Из ръкописа на книгата „Буров и неговата дъщеря”

Неда Антонова

Сбогувах се с мосю Анри, той ми подари малко томче, озаглавено „Мемоарите на Казанова”,съкратеното издание , прегърна ме и след дълбока въздишка изрече:

- Живей, младежо! И следвай влечението си… то никога не е случайно, макар,че не винаги е благопристойно…

Спрях преминаващ файтон и поех натам, където свършваха достолепните булеварди на барон Осман и започваше хаосът на стръмния Монмартър .

Там бутафорна мелница, почти в естествени размери и боядисана в пронизващо червено, бе разперила криле между стените на две високи шестетажни сгради на площад „Клиши”. „Мулен Руж” - най-скъпото кабаре в Париж.

Можех да си позволя този разход, но се колебаех и не разбирах какво ме възпира да го направя!! Едно чувство, което често съм долавял да битува някъде в мене и да се мести подобно чергар ту в ума, ту в сърцето, и дори в онова, което интелигентните хора наричат инструмент на мъжествеността…

Много по-късно щях да го осъзная: страхът, че не съм достатъчно висок и че физическият ми ръст изглежда комичен най-вече поради несъразмерността му със желанията и амбициите ми.

Мразех това усещане. Мразех себе си в такива моменти. Огледах се: стоях пред голям затревен парцел през който широка павирана пътека водеше към входа на „мелницата”. „Влизам ли, или…само гледам?!”

И преди да си отговоря, наведох глава, за да избегна заслеплението от блясъка на стотиците електрически крушки от фасадата… И влязох. „Само да потанцувам!”

Голямата зала, пестеливо осветена, на пръв поглед изглеждаше препълнена, но при повече взиране се откриваха тук-там празни маси, или други, на които седяха самотни жени в очакване на партньор за танц и ли за цялата нощ.

Атмосферата там ми се стори магична и, както по-късно усетих, магията й се дължеше на особеното осветление: мекото излъчване на газените лампи се смесваше с режещата светлина на електрическите крушки и целият този блясък се отразяваше в огромно огледало…

Постепенно свикнах с лекия мирис на лилиум, изпълващ залата. В единия й край видях група млади хора, която ставаше все по-шумна и около която се увеличаваше броят на забързаните келнери.

Оказаха се офицери от кавалерийския полк. След малко започна канканът - най-привлекателната част от кабаретната програма: появи се група млади момичета, облечени в черни къси рокли с волани и дълги черни чорапи, които стигаха до чатала и изпълняваха ролята на гащи.

Момичетата така едновременно и ритмично вдигаха крака, че оставяха впечатлението на фигури от механична детска играчка.

Преди да беше минала дори половината от програмата им аз забелязах на една от масите млада жена, облечена в светла дреха, по която блещукаха дребни маниста или скъпоценни камъни.

Жената гледаше право в мене и се учудих, че пренебрегва вихрената феерия на сцената. Явно с нещо съм привлякъл погледа й.

Усетих буен, та чак болезнен прилив на кураж, придружен от остро пробождане в най-съкровената си вътрешност и помолих сервитьора да попита симпатичната дама, дали би имала нещо против ако я почерпя с питие, което тя предпочита.

Мисля, че изрекох цялата фраза на един дъх. Момчето, свикнало на подобен род услуги, само след минута се върна и тихо, но съпричастно ми съобщи, че дамата ми благодари и че ме кани да споделя нейната маса…

Беше толкова невероятно и толкова неприсъщо на момента - цялата зала стоеше зашеметена от солистката на програмата -, само аз, стиснал чашата си се провирах през тесните пролуки между гъсто разставените маси ( залата побирала, както после разбрах, 800 души ) и стигнах отсреща.

Дамата ме гледаше като че бях цветопродавец, в чиято кошница не се забелязваха достатъчно красноречиви цветя.

- Благодаря, мадам. Разрешете да се представя: Буро.

Тя с лек и лишен от двусмислие жест ми посочи празния стол срещу себе си.

- Лика. Благодаря ви, мосю Буро.

Тя пиеше нещо - най-вероятно ликьор - с цвета на зелен чай , а аз продължих с абсента. Но и двамата бяхме предпазливи в броя и дълбочината на глътките.

- Елзасец или корсиканец?

- Както предпочетете.

- Вашият френски е очарователен -леко груб, но много изразителен.

Към края на програмата, когато следваха поклоните и възгласите, а въздухът в залата бе нажежен от желание, ние с дамата, нарекла се Лика, станахме да излезем на въздух…

- Можем да продължим у дома…ако нямате нищо по-добро като възможност за нощта. Живея съвсем наблизо.

За град като Париж понятието „съвсем наблизо” означаваше поне половин час път. Вървяхме по тротоара. По стар и болезнен навик аз два-три пъти крадливо поглеждах какво е разстоянието между височината на раменете ни. Нейното рамо бе по-ниско, въпреки че Лика носеше обувки с токчета.

Пресякохме по диагонал малък площад, заобиколен от високи сгради, редуващи се с по-ниски къщи с обгърнати от зеленина стени.

Площадът беше почти безлюден, а настилката му блестеше наскоро измита. Чу се струнна музика, идваща откъм нечия отворена врата. Лика притисна чело до рамото ми.

Спряхме пред триетажна сграда с вътрешен двор. Качихме се на първия етаж и след квадратния коридор попаднахме в стая, която изглеждаше просторна, само защото всичко в нея беше светло - включително мраморната камина и кремавия килим.

В стаята имаше малко неща, но добих усещането, че обстановката е толкова пестелива, само защото всяка вещ тук изпълняваше повече от една функция.

