Александър Гочев

Капиталистическата система

След установяването на развит капитализъм в Западна Европа се оказва, че са суровините са изчерпани и че са необходими нови пазари за стоките на развитата вече индустрия. Започва завладяването, поробването и ограбването на извъневропейски територии, предоставящи както евтини суровини така и нови пазари.

Главна движеща сила на този процес е вродения стремеж на  Големите Пари за увеличаването им с всички средства. Тази сила винаги е определяла законните страдания на тази част от човечеството, която е извън  мафията на Големите Пари.

Ограниченията свързани с думата  “законните” се снемат чрез известния метод за законно пресичане на улицата “където и да е”: пресичаш където ти е удобно чертаейки “зебра”. Елементарно, Уотсън!

Тази геополитическа дейност  за “пресичане на улицата където и да е” придоби висшата си технологична форма през периода на неолибералния финансов капитализъм, контролиран изцяло от САЩ, чрез правото да печатат световната валута и, съответно,  с възможността да “колонизират” практически  целия свят чрез най-естествен и пълен контрол над световните финансови потоци.

Главен враг на тази нова система, неизбежно, бе националната държава, чиито неудобни локални закони пречеха на гладкото глобално движение на доларите.

В критични ситуации се налагаше да се организират локални преврати за да се поставят на власт правилно мислещи правителства или да се създават съюзи от рода на ЕС, които да оперират по-ефективно от глобална гледна точка.

Поради ендемичното свойство на всяка бюрократична система да се саморазширява и тази се разрасна до размер, чието поддържане започна не само да изяжда изцяло печалбата, но и да изисква още. По простата причина, че разширяването повече не е възможно - Земята е крайна.

Така всеки инвестиран долар в тази система започна да връща $0.90 (или по-малко) вместо, например, $1.40 както беше в началото. Налага се  един единствен изход от положението - разрушаване на самата система поради ендемичната й нерентабилност.

За да се построи каквато и да е нова система има едно необходимо условие - разчистване на терена от остатъците на старата система. За целта Доналд Тръмп се оказа много подходящ - извор на голям брой бързо менящи се нови идеи, които могат безпроблемно да се генерират през произволни интервали от време.

Неговата реторика, открито транзакционна (чисти пазарлъци!), хвалебствена, флуктуираща, може да изглежда нетрадиционна, но е с ясна цел: максимално бързи непосредствени локални печалби. Честата употреба на думата „сделка” от Тръмп е показателна.

В неговия речник това не е стратегическа концепция, а търговска. Сделката е „голяма” не защото е трайна или всеобхватна, а поради мащаба на непосредствената печалба, която носи. Още, както всяка търговска сделка, тя може да бъде изоставена, ако се появи по-изгодна възможност.

Постигнатото конкретно локално предимство се използва като основа за доминиране в следващата локална фаза на глобалната конкуренция.

Идеята е елементарна - не се дава възможност на конкурентни сили да се организират (поради бърза смяна на “посоката”) за да построят нещо друго ново, на мястото на отиващия си Свят основан на правила.

Подходът на Тръмп представлява рязко отклонение от по-ранната американска стратегия, даваща приоритет на дългосрочни планове и  инвестиции в международни системи под контрола на САЩ.

Такива инвестиции не винаги имат бърза възвръщаемост, но формират рамка, която в крайна сметка е от полза преди всичко за Съединените щати. Днес акцентът е изместен към краткосрочната изгода, дори с риск за дългосрочна нестабилност.

За другите две големи сили, Китай и Русия, става все по-очевидно, че една всеобхватна „голяма сделка” със САЩ, такава, която би стабилизирала световната система за години напред, се оказва нереалистична в условията на доминиращите засега локални пазарлъци.

Вашингтон е малко вероятно да се ангажира с каквото и да е споразумение, което би ограничило такава една американска гъвкавост, преди да е осигурено нещо, което се счита за достатъчно предимство.

Тука не става дума за злоба или арогантност - по-скоро е рационален подход в период на изключителна несигурност, когато за дългосрочни планове преценка няма как да се направи.

