер, с която се падали роднини по анадолска линия). Философът от Софийския университет, професор Ламби Петромаксов, се кандидатира за президент на страната и в специално интервю обяви, че се е ваксинирал против уроки. Две моми от пиацата вместо „Ковид” едновременно пипнаха трипер. Майката на султана на Бруней получи свиден подарък за рождения си ден - китка, китка магданоз. Световната здравна организация обяви тридневен траур за атлета Исак Боснич, който постави световен рекорд по надпиване с бира в Берлин, а два часа по-късно, пиян като кирка, се заби в мантинелата на международната автострада Берлин-Вроцлав. В село Горно Камарци се роди магаренце с конска опашка. Американецът Уили Гейтс се оттегли на самотен остров и публично обяви, че от този ден нататък ще се храни само с агнешки главички. В нашата махала се случи събитие - собственикът на месарницата „Рога и копита” загуби на зарове три килограма карантия и два комплекта сухи черва за суджуци. Марк Елиът Зъкърбърг пусна нова глобална мрежа - за разпространение на хот-дог. Президентът Румен Радев направи три пъти „коремното” и четири пъти „циганско колело” пред телевизионните камери, наместо поздрав за Нова година. Друг един президент - на Швеция - изгуби дясната си ръкавица в градския транспорт, ядоса се и отиде да живее на село. Кралица Елизабет Втора си купи нова шапка, марка „Куин Елизабет”. Гей-парадът в София бе организиран от мъже на място, маските бяха задължителни. Две балерини от първия състав на Болшой театър изпиха „в залпом” три бутилки водка „Белуга”. Българската православна църква (БПЦ) пусна миряните в тридневен отпуск - да празнуват Рамазана. Главният редактор на списание „Егоцентрик” шамароса курвата, която самият той бе назначил за коректор на броя. Не знаела да поставя пълен член. Главният редактор на съботния опозиционен вестник „Обзървър” падна през уикенда в собствения си басейн и то с главата надолу. По този повод вестникът също обърна палачинката и захвана да прави метани на правителството. След есента неочаквано настъпи лято и така обърка синоптиците, че те обявиха национален протест. Поетът Миладинов хвана запек и прописа проза. В Китай кокошките вдигнаха стачка и спряха да снасят, в Монтевидео пчелите се намусиха на Международния валутен борд и отказаха да събират мед, швейцарската крава Милка в знак на солидарност вместо мляко започна да произвежда крем-карамел. За ужас на орнитолозите прелетните птици отлетяха на Запад. Мечо Пух слезе по стъпалата пред Съдебната палата, ходейки на глава. Белите сибирски зайци неочаквано минаха на диета - спряха да пасат трева и предоставиха тази възможност на европейските избиратели. Под водите на Световния океан рибата „Епинефелус” го удари на танци (основно „джърк” и „туист”) с младия Плей-Бой Посейдон по случай рождения му ден. Младокът навършваше 222 (запетая) 222 години и празнуваше двоен юбилей шест пъти. На географската карта в училище отново изплува континентът Атлантида. Учителката Мрънкова заяви, че Атлантида е измислица на комунистите.
Но слава Богу, в това разбълникано човешко животуване се намесиха учените. След щателни изследвания те обнародваха, че от строго научна гледна точка светът се е обърнал наопаки и показва рунтавия си задник на всеки, който проявява научен интерес. За жалост, освен нагледните материали учените не разполагаха с друго обяснение. Провиденциалните поети също се измъкнаха по търлъци. Метафизиката се напъна да осигури непроницаеми основания за ковид-нашествието, но вместо основания роди четири тона непромито злато. Самият Далай Лама заяви, че ако още веднъж му зададат въпрос за кризата, ще си подаде оставката и ще се кандидатира за президент на Световната здравна организация, защото там приемали само светци. Така или иначе, никой не даваше обяснение и никой не поемаше отговорност, дори иначе отговорната Ал Кайда. А обяснението беше простичко.
Микробиологията се бе изправила срещу макробитовизма на света и искаше възмездие.
В тази връзка казах на режисьора Саркис Хакобян, че няма да участвам в журито, ако ще продуцентът Полянски да се върже на зъл възел. Що за идея? По изрично негово настояване ние двамата с Хакобян - в случая сценаристът и режисьорът, - трябваше да препитаме над двеста момичета, кандидатки за ролята на Севда в новия филм на професор (дръж ма, да ни са п?сера!) Емануил Полянски. Филмът се казваше „Будни сънища” и някъде там, във висините продуцентски, бяха решили точно за тази роля да не канят известна актриса, а да намерят нещо подходящо „отвън”. Имаше логика, разбира се. Ново лице, ново усещане. Пък и не така скъпо. Хубаво - кастинг като кастинг. Ами коронавирусът?
