Александър Пушкин

превод: Христо Радевски

Седя зад решетка в тъмничната смрад.
Отрасъл в неволя орел един млад,
мой тъжен другар е, размахва крила,
кълве под прозореца свойта храна.

Кълве и разхвърля, и гледа към мен,
и сякаш и той като мене решен,
зове ме и с поглед и с вик несмутим,
и иска да каже: „Да отлетим!

Ний птици свободни сме; време е, брат!
Натам, де планинските чуки стърчат,
натам, де синее морето пред нас,
натам, дето вятърът броди… и аз!”