Съединените щати се стремят да осигурят някаква основа за бъдещо стратегическо господство, като действат локално и решително в турбулентното настояще.

Още, стана ясно, че трите големи сили не могат да си позволят реализирането на дългосрочна световна петролна криза възникнала поради войната САЩ-Иран. Тя би засегнала абсолютно всички по очевидната най-универсална координата: петрол-енергия-транспорт-храна.

Глобалната картина се определя от САЩ, Китай и Русия -  трите сили с най-голям капацитет да оформят световните дела.

Силните им страни се различават: Америка запазва несравним военен и финансов обхват,  Китай притежава индустриална и икономическа тежест в исторически мащаб, a Русия продължава да упражнява огромно геополитическо и стратегическо влияние, далеч отвъд размера на икономиката си.

По този начин всяко взаимодействие между трите държави неизбежно влияе върху по-широкия международен баланс.

Рационалността на един от играчите налага другите да се адаптират съответно. Ако другите главни играчи стигнат до заключението, че стабилни споразумения с Вашингтон са непостижими, поведението им се променя.

В такъв случай военният капацитет става по-важен като предпазна мярка срещу натиск. Съответно, интересът нараства към алтернативни форми на сътрудничество, форми, които действат независимо от Съединените щати, изолирани от тяхното влияние.

Така, САЩ, Китай и Русия най-естествено се оказаха въвлечени в  конкурентна борба за формиране на собствени зони на влияние.

Борбата е многокомпонентна, политико-военно-финансова, като се полагат общи усилия за блокиране на ядрен конфликт от който биха пострадали неизбежно всички и, особено,  страни с малка територия (Европа като пример на първо място).

Пълният потенциал на новите отношения все още не е достигнат, но посоката е безспорна - укрепването на руско-китайските връзки се е превърнало в един от определящите фактори на световната политика.

Ето защо Москва и Пекин се възприемат предимно не като съперници, а като стратегически партньори, оформени от споделената геополитическа среда в Евразия. И двете страни виждат евразийската суша като централна арена на политиката на 21-ви век.

Днес, най-опасните военни конфликти се разгръщат там, от Източна Европа до Близкия изток, а най-значимата бъдеща конфронтация може да възникне в Тихия и Индийския океан.

На този фон Русия и Китай все повече разглеждат стабилното сътрудничество като стратегическа необходимост. Партньорството им сега се оформя в политиката, търговията, енергетиката, финансите, науката, технологиите и военната област.

Ето защо много американски стратези открито настояват, че Съединените щати трябва да вбият клин между Москва и Пекин, за да запазят глобалното си първенство.

На практика обаче натискът на САЩ често е водил до обратния резултат, тласкайки двете евразийски сили към още по-тясно сближаване.

Китай, за разлика от Русия, се опитва да запази някаква форма на взаимноизгодни отношения със САЩ, демонстрирана при последната среща Тръмп-Си в Китай с успешен индикатор за двете страни - замразяване на проблема “Тайван”, който не би бил от полза и за двете страни в сравнение с по-глобални проблеми.

В момента както Русия, така и САЩ са сериозно въвлечени в мащабни военни конфронтации. Значението им се крие не само в техния обхват, но и в по-широките им последствия за цялата международната система.

Китай, за разлика, исторически е стоял настрана от подобни военни операции, но е очевидно, че не може да остане изолиран от техните последствия.

Кратко резюме: Светът основан на правила е в период на разпад като трите големи световни сили САЩ, Китай и Русия са в конкурентна борба за формиране на собствени зони на влияние.

Борбата е многокомпонентна, политико-военно-финансова, като се полагат усилия за блокиране на ядрен конфликт от който биха пострадали неизбежно всички.

Така нареченият прогрес

През последните три века идеята за прогрес е в основата на всички ключови политически идеологии и теории. Същността на тази идея е, че човешкият разум е способен да преобрази света около себе си, за да се реализират по-съвършени условия за човешкия живот и за обществото.

