За книгата „Самодивски цветя” на Чавдар Тепешанов, изд. „Българска книжица”, С. 2021

Георги Здравков

Каква е тая моя орисия?
Какъв е този жребий мой проклет?
С душа на нестинар да газя лед,
пиян да съм, а всъщност да не пия,
и да не знам кого в кръвта си крия -
един бохем или един аскет?
(„Спасение”)

Ще започна рецензията си с кратка творческа справка. Няма да е никак зле младите българските читатели и тези, които все още не са го срещали, добре да запомнят това име. Заслужава си наистина.

Кой е Чавдар Тепешанов? Той е архитект по образование, а по призвание - поет, писател и художник. Литературната публика и многобройните му почитатели и приятели обаче отдавна го познават - той е автор на десет книги с поезия, с белетристика и с документална публицистика.

Творецът има зад гърба си осемнадесет самостоятелни изложби - на различни места в страната са показвани негови произведения с акварел, с масло и с графики.

Негови картини са притежание на много ценители у нас и в чужбина. Член е на Съюза на архитектите и на Съюза на българските писатели. За творчеството му рядко се пише или изобщо не се пише, {изключение в оглушителното мълчание от дълги години насам прави краткият отзив във вестник „Словото днес”, бр. 19 (1240) / 21 май 2026, стр. 14 на Минчо Минчев със заглавие „Защото всичко идва от сърцето” за стихосбирката „Последен пристан. Избрани стихотворения” в рубриката „От първо лице” на фона на личен спомен на автора за Ч. Тепешанов от миналото.

В него той го определя като „поет на острата социална чувствителност и на дълбочината на чувствата, чийто адресат е всеки честен човек”.

Според М. Минчев поетът си е съградил автопортрет с петдесетте стихотворения от книгата,защото, както казва известната общественичка Екатерина Каравелова, „Превъзходството боде очите”.

Всъщност именно поради това в България по старо, но изключително добре вкоренено правило и до днес (а както върви, краят му не се вижда) най-трудно прощават на талантливите… Сигурно е така и някъде другаде по света. Знае ли човек?! Тъжно, но затова пък повече от ясно защо…

Ето какво ми се струва характерно за книгата „Самодивски цветя” на Чавдар Тепешанов и отличаващо го от останалите поети, които пишат интимна лирика: тя безспорно се характеризира с качества, като искреност, тъга и дълбока емоционалност.

Поетът я представя не само като красиво чувство, а и като изпитание, свързано със самота, раздяла и вътрешно страдание. Основни теми в стихосбирката му са любовта като съдба, болката от любовта, самотата и др.

В много произведения любовната тема е представена като предопределена, неизбежна, понякога дори неестествено силно болезнена. Лирическият герой в тази поезия често говори за „орисия”, за „жребий”, за съдба - думи, които подсказват, че човек всъщност никога не може да избяга от чувствата си.

И слава богу. Защото всъщност, както се оказва, винаги е най-трудно, дори е невъзможно, да си вземем сбогом с онази любов, без която никак не можем. Защото тя винаги остава и ще остане все по-далече и все по-назад…

Тук ще се опитам да представя книгата на поета, като анализирам конкретни негови стихове, които са смисловоопределящи за цялостното й разбиране.

Анализационните ми наблюдения се основават на ключови мотиви и на проблеми, затова именно чрез осмислянето им могат да станат ясни авторовите интенции, важни за разбирането на повечето от стихотворенията в „Самодивски цветя”.

Освен елегичния им тон, те носят белезите на импресии, в които водещ е отделният нюанс, а не общата идейно-тематична линия. В този смисъл това е поезия на порива, на настроението, на моментното чувство, породени от конкретно битово или душевно смущение, запечатано в стих.