- И никой няма да дойде на глупавото препитване! - заявих на режисьора. - Утре е студентският празник и младите момичета ще предпочетат да се веселят, вместо да се потят на някакъв си конкурс за актриса.
А той ми каза, че не познавам момичетата. Каза още, че сме професионалисти, затова не ми отива да се правя на магаре.
- Да, ама коронавирусът не брои професионализма за нищо - възразих. - На теб ли да обяснявам? Най-пресният пример ще ти извади очите!
- Въпреки това - рече Хакобян - ние с теб ще си гледаме работата. Ако и това не правим, как иначе ще живеем?
Чуден човек! Собствената му съпруга, известната актриса Мариана Бинева, бе приета едва вчера в интензивното отделение на Военно-медицинска академия с диагноза „Ковид 19″. И изходът изглеждаше най-малкото подозрителен. Но такъв си беше Хакобян. Малко дръпнат, малко особняк, малко луд за връзване. А наумеше ли си нещо, по-добре не стой на пътя му.
Ето затова в деня „нула”, тоест в деня за стартиране на конкурса, аз се промъквах (с маска на лице) през претъпканото с момичета фоайе на път за кабинета на Полянски. Фоайето направо пукаше по шевовете, въпреки студентския празник. Прав беше нашият режисьор, аз изобщо не познавах съвременните момичета. Носех пластмасови кафета - за себе си и за Хакобян, - затова бутнах вратата със задник и се появих пред погледа му все едно съм самодива в бяла премяна, сервираща утринното кафе. По шорти. Отвън останаха: момичета на гроздове, момичета на гирлянди, момичета като звездното небе. Момичета като Мадони, момичета като Мадона, момичета като Мода Лиза (не е грешка).
Но Хакобян гледаше остро.
- Хайде, бе! - викна. - Закъсняваш! Не виждаш ли какво става навън?
- Стълпотворение - съгласих се. - Как ще процедираме?
- Как! Откъде да знам как? Ще ги каним тук една по една и ще говорим.
- Да де, но по азбучен ред или какво?
- По азбучен, по азбучен. Все едно. Няма да ни се размине.
- Добре тогава - погледнах в дългия списък на бюрото и викнах към вратата: - Да влиза Аделина!
И първото за деня момиче плахо се вмъкна в кабинета. Дълги крака, миловидна муцунка, три квадратни метра паника на червени петна.
- Започвай! - изкомандва я Саркис Хакобян.
- Какво да започвам? - съвсем се притесни тя.
- Гледай я сега тази! - рече ми Хакобян. - Щом ти казвам да започваш, значи започваш. Да не мислиш, че имаме цяла година пред себе си?
- Не знам какво точно…
- Каквото искаш. Момиче, внимавай! Имаш право да рецитираш, да пееш, да ни разказваш случки от детството си. Само давай, моля ти се!
- Хубаво! - съгласи се кандидатката и разказа приказката за Дядовата ръкавичка. Много живо я разказа според мен, но Хакобян я засече още докато Зайо Байо питаше за място в ръкавичката.
- Достатъчно - рече. - Следващата.
- Мога и стихотворение - възрази плахо момичето.
- Можеш, ама не можеш. Чао-бао! Следващата!
До обяд момичетата рецитираха, разказваха и усърдно кършеха снаги по дългата пътека от бюрото до вратата. Аз почти не се намесвах, осланях се главно на тигровия поглед Хакобянски. Всъщност младите кандидатки за ролята на Севда до една бяха хубавици, това препитване наистина напомняше модно ревю, но Хакобян стриктно следеше за специфични детайли. Артикулация, вътрешно излъчване, свобода на движенията, интелигентност. Той следеше всичко. Не се уморяваше, не се оплакваше, човек от стомана. А годините му бяха поне сто. Опасен разбойник.
- Хакобян! - подвикнах му. - Да направим прекъсване, а? Да вървим да обядваме.
Той погледна часовника си.
- Може - рече. - Тези край нямат.
- Тогава викам последната за днес, а на другите ще кажа да дойдат утре.
- Май така е най-добре - въздъхна той.