Първоначално идеята за прогрес е в основата на либералната теория, а по-късно е възприета и значително преработена от социалистическата теория. Либерализмът и социализмът предлагат два различни възгледа за прогреса, но самата му ценност е в основата и на двете доктрини.

Дори консерватизмът, макар и да отхвърля идеята за безкрайно социално инженерство, е принуден да се ангажира с идеята за прогрес още повече, че концепциите за предпазлив и еволюционен прогрес са родени в рамките на консервативната парадигма.

В световен мащаб, хората са започнали да живеят много по-дълго през последните 300 години. Те се хранят по-добре, по-добре са обути и облечени.

Нивото им на комфорт е безпрецедентно, а самият комфорт е станал широко разпространен. Те знаят много и могат да знаят още повече. Те произвеждат огромни количества от всичко, включително невероятни количества информация.

Идеята за прогрес днес се вписва в готови идеологически и политико-философски продукти, ясно видима в няколко ключови политически проекта на трите световни сили в наше време.

Първият проект е на Доналд Тръмп. Той се формулира изключително в рамките на националните интереси на Съединените щати. Той е необходим не за цялото човечество, а за просперитета на определена страна. Тръмп не се срамува от факта, че растежът и развитието на Съединените щати може да дойде за сметка на други.

Той решително скъсва със своите предшественици с идеите им  за глобално благо - за него който е силен той е прав. Силата е право, а прогресът е най-важното условие да бъдеш силен. “Америка на първо място!” (America first!).

Вторият проект е на Си Дзинпин, в който марксистката идея за прогрес се смесва с цивилизационния код на Китай като прогресът остава ключова концепция в политическата идентичност на Китай

Третият проект е представен в доктрината на Владимир Путин. Крахът на прогресивния съветски проект предизвика огромен стрес и травма за Русия. Още, възможният крах на всичко и всички, страхът от катастрофа и колапс, отдавна са запечатани в руската идентичност. Оттук идеята за  “Крепостта Русия” със свой собствен ключ към бъдещето.

Индия със сигурност не копира модела на Тръмп и, очевидно, не следва и пътя на Китай. Не изгражда и “Крепост Индия”. Въпреки това, съществуването на собствен модел едва ли е под съмнение.

Нито един от горните модели, обаче, не решава фундаментално проблема с човешкия прогрес. Отчуждението на човека расте, а изкуственият интелект и цифровизацията правят възможно хората да бъдат контролирани до безпрецедентна степен. Личната им свобода и автономност все повече намаляват.

Демографските тенденции в развиващите се страни се сближават с тези на Запад, като се постигат западните стандарти за социален прогрес.

С други думи, те също се приближават до капана на „мишия рай” - рай където излишъкът от ресурси, при липса на борба за оцеляване, води до деградация и изчезване на популацията.

САЩ

Изострянето на конфликта Тайван-Китай-САЩ в момента не е от полза за САЩ докато трае войната с Иран, което беше демонстрирано с резултатите по този въпрос на срещата Тръмп-Си.

Стратегическата позиция на САЩ е да сдържа Китай без да влиза в директен военен конфликт, запазвайки максимален потенциал по отношение на конфликти по всички останали направления.

Слаба черта на американската политика днес е игнорирането на всякакви международни организации, по ирония създадени от главно от САЩ. С най-фрапиращ пример по тази линия - американската идея за разпадането на НАТО.

Преди да започне първата бомбардировка на Иран шефът на Генералния Щаб на САЩ изказва съмнение, че убийството на лидерството на страната ще бъде достатъчно за смяна на режима.

От страна на Израел, Натаняху може да не е бил толкова уверен в такъв един сценарий, но е подкрепил Тръмп за да бомбардира Иран с очакването, че събитията ще се развият както в Сирия, а и с по-важната цел - да въвлече перманентно САЩ в продължителни военни операция на Израел и срещу Ливан и после срещу Турция.

Перманентната автоматична и непосредствена защита на Израел при такъв един сценарий е допълнителен бонус.

Оттук следва, че стратегия има само Израел, но не и САЩ - за главен стратегически противник САЩ счита Китай, което не предполага затъване в Близкия Изток , нещо, което пък е цел и на Великобритания.