Уловени със сетивата на една свръхестествена чувствителност, тези мигновения се превръщат в словесен израз, овеществен чрез музикалността на стиха и чрез обаянието на ритъма. За да се превърнат в поезия…

Това е, струва ми се, характерът на творческия акт на създаването на тази лирика, който е трудно доловим, но затова пък е запазил в същината си божествеността на искрицата, наречена вдъхновение.

И превърнал се мигновено в стих, той полита устремно и уверено към вечността, за да прави съпричастни с усещанията, мислите и преживяванията на поета хиляди негови читатели навред по света.

Как беше: ръката на твореца е по-дълга от него самия? Защото тя сътворява светове и емоции, които са неизмеримо по-дълголетни и по-всеобхватни от самия човек. Слава богу.

Още в началото ще започна с обстоятелството, че любовта в стихосбирката рядко е напълно щастлива. Този факт наистина не е новаторски, но има свои специфични творчески нюанси, които отличават съществено разбирането на поета за любовта от неговите събратя по перо.

Тези нюанси са безспорно новаторски, затова ми се струва, че е нужно да ги направя още по-зрими за литературната ни общественост. Защото именно чрез тях виждам специфичното място на Ч. Тепешанов в съвременната българската литература и темата за любовта в нея.

По-често любовта в стихотворенията на „Самодивски цветя” носи страдание, разочарование, копнеж, чувство за загуба. Това придава на творбите завладяващо меланхолично звучене. Дори когато обича, лирическият човек остава сам със своите мисли и чувства.

Ето защо самотата е постоянен спътник на любовното му преживяване. В този смисъл тя прераства може би и във вселенска, затова всеки, който чете тази лирика, така бързо и задълго се приобщава към нея. Защото е истинска…

Образът на лирическия герой е образ на силно чувствителен човек, болезнено раним, неестествено за наши дни искрен, дълбоко съзерцателен. Той е човек сякаш от друг далечен свят, от свят мираж, от спомен от бъдещето… (Хубаво би било обаче тук да не забравяме никога прочутата максима, родила се непосредствено след заветната 1989 г., която гласи: „Да не съм глупав, че да говоря истината”. O, tempora, o, mores!)

Този другосветец не се страхува да споделя щедро емоциите си, а ги изповядва открито и искрено. Любовта се преживява дълбоко и драматично, на места дори завладяващо интимно.

Независимо обаче от това тя придобива характеристики на универсално човешко състояние - нея изключително оригинално поетът я е нарекъл „сладостна отмала” така, както никой до преди него не я е наричал. Изключително изразително и задълго запомнящо се е това определение за любовта…

Впрочем наистина се оказва вярна общоизвестната максима, че всичко, казано за любовта, е вярно, но не е достатъчно. Защото любовта просто е безгранична. Казаното за нея и от философи, и от поети не само че не се сбъдна, но сякаш напук продължава всеки път да ги опровергава. А после иди, че не вярвай, че дяволът не е в детайлите…

Художествените особености на любовната поезия на Чавдар Тепешанов са откровено изповедният й тон (стихотворенията звучат като лична изповед. Читателят усеща непосредствено емоцията на героя), риторичните въпроси (често се използват въпроси, като: „Каква е тая моя орисия?”, „Какъв е този жребий мой проклет?”. Те изразяват откровено отчаяние и търсене на нов екзистенциален смисъл), природни образи (продължава темата за загубената любов и болезнения спомен за отсъстващия любим човек).

Тук „вещите” вече придобиват по-дълбок смисъл: те са спомен, следа от присъствието на обичания човек, отглас от миналата близост (вж. последната строфа например на стих. „Пресъхнали цветя”). Затова и с основание той ги нарича в едно свое много силно стихотворение „спомен от бъдещето”.

Всъщност в тази поезия вещите са невещи в същинския смисъл на думата, а са по-скоро знаци за неприсъствието на човека в света им, защото не са оставени от никого, за да напомнят на другите за себе си в минало време.

Тях никога не ги е имало и поради тази именно причина те не се свързват с нищо. Само неясните контури на материалното изражение на света може да напомнят за нещо, като смътен спомен, който поражда елегични асоциации.

