ДОМ
ДОМ
На Диана
Прадядо ми зидар е бил навярно.
Висок и силен, с жилести ръце.
Строил е къщи, мостове, прокарвал
е пътища към моето сърце.
И някъде дълбоко в мене скрита,
наследствената жажда да строя
ме кара да издигам във мечтите си
просторен дом - усмихнат и голям.
И не от тухли. Просто от надежда
и стихове. С отключена врата.
Под покрива, на който се оглежда
голямата човешка доброта.
Дали ще ми достигнат сила, здраве,
дали духът ми ще се преклони?
Той може би ще стане много бавно
и може би след много, много дни.
Но искам непременно да го видя
как расне до самия небосклон.
Зидарят, знам, не трябва да си иде,
преди да е довършил своя дом.
КАРТИНИ
С всичките си думи тя рисува картини.
За онези, които се грижат за нея,
и за всички останали.
Лесно е да откриеш цвета на тъгата и радостта,
но невинаги е лесно да нарисуваш
спомени, мечти
и болка.
Надеждата трябва да има най-ярък цвят,
защото той е най-трудният.
Винаги е сложно да се помиряват цветовете,
но тя никога не оставя
черното и сивото сами.
Дори когато не успее да нарисува картината,
усеща, че хората силно копнеят за чувството.
Понякога нощем
се буди от внезапен страх.
Дните са винаги кратки
и тя се страхува, че няма да успее да подостри
изтъпените моливи
за утре.
ИЗПОВЕД
Със болката като вселена
преминах през света накръст.
Но нямаше за мен по-ценен
товар от тази шепа пръст.
Тя сякаш беше вещ опасна -
по суша и над океан
през граници съм я пренасял
подобно наркотрафикант.
За мене беше тя родина,
за нея Ботев бе умрял
и спомен скъп за мойто минало
аз носех като идеал.
И вземах сок, и черпех сили
от нея както корен в пръст -
с един копнеж любвеобилен,
без чувството за гняв и мъст.
И днес след толкова години
разбрах дори накрай света -
в пръстта на моята родина
цъфтят най-хубави цветя.
СРЕЩА С БАЩА МИ
Колко години са минали!… Вече съм възмъжал.
Ще ме познаеш ли, татко, който си ме създал?
Ти си си тръгнал рано. Тръгнал си - ей така.
Ала момчето останало - мъничък мост към брега.
Ходи с пробито коляно, кръв от носа му тече -
незащитено, поваляно, ала докрая - момче.
То постепенно пораства. Пита за своя баща.
Влюбва се. Стават му ясни хората, дните, света.
Детските спомени свършват. Гледам те с тихи очи.
Времето в мене се връща. Времето в мене мълчи.
Вече те имам. Истински. Но съм по мъжки сам.
Трябва да те измисля. Трябва да те създам.
СТАРИЦАТА С ГЪЛЪБИТЕ
На тротоара седнала, старица рони
от къшей хляб трохи като слънца.
По скута, раменете й като по клони
се трупат гълъбите - палави деца.
Туристите се спират: екзотична гледка.
И запечатват в снимка всеки жест.
Сред лукса на града с прокъсана жилетка,
жената ги дарява със усмивка днес.
Те ще запомнят тази среща рядка
и всеки в мисъл ще я приюти.
Каква е нейната съдба-загадка?
А вгледана във нашите черти,
тя сякаш казва: „Младостта е кратка,
не може с нищо да се заплати”.
СТАРЦИ
Мъничко село - старо, прегърбено.
Къщите - бели, с ниски врати.
А на площада - старци и гълъби.
Старец ли дойде и гълъб ще долети.
Утре да дойдеш - няма го стареца.
Вее се тъмен, голям некролог.
Внуци пристигат, вратите отварят -
гледа ги споменът с поглед дълбок.
Всичко ли свършва, старци приведени,
тъжни светци с беловлас ореол?
Както живеете, тъй и изчезвате.
Глъхне земята край Стария дол.
А мен ме стяга нещо във гърлото -
всичко ли свършва? Как тъй примирен
чака човекът смъртта и си тръгва?
Гълъби литват в спокойния ден.