Сериозна грешка е да се залага на идеята, че при голям брой цивилни жертви поради бомбардировки народът ще тръгне срещу режима.

Практиката показва точно обратното и то без изключения: всички застават под националното знаме в защита на родината, демонстрирано най-впечатляващо и в Техеран.

По-общо, няма случай на спечелена война само чрез бомбардировки, без наземни военни операции. От друга страна, наземна американска операция е изключена дори само поради географските размери на страната особено след горчивия американски опит в Афганистан.

Отделен проблем е ефектът, който оказва войната в Иран върху световната икономика, която, стандартно, се пресмята в долари и някакси замаскирва факта, че преди да се оцени в долари даден продукт той трябва да се произведе, за което освен материална суровина е необходима енергия.

Става дума за ВСЕКИ предмет - цената му обявена само в пари замаскирва реалната му  неотменна стойност в единици енергия. И най-малката флуктуация в цената на петрола, например, едва ли не със скоростта на светлината започва да влияе на акциите на всяка стока на световния пазар.

В синхрон с периодично сменящите се заплахи за нови бомбардировки на Иран и в синхрон с обявяването на поредните мирни преговори Иран-САЩ, периодично се мени и цената на нефта на световните борси.

Интересен съпътстващ феномен  е промяната на цената на бензина - бързо покачване при заявка за нова бомбардировка и много бавно слизане надолу при отлагането й.

Негативната оценка за работата на Доналд Тръмп от страна на гласоподавателите показва подобен бърз и стабилен рефлекс за движение нагоре.

Друг очевиден ефект е възможността да се правят големи пари с купуване и продаване на петролни акции. Ако знаеш, например, кога ще се обяви поредното примирие за преговори можеш да си продадеш скъпите акции преди тази обява и да си купиш с парите от продажбата повече  акции, вече поевтинели след обявяване на следващото примирие.

Алтернативно, ако знаеш кога ще бъде обявена заплаха за бомбардировка то това е сигнал да купуваш евтино акции с очакване на неминуемото  покачване на цената им.

Продаваш ги задължително преди датата на очакваната следваща обява за примирие и прибираш печалбата.

По тази рецепта в последно време някои са спечелили милиарди долари при положение, че предварително научават (някакси?)  датите на обявите и за бомбардировки и за преговори.

Тъй като обявите се правят само от Тръмп  е добре да се въртиш около хора, които имат вътрешна информация (insider information).

Неолибералните банкери не се боят от  самото сриване на икономиката, а това че този колапс ще предизвика появата на бонапартизъм.

Ще се появи някой млад “генерал”, който ще реши, че той е Главният като след него върви тълпа, която му вярва, тълпа от млади и безстрашни.

От типа на Ванс (вече влиза в закритите клубове на американските индустриалци) и Рубио в САЩ. Зад Рубио вървят “полеви командири” с латински произход (по южната граница на САЩ и Флорида).

Други такива командири засега в САЩ няма.

Ако кризата, която идва сега е по-силна от тази през 1930-32 годони, то държавната система на управление ще се срути, а други “полеви командири” няма.

Така, индустриалците са и за Рубио но с резерви - все пак свой. Договореност с Тръмп не може да има тъй като индустриалците го приемат с лека ирония.

Китай и Русия

Случилото се на срещата Тръмп-Си в Пекин не беше пробив в политиката, а пробив в признанието: Съединените щати открито признаха Китай за равноправен център на световната сила. Само това вече бележи исторически поврат.

Документ от 2017 г. представяше Китай като стратегическа заплаха, ревизионистка сила, подкопаваща американската сигурност и просперитет. Пекин беше групиран редом с Русия, Иран, Северна Корея и джихадисткия тероризъм като една от основните опасности, пред които са изправени САЩ.

Политическата система и ценности на Китай бяха описани като фундаментално несъвместими с американските интереси.

Новата стратегия е коренно различна. Стратегията за национална сигурност на САЩ се фокусира предимно върху търговските дисбаланси, икономическата конкуренция и поддържането на стратегическо равновесие.