Първата ми мисъл беше, че вътрешността на жилището напълно съответства на стопанката или поне на представата, която аз бях успял да добия за нея: нежна и топла хармония между необходимото и излишното.

Пихме чай - аз с коняк, тя - с мед и говорихме за най-забележителните места в Париж. Тя го наричаше „нашият град” и това ме накара да си помисля, че тази жена или е преселничка от колониите, или е дошла тук по някакъв почтен начин, но се бои да не би това, че не е потомствена парижанка, да й личи, та непрекъснато държеше да подчертае законната си принадлежност към Франция и всичко френско.

За пръв и единствен път в иначе дългия си и разнолик живот аз преживях възхищение пред жена. И сега мога да кажа, че преживяното беше най-красивото и целомъдрено чувство, което познах.

То направи излишно пожелаването на обекта на моя възторг, но заедно с това ме изпълни с наслада, като че двамата с него взаимно си принадлежим…

Когато преминахме в спалнята, аз я помолих да не се съблича, тя отиде в малко съседно помещение, явно личната й гардеробна, и се върна в нощница, в която се обличат щастливите родилки: плътна коприна в прасковен цвят, под която очертанията на тялото не личат, с обло деколте и с скъпоценни камъни вместо копчета.

Нямах сили да я докосна. Боях се, че всяко мое движение, дори най- чистото в своя порив, би изглеждало грубо и недодялано.

- Не съм родена тук. Но ми било съдено тук да умра. Завърших католическия колеж Нотр Дам де Сион във Виена и преди още да се прибера при родителите си, срещнах един забележителен мъж, но не посмях да го обикна, защото се боях че нямаше да получа ответ на чувствата си… Но в един най-обикновен ден той пристигна в колежа, всички знаехме, че е племенник на директрисата, видях го и ми се струваше, че ще умра, защото той мина край мене и, без да ми обърне внимание, влезе при леля си . Там се бави известно време, а после излязоха двамата с мадам Елоиз, тя дойде при мене, прегърна ме и ме благослови…А той стоеше на стъпалата пред входа и се усмихваше. Самият виконт дьо Жера! Същият ден взехме влака за Париж, за да ме представи на семейството си, а малко преди да стигнем Мюнхен - беше привечер - моят годеник неочаквано получи някакъв остър пристъп на задушаване и след десетина минути мъки издъхна. Така завърши сватбената ни нощ. Семейството му не ме прие добре. Единственият човек, който можа да потвърди желанието на Жорж да се ожени за мене, беше мадам Елоиз. Повярваха й, но това не промени нищо. По нейно настояване семейството ме настани в тази част от къщата, а скоро след това етажът стана мой. Но никой от фамилията дьо Жера повече не ме потърси.

Лика се надигна на лакът, подпря главата си с длан и ме загледа пак по онзи начин - като че бях цветопродавеца с кошницата… Помислих си, че тази жена е вътрешно изпепелена и не би могла да възприеме чувствено дори най-привлекателния мъж. Не исках да е така, затова я попитах:

- А как живееш?

- Бродирам. Най често бяла бродерия върху сватбени рокли… Понякога със златни конци…

- Това достатъчно ли е?

Исках да разбера как посреща нуждите на живота в този скъп град.

- Моите нужди са скромни. Понякога ходя в Мулен Руж, сядам винаги на една и съща маса, често пъти идват господа, жадни да споделят самотата си или пък да изговорят някакви свои страдания или заблуди. Аз пия само чай, но господата пият всичко и често пъти до късно… Получавам някакъв процент от печалбата на кабарето… Но не е много. Отивам там когато усетя самотата като физическа болка…

- И как я лекуваш…

- Понякога прекарвам нощта с някого…

Очаквах да го чуя, но само преглътнах и слюнката ми беше горчива.

- Ще спим ли или ще пием?

- Искам да те гледам.

Тя изгаси осветлението и запали само малка нощна лампа, покрита с парче зелен прозирен плат.

- Знаеш ли колко боли от чуждите погледи… Гледат те, претеглят те, пресмятат те…Заливат те с въпроси, дивят се на отговорите ти, а после ти оставят ей в онази кристална ваза колкото поискат, но то винаги по-малко, отколкото са били готови да оставят преди обладаването…Затова никога не допускам вазата да бъде празна. Ако нямам цветя, напълвам я с отвара от ароматни треви…

Лика ми се отдаде с нежността на цвете, което се оставя в ръцете ти, без да подозира, че ще го откъснеш, за до го захвърлиш малко след това…Такава близост няма цена или друг някакъв еквивалент, освен истината…

- Аз съм българин. Казвам се Атанас.

- И аз съм българка. Името ми е Велика.

И се вторачихме един в друг с такава изненада…почти с ужас…, като че всеки от нас е изглеждал мъртъв и изведнъж мъртвият е проговорил…

Прегърнахме се и я държах така, като че тя беше вода и само след миг щеше да изтече през пръстите ми… Чувствах се като човек, намерил нещо прекрасно, което е мислел за изгубено. Усещах се съвършен като кръг.

Един огромен кръг, в който се побирам целия и всичко, което ми трябва, е с мене. Помислих си, че всички съвършени тела са кръгли - и земята, и слънцето…

После се любихме с цялото чувство, което човек изпитва при обладаване на непостижимото.

- Ти си всичко, което все още помня…

- Ще дойдеш ли с мене… там… у дома…

- Аз нямам „у дома”. Обади се, когато отново бъдеш тук…Аз ще съм на този адрес…до смъртта си…И ще те чакам… до смъртта си…

Беше лятото на 1900 година. Бях на двадесет и пет.