Отворих вратата и повиках следващото момиче, и… стана тя, каквато стана! Прав беше Хакобян, че е възможно да попаднем на нещо изключително. Но чак такова „нещо” и двамата не бяхме виждали. Момичето влезе скромно, още по скромно приседна на стола пред режисьора и най-грамотно си изрецитира „Елегия” на Ботев. Хубав глас. Хубавко момиче. Едно такова, пъргавко. В никакъв случай първокласна красавица, но определено хващаше окото. Мдааа, хващаше го.
- Как се казваш, момиче? - запита я Хакобян.
- Капризия. Капризия Примароса.
- Моля? Капризия Примароса? Това ти ли си го измисли, или майка ти е получила внезапен световъртеж по време на кръщенето?
- Аз си го измислих - рече момичето и сведе поглед надолу. - Псевдоним.
- Всички разбрахме, че е псевдоним. Ти какво, певица ли ще ставаш?
Тук му е мястото да споделя, че Саркис Хакобян беше от онези, лудите меломани. Може би затова питаше дали момичето ще става певица. Шантав човек, при него никога не знаеш. Домът му беше пълен с уредби, грамофони и усилватели като куче с бълхи. Слушаше всичко - от класиката до съвременните вайкания на блус маниаците, но сърцето му беше хвърлено насред града Ливърпул. Искам да кажа, че си припадаше по „Бийтълс”.
- Може - рече в това време младата дама. - Може и певица.
- Е! - Хакобян се наведе над купчината листа пред себе си и драсна нещо там. - Щом ще ставаш певица, какво търсиш тук? Това е кастинг за актриса.
- Знам. Аз мога и актриса.
- Можеш, а? А сигурна ли си така, в себе си?
- Сигурна! - каза момичето и твърдо погледна режисьора право в очите.
- А ей сега, като те отрежа, пак ли ще бъдеш толкова сигурна?
- Нищо от това - вдигна рамене момичето. - Аз съм упорита, не се отчайвам лесно. Ще опитам на друго място.
- Учиш ли? - запита вече по-меко Хакобян.
- Не - врътна глава тя. - Работя. В един музей. Посрещам и изпращам туристи. Загубена работа.
- Че на колко години си, та вече работиш?
- На осемнайсет. Не съм малка.
- Къде ти! - откликна възрастният мъж и веднага постави нов въпрос: - Я ми кажи, от провинцията ли си?
- И какво като съм от провинцията? - разбунтува се момичето. - Не се смейте, никак не е смешно даже. Като не можеш да се уредиш другаде, какво ще направиш? Ще работиш в скапаната провинция, нямаш друг избор.
- Добре, де - намесих се и аз. - Не ти ли е интересна работата в музея? Не научаваш ли там нещо ново?
Тя ми хвърли един бърз поглед.
- На тъпи въпроси не отговарям - заяви.
Надигнах се от мястото си, но Хакобян ме спря.
- Остави я - каза. - Нека говори по същество.
- Съгласна съм! - веднага изрази готовност девойката. - Само ме питайте!
Нямах търпение отново да взема думата.
- Знаеш ли кой е Васил Иванов Кунчев, а? - подхвърлих заядливо и Хакобян отново ме погледна.
- Не го познавам - сви рамене тя. - Кой е? Някакъв артист?
- И си работила в музей, така ли? - ядосах се. - А Левски знаеш ли го?
- Че кой не го знае? - обиди се момичето. - Апостола.
- Е! - викнах. - А това пък са трите му имена.
- Кое това?
- Което ти казах. Васил Иванов Кунчев.
- Ох! За пръв път чувам.
- А на конкурс - поинтересува се Хакобян - за пръв път ли се явяваш?
- Ами! Аз на колко конкурси съм се явявала! За стихотворение. За рекламен текст. Чакайте да видя. И в „Бигбрадър” исках. И в „Гласът на България”. На фолклорния фестивал в Благоевград се явих със своя песен. Навсякъде участвам аз.
- Боже! - рекох.
- Защо ,,Боже”? - ухили се режисьорът. - Участва момичето, не се шегува.
- Ама не се подигравайте! - викна тя. - Аз такива работи не търпя! Може да е всичко, ама подигравки…
- Брей! - учуди се искрено Хакобян. - Огън и пламък си, а?
- Ако ще ми се подигравате - отново сви устни тя, - ще си тръгна!
- Само един въпрос - казах бързо, защото не исках да я оставя да се измъкне ей така. - Един-единствен.
Тя ме погледна с известна боязън. Явно ми нямаше никакво доверие.
- Не може ли чичката да ме пита? - направи опит да отклони запитването.
- Чичката? - засмях се. - Добре, нека те пита чичката. Питай, чичка!