Китай вече не е изрично формулиран като заплаха за сигурността. Идеологическият език е преформулиран в термините на баланс, конкуренция и съвместно съществуване.

Това не е козметична корекция. Промяната отразява дълбоко стратегическо прекалибриране.

Вашингтон все повече разбира, че Китай не може да бъде изолиран, икономически отделен или политически трансформиран само чрез натиск. Цената просто би била твърде висока - не само за Китай, но и за САЩ.

Икономиката е главният лост за успеха на китайската външна политика, базираща се на  износ на индустриална продукция по целия свят.

От една страна затъването и блокирането на САЩ в Близкия Изток (поради войната с Иран) е от полза за Китай, тъй като намалява потенциала на САЩ да сдържа Китай в други райони на света.

От друга страна войната САЩ-Иран създава сериозна опасност по енергетичната координата - увеличаването на цената на петрола намалява сериозно покупателната способност на клиентите за “петролно-поскъпнали” китайски стоки, нанасяйки сериозен удар по главната компонента на китайската икономика.

Втори фактор е, че Китай е сериозен петролен клиент на  Близкия Изток като спирането на притока на нефт и газ нанася втори директен енергиен удар - увеличава производствената цена на китайските стоки.

Русия и Китай до голяма степен са изоставили западните валути в двустранната си търговия, като почти всички транзакции сега се извършват в рубли и юани.

Москва твърди, че преходът е намалил зависимостта от „неприятелска” финансова инфраструктура, базирана на долари и евро, което прави търговията Китай-Русия по-устойчива на външен натиск и санкции.

Въпреки западните ограничения, Китай увеличава закупуването на нефт и газ от Русия като двете страни обявиха през 2022 г. партньорство „без ограничения”.

Москва и Пекин разширяват сътрудничеството си в производствения и високотехнологичния сектор, включително авиацията, ядрената енергетика, цифровата икономика и съвместните иновационни проекти.

Наскоро актуализираното споразумение за насърчаване и взаимна защита на инвестициите също укрепи правната рамка за дългосрочно сътрудничество.

Западните санкции подтикнаха двете страни да ускорят съвместното технологично развитие и да намалят зависимостта си от западни платформи и оборудване.

Китай също така увеличи инвестициите в руски индустрии, вариращи от селското стопанство до телекомуникациите, включително 5G и дигитална логистика.

Москва и Пекин разширяват сътрудничеството си в туризма, образованието и регионалното развитие. Безвизовите пътувания и новите въздушни маршрути стимулираха туризма и бизнес пътуванията, докато университетите и регионалните власти продължават да задълбочават съвместните си изследователски, инвестиционни и трансгранични бизнес инициативи.

Потокът от високопоставени гости в Пекин демонстрира бързо нарастващия обхват на международните връзки на Китай базиращи се на принципи като равноправие, открита дипломация с големите държави, необвързаност, без конфронтация и не за сметка на трети страни.

Това отразява и ясната позиция на Китай: управление на различията чрез диалог, стремеж към стабилност чрез сътрудничество и насърчаване на печеливши за всички резултати чрез практически действия.

Посланието към света е, че Китай действа като миротворец и защитник на международния ред, изпълнявайки отговорностите си на водеща държава.

Принципите на Китай са отразени в четирите стратегически инициативи, очертани от председателя Си Дзинпин: за глобално развитие, за глобална сигурност, за глобална цивилизация и за глобално управление.

Независимо от горното, икономическата взаимозависимост САЩ-Китай е в пъти по-голяма и по-разнообразна отколкото тази между Китай и Русия, включваща голям брой малки и средни предприятия от двете страни.

Пекин държи американски държавни облигации на стойност близо 700 милиарда долара и се стреми към значително увеличение на преките инвестиции в Америка.

Визитата на Тръмп в Китай несъмнено ще бъде основен тласък за двустранното сътрудничество между двете най-мощни икономики на съвременния свят.

От своя страна, политическите и бизнес лидери в Русия очакват икономическото сътрудничество Китай-Русия да достигне нивото на това между Китай и САЩ.