Дълбоко привидният характер на изражението е и дълбоко изменчив, неговите „граници” са относителни, а отражението му - без собствен облик и затова тук може да се говори по-скоро за миражи, отколкото за конкретни образи.

Това са безплътни сенки, които случайно смущават неспокойното съзнание, което „бяга” или „се приближава” от/до жизнената реалност. В такъв аспект любовната поезия на Ч. Тепешанов се оказва и философична, тя е поезия по блянове.

Лирическият човек живее сред предмети, които напомнят за любовта, но не могат да заменят истинското човешко присъствие. От нея са останали само следи, чувството е минало, съхранени са единствено спомените и болката.

Видима е непосредствената връзка с предметната философска поезия на големия Атанас Далчев. С основание. Да не забравяме и друго: добри са само онези поети, чиито ученици са по-добри от самите тях. Дали това неписано правило не важи и за други човешки професии?!

Така е придадено непрекъснато усещане за натрапчива в най-добрия смисъл на думата сантименталност - основна характеристика на тази „споменна” поезия. Това е своего рода всеобемаща сантименталност. Тя сякаш е родена от спомена в просъница малко преди пробуждане и затова носи белезите на постоянна болезненост…

В нея присъства и явен поетичен сигнал за действена халюцинация, за усещане за предстоящи битки и за зеещи нови духовни рани. Болезненото чувство в тази лирика е сигурен белег, че любовта е бодлива, а нетолкова красива.

В нея вкусът винаги е силно горчив, сладостта му се губи със загубите човек да я притежава, защото нейната природа се оказва дълбоко измамна… Любовта е болка с предизвестен край. Обречена като самия живот. А понякога и трагично невъзможна.

Това е откритието на поета - типичното любовно чувство, чавдартепешановско, със силно горчив вкус, за което другите или рядко споменават, или въобще не пишат. Като истинското вино, горчиво, а не подсладено.

Трудно е да признаеш наистина горчивината, когато всички около теб лудо се надпреварват да венцеславят щастливата любов, а после се сърдят на другите, че бързо са ги забравили. Винаги краката на лъжата са къси. А на поетичната - още по-къси.

Литературата неслучайно изисква творецът да бъде безразсъдно смел и искрен до безразсъдство, за да му вярват. Ч. Тепешанов затова ще остане в нея, защото не измисля, а изстрадва дълбоко и чисто написаните си стихове.

И именно в това се оказва неговата изключителна естествена обаятелност. Дано повече читатели да се домогнат до книгата, за да усетят широкия му поетически талант, неподправен изкуствено и естествен до болка.

Любовта в „Самодивски цветя” е представена като нещо красиво, но преходно. Понякога след нея идват драматичната раздяла и прекършеният живот. И след тях, разбира се, нищото. До следващата любов… И пак в омагьосания ? кръговрат до вечността. Каквато и да е тя.

Художествените средства, чрез които поетът постига своите лирически внушения, са кратките изречения, които засилват драматизма, недоизказаността, чрез която читателят усеща скритата болка, символиката на вещите, чрез които материалните предмети пазят паметта за чувството.

На пръв поглед обичайни похвати, които в съчетание с посланията се оказват твърде необичайни. Какво да се прави? Силна поезия…

Чрез своите стихове Чавдар Тепешанов изгражда усещането как след раздялата остават понякога само вещите и спомените - неми свидетели на една отминала любов.

Те са малко на брой, почти незабележими, но имат огромни силуети, които придобиват все по-ясни очертания. Болката не е изразена бурно, а тихо и дълбоко, което прави внушението още по-силно.

Така ненатрапчивото чувство се превръща в омайно биле, от което няма избавление. Освен нова любов. Горчива обич. И още много нови предизвестени разочарования.

Природата в книгата „Самодивски цветя” отразява душевното състояние на нейния лирически човек. В нея есента внушава тъга, дъждът - самота, вечерта - размисъл и носталгия.