- Ей! - заплаши ме с пръст Хакобян. - По-спокойно.
Обърна се към момичето.
- И аз имам въпрос, разбира се. Защо така, момичето ми, участваш навсякъде? Имам предвид на всякакви конкурси. Не знаеш каква искаш да бъдеш, или какво?
- Точно това щях и аз… - тръгнах да обяснявам.
- Не се меси сега - спря ме Хакобян. - Отговори ми, моето момиче.
- Хм… Не може ли да помисля?
- Помисли. Спокойно си помисли.
- Ами ето каква е работата - започна момичето. - Нали ги знаете тези, известните?
- Кои?
- Ами певици разни, модели… всякакви.
- И какво за тях?
- Хубаво си живеят, не е ли така?
- Въпрос на гледна… Така е, така е. Продължавай.
- Леки коли, рокли, всичко. Всичко си имат. А когато излязат на сцената, всички крещят и им ръкопляскат. Боготворят ги, нали така?
- Така, така.
- И аз също. Искам да съм известна. Искам хората да се обръщат след мен на улицата и да казват: „Ей, глей’те, това е Капризия Примароса! Самата тя!”. И ето, затова участвам.
- Аха! Значи няма значение къде участваш? Важното е да си известна?
- Ами естествено! Как не разбирате? Известен ли си, всяка врата пред теб е отворена. Можеш да продаваш песните си… или ролите във филмите - поправи се тя - за страшни кинти. А ако си господин Никой, какво? Никой не иска да те погледне.
- И ти си готова - запита режисьорът - на всяка цена да постигнеш това? Да станеш като тях? Известна?
- Готова съм, какво толкова! Няма да стоя отстрани и да подсмърчам. Да не съм луда?
- На всякаква цена, казваш?
- На всичко съм готова!
Момичето имаше много решителен вид. Хакобян преглътна, преди да зададе последния си въпрос.
- Ами ако цената е да извършиш нещо много долно?
- Секс услуги ли имате предвид? Няма страшно. Ей! - досети се изведнъж тя. - Ама вие сега да не вземете да ми предлагате? А? Предлагате ли ми?
- В никакъв случай! - дръпна се Хакобян. - В никакъв случай. Питам само теоретично. А ако ти предложат да извършиш нещо пo така? Да кажем, убийство? Какво ще направиш тогава?
Момичето за миг се поколеба, след това сви устни по познатия начин.
- Може - каза с безразличие и повдигна рамене. - Ако това ще ми оправи изцяло бъдещето. Ако ми гарантират, нали разбирате?
- Ъ-ъ-ъх! - изпъшка Хакобян и сложи и двете си длани пред очите. - Разбирам.
- Целта оправдава средствата - изтърси изведнъж момичето.
Хакобян веднага отдръпна ръце от лицето си. Той се вглеждаше малко късогледо в нея и сякаш за пръв път я виждаше. Сякаш наблюдаваше много рядък животински вид. На дъното на океана или в някаква зашибана джунгла.
Но не беше в джунгла. Не беше и на дъното на океана. А тук и сега. Сред нас, пред нас, около нас. И никакъв рядък животински вид не беше тя. Ами си беше едно средностатистическо младо момиче, което стъпваше наперено през света и беше, наистина беше, готово на всичко.
А такива млади момичета под път и над път. Много. Както и момчета. Някои от тях стават известни. Други не чак толкова. Някои от тях дори стават убийци.
- Убийците от осми декември. Спомняш ли си?
(Запита Саркис Хакобян младата дама и понеже тя не отговори, той продължи):
- Все пак съществува някаква справедливост - пише Джон Ленън в писмо до Елтън Джон. Пише си.
(Така заразказва Хакобян).
Но съдбата е заредена играчка.
Изригва точно когато всичко е спокойно, а морските вълни се търкалят безшумно по пясъка. Избухва с думите „Осми декември”.
И край! Необратим!
Джон Ленън е мъртъв, убит, разстрелян като куче на улицата. „Бийтълс” никога няма да се съберат отново въпреки всички надежди. Няма да има концерти, няма да има шеги, няма го момчето.
Няма го!
(Натърти Хакобян).