От друга страна, Москва и Пекин все повече се обединяват около идеята за „многополюсен свят” - глобален ред, който според тях вече не бива да бъде доминиран от Запада и по-специално от САЩ.

И двете страни обвиняват Вашингтон в злоупотреба със санкции, военни съюзи и със световната финансова система, за да запази господството си, като същевременно твърдят, че нововъзникващите сили трябва да играят по-голяма роля в международния процес на вземане на решения.

Русия и Китай насърчават по-задълбочено сътрудничество чрез платформи като БРИКС и Шанхайската организация за сътрудничество, представяйки ги като алтернативи на ръководените от Запада институции и като стълбове на по-балансиран световен ред.

Европа

От гледна точка на по-малките играчи, особено на  тези от Европа  с големи претенции,  военната компонента на политиката им, особено военно-ядрената,  има по-скоро театрален характер, а икономическата на практика е изключена поради състоянието им на енергетичен прединфаркт.

Ето защо като главна се очертава политическата борба.

За успешна политическа борба има едно необходимо и достатъчно условие (в математиката - единствено условие): добри политици.

Оказва се, че в политическото поле градушката е била безмилостна, имайки предвид, например,  методът за решаване  на най-важни политически проблеми по метода на Кая Калас - завъртане на 360 градуса.

Със значителни театрални ефекти.

Напоследък започна неолиберално срутване в Англия, а имайки предвид големите британски амбиции  за доминиране в Западна Европа, нищо чудно и във Франция и в Германия да стане подобно обръщане на палачинката.

От гледна точка на влияние на такива промени при оформяне на световната картина можем само да кажем, че и обърнатата палачинка си остава само палачинка.

Още повече, че Западна Европа си избра да се противопоставя на САЩ като едновременно обяви Русия за главен европейски военен агресор. Изход няма - врагове от всички страни.

Стратегическото влияние на България е известно. Злите езици говореха, че ако Тодор Живков се беше съгласил през 1960-те години България да стане съветска република, то СССР щеше да се разпадне много преди 1989 година.

Очевидно, що се отнася до стабилността на Европейския Съюз, вече е малко късно - България е вече пълен финансов член.

Иначе, формално, що се отнася до България, замяната на лева с еврото мина особено гладко, както се казва с нулеви аритметични трудности: което струваше 1 лев сега струва 1 евро. Чиста работа!

По отношение на  инфлацията няма проблеми - оказа се че тя абсолютно не зависи от смяната лев-евро, защото работела само с проценти. Едни и същи и за лев и за евро.

Общо взето икономически всичко върви гладко, без смяна на посоката и най-важното - без аритметични усложнения. “Као намазано!” - да цитираме съседите.

НАТО бе създадено с цел да сдържа Съветския съюз и да затвърди американското влияние в Европа.

Този военен съюз, поначало, не е бил предназначен да се превърне в глобален инструмент, например, за противопоставяне на Китай - посока много изгодна за Вашингтон.

За европейците, обаче, Китай е икономически конкурент, а не екзистенциална заплаха. Русия, за разлика от Китай, се счита за главен враг на голяма част от блока, особено тази на северните и източните му членове.

Франция се очертава като най-гласовития защитник на стратегическата независимост на Западна Европа в съгласие с традицията за военна автономия - тя единствено притежава независим ядрен възпиращ фактор.

Той не може реално да замени американския ядрен чадър над Западна Европа, но върши работа за претенциите на Франция да бъде идеологически лидер на един по-самостоятелен западноевропейски блок.

Междувременно Великобритания продължава традиционното си балансиране между ЕС и Съединените щати. Лондон настоява за независимост от Брюксел, като търси външна подкрепа от Вашингтон.

Северните и източните държави в ЕС се представят като „ястреби”, ангажирани в конфронтацията с Русия.

Южна Европа показва далеч по-малък ентусиазъм поради проблеми с миграцията, икономическата стагнация и вътрешната нестабилност.