Всъщност именно това са устойчивите поетически образи символи, които и тук с архетипните си характеристики създават впечатление за специфична поетическа сантименталност и засилват споменното начало в стихосбирката.

Елегичният тон се превръща в основен за всичките стихотворения. Меланхолията - в нейната основополагаща черта. Тихият бунт - в непрекъснато съпротивление срещу несправедливостите на живота. В този смисъл Ч. Тепешанов е най-драматично-елегичният поет в нашата съвременна българска поезия.

Стихосбирката откроява като водеща темата за загубената любов и за болезнения спомен за отсъстващия любим човек. Тук „вещите” придобиват още по-дълбок смисъл: те са спомен, следа от присъствието на любимия човек, белези и рани на безвъзвратно отминалата близост (а много често с нея и младостта). И, разбира се, невъзможен път назад…

Вещта се превръща в символ знак, който е съхранил жив спомена за отсъстващия присъстващ човек. Тук болката дори не може да се уталожи в сълза, защото съзнанието я е изтласкало някъде в периферията си. До следващото избухване. Някога, някъде, незнайно как. До вечността.

Едновременно с това краят на стихотворението „Спасение” внушава категоричност, примирение, тъжно осъзнаване на загубата. И немислимо надживяване. Въгленът никога не угасва от сълзи. Той тлее до самозапалване, когато лумва отново буен огън, предизвикан от нова любов.

Стихът разкрива самотата след раздяла, невъзможността да бъде върнато миналото, силата на спомените. Тя отеква в съзнанието като гърмеж по птица, която пада повалена от куршума на кръвожаден ловец. С безразличното удоволствие на прегръдката на смъртта. Кратковременно и ехидно победоносно тя отлита нанякъде и се загубва в гръмливата тишина, за да роди нов живот, по-силен от предишния…

Поетът изразява идеята, че любовта е едновременно щастие и болка, човек е подвластен на чувствата си, а страданието е част от истинската обич. Единствено вечно неспокойната любов е истинска, останалото е самоизмама - възможно най-дръзката и затова толкова кратковременна. Защото иначе тя нямаше нито за миг да се нарича любов.

Любовната лирика на Чавдар Тепешанов разкрива сложния свят на човешките чувства. Чрез искрен и емоционален изказ поетът представя любовта като съдбовно преживяване, което оставя дълбока следа в душата на човека.

Тази следа носи белезите на една мегавселенска въздишка, която всяко живо същество копнее да усети и когато това се случи, точно в този върховен миг на наслада то е простреляно с отровната стрела на края. Тъжно, но правдиво приключване на една вековна самоизмама. И, разбира се, начало на нов живот.

Стихът „и тихите стенания на свещите” на Чавдар Тепешанов засилва емоционалната атмосфера на тъга, на самота и на угасваща любов. Тук символиката на свещите обикновено се свързва с топлина, с духовност, с памет, с преходност на живота и на чувствата.

Те не просто горят, а „стенат”, което е наистина едно много силно художествено внушение. Чрез олицетворението „тихите стенания” на свещите са придадени човешки качества и действия.

Абстрактното съществителното „стенания” подсказва недвусмислено за болка, за страдание, за неутолима вътрешна мъка, а епитетът „тихите” придава на страданието характеристики на приглушено, дълбоко, самотно усещане (чувство).

Болката тук не е бурна, а мълчалива и продължителна, тя отеква в съзнанието години, след като се е случила. Целият образ създава усещане за угасващ живот, отмираща любов, тишина след раздяла. Именно тази характеристика на поезията на Ч. Тепешанов го сближава с елегичната лирика на големия Димчо Дебелянов. И естествено така рязко го разграничава от него.

Свещите сякаш съчувстват на лирическия човек и отразяват неговото меланхолично душевно състояние. Но и недвусмислено ясно предвещават края… Техният