Само за един час новината за убийството обикаля света. Всички останали събития минават мимоходом през полезрението на журналистите в продължение на десет дни. Реакцията на обществото е взривоопасна. Може да се сравни само с тази при убийството на Кенеди, 17 години преди това. Разстрелът на Джон е съобщаван и коментиран толкова пъти, че заприличва на наизустен химн за смъртта. По всичко изглежда, че в света повече няма кризи, няма войни, няма сензации. Земното кълбо е застинало в последната си крачка. Президентът Джими Картър заявява, че това е истинска ирония на съдбата - Джон е убит от насилие, след като години наред се е борил за мир. Уличните изстъпления в много и много страни по света са направо истерични и връщат обратно филма за бийтълманията. Двама почитатели на групата се самоубиват.
Денят е осми декември!
(Подчерта отново Хакобян).
Сега спокойно. (Продължи той). Ще следват кратки, умерено досадни, откровения:
- Много странно, но когато онази сутрин чухме новината, ние - тримата „Бийтълс”, приятели на Джон - всички реагирахме по един и същ начин отделно един от друг - казва Пол Маккартни. - Всеки просто отиде на работа онзи ден. Всеки от нас. Никой не можеше да остане вкъщи при тази новина. Аз не можех да я понеса. Работих цял ден в състояние на шок. Вечерта изгледахме всички новини по телевизията и просто плакахме цялата вечер.
- Представете си, че няма Джон Ленън - разказва ни Боб Гелдоф, лидерът на ирландската група „Бумтаун Ратс”. - Това е много трудно. Онзи човек с пистолета открадна нашето детство, когато застреля Ленън. Музиката му беше основата на нашето израстване. Тя беше всемогъща. Той беше толкова близък на мен и на хората от моето поколение.
- Аз мисля, че „Imagine” ще се изпълнява, докато светът се превърне в място, където хората ще могат да намерят спокойствие - споделя Йоко Оно.
Е, „Imagine” още се изпълнява.
Но думата тук е за друго.
(Върна се на темата Хакобян).
За убийците на Джон Ленън. За тези, които на всяка цена искат да станат известни на гърба на известните. За тези, които участват навсякъде с една-единствена мисъл. За тези от кастингите, от риалити програмите, от конкурсите. За неистово желаещите да попаднат в „Гинес”. За онези от цирка, наречен “известност”. За онези, които се съгласяват да продават задниците си, душите си и недодраните си скалпове заради всеизяждащата популярност. И родните си майки.
За вас говоря, дупедавци!
(Кресна Хакобян на момичето).
- Моля ти се, Хакобян! - намесих се, за да го озаптя, но точно в този миг иззвъня телефонът на бюрото и не ми даде тази възможност. Вдигнах бързо слушалката, чух много ясно какво ми казаха оттатък, но когато погледнах към режисьора, вече не виждах ясно. Сълзите… сълзите ми пречеха.
- Хакобян! - казах. - Мариана е починала.
Той ме изгледа с големи, много големи очи. Или нищичко не беше чул, или не бе доразбрал. При всички случаи инерцията здравата го влечеше. Обърна се отново към момичето.
Вие сте готови на всичко за славата, нали? (Запита я отривисто). Готови сте да убивате, да мачкате, да мразите, да ръгате с лакти. Готови сте с багажа. Да се качите на покрива на света. Само че не става. За това място последната дума има Господ. Той раздава наградите.
- Хакобян! - казах сравнително спокойно. - Престани. Има по-важни неща!
Е, досещаш ли се сега кой уби Джон Ленън? (Викна извън себе си той). Не, не е Марк Чапмън. Не е онзи смахнат убиец на пойни птички, чиято мечта е само една - да прочуе името си. Не са и наркотиците. Не е болното детство. Не е разпадът на великите „Бийтълс”. Не е дори амбицията на Йоко Оно.
А всички вие, копеленца нещастни!
(Посочи я с пръст режисьорът).
Момичето просто замръзна в стола си, а аз седнах зад бюрото и с две ръце хванах главата си. Ръцете ми трепереха. Не, не можех да слушам повече всичко това! Какво правеше смахнатият Хакобян? Смъртта на жена му, смъртта на Джон Ленън! Кое, по дяволите, беше по-страшното? Духовната или физиологичната смърт? Пандемията или егоцентризмът на човеците? Начинът ни на живот или настръхналата природа? Кое от тях щеше да ни отмине и кое щеше да ни прегази? Господи, кой можеше да отсъди? Ръцете ми не трепереха, те направо подскачаха като бесни. Разбираше ли Хакобян какви ги дрънка?
- И ние! - простичко завърши режисьорът, защото си беше точно така и… и пак посегна да изтрие лютата влага от очите си. Чак сега забелязах, че от много време насам той плачеше.
Не за друго - беше осми декември.
(Ама не съм много сигурен).