Както често се случва в европейската история обаче, решаващият фактор вероятно ще бъде Германия. След Втората световна война Европа бе изградена около една централна идея: да не се позволява на Германия да стане отново независима геополитическа сила.

След 1945 г. страната е бе разделена на зони, беше военно ограничена и тясно интегрирана в западните структури под американско контрол.

Дори обединението на Източна и Западна Германия през 1990 г. бе прието с условието да бъде под контрола на НАТО с вярата, че една обединена Германия в Атлантическия алианс е най-безопасното възможно споразумение за Европа.

Днес Берлин обсъжда ускорено превъоръжаване, разширяване на военната инфраструктура и законодателни промени, насочени към увеличаване на персонала за Бундесвера.

Дебатът за задължителната военна служба, някога политически немислим, е отново централна тема.

В същото време Германия е изправена пред нарастващи икономически трудности като не става дума за временен спад.

Старият германски икономически модел се основаваше предимно на евтина руска енергия и индустриален растеж, обусловен от износ, да не говорим за стабилната глобализация. Голяма част от тази основа вече е в процес на ерозия.

Милитаризацията днес все по-често се представя не просто като необходима за сигурността, но и като потенциален двигател на икономическото обновление.

Само преди няколко години подобни аргументи биха звучали необичайно в Германия. Днес те се превръщат в основна дискусия.

Съвсем естествено натискът на Тръмп за промени в  НАТО и за по-голяма военна независимост на Западна Европа действа като катализатор на обновената милитаристична политика на Германия.

Ако Берлин напълно прегърне превъоръжаването и стратегическото освобождаване от американски надзор, политическият пейзаж на Европа може да се промени сериозно до края на президентството на Тръмп.

Стратегията за национална сигурност на Вашингтон в момента описва ЕС като „глобалистка организация”, предназначена да „прецаква” САЩ,  докато, същевременно,  се възползва от американска военна защита.

В сериозно скъсване с десетилетия политическа ортодоксалност, Тръмп публично критикува европейските лидери за малки военните разходи, поставя под въпрос стойността на НАТО и открито спекулира за изтеглянето на американските войски от Германия, Испания и Италия.

Европейските армии обаче остават силно зависими от САЩ по отношение на шпионски спътници, ракети с голям обсег, тежки самолети за въздушен транспорт и капацитет за подводна война.

Наскоро германски експерти по отбрана и ръководители на индустрията публикуваха документ, в който се твърди, че отбранителната автономност на ЕС ще струва около 59 милиарда долара годишно през следващото десетилетие.

Драматичното увеличение на военните разходи на европейските членове на НАТО засега не се е превърнало в по-голяма оперативна автономност, въпреки че това може да се случи. Огромни суми са били и ще бъдат изразходвани, но способностите остават фрагментирани в блока.

Защо една голяма война е нужна на западноевропейския елит? Отговорът е един единствен - за запазване на постове и на статус.

Ако сериозна война не се реализира,  то започва разследване с основен въпрос: “Кой е виновен за неизбежния икономически колапс?” с очевидни последици: затвор, конфискация на пари и имущество като не може да се изключи и трагична смърт (много сериозни хора с големи пари разчитат на тяхното мълчание).

Става дума за целия днешен европейски политически елит, не само за каймака му. За тях прошка няма. Те са се провалили и пред тези, които са ги поставили на техните позиции - пред банкерите.

Войната с Русия има два варианта:

Идеален вариант - военни действия плюс стимулиран преврат в Русия като тя губи войната срещу Европа по рецептата реализирана през февруари 1917 година.

Русия печели войната, завзема Финландия, Прибалтика, части от Полша, Молдова, част от Украйна и даже още нещо.

Що се отнася до Югоизточна Европа трябва да се има предвид нейното стратегическото разположение както за контрол над излаза на Русия до Средиземно море така и за сухопътни доставки на руска газ към Западна Европа.

Вторият вариант по-горе,  “Русия печели войната”,  веднага поставя въпроса дали Русия може да си позволи да не контролира западното крайбрежие на Черно море.

Да не говорим за историческите корени на руското влияние в този район, значително и в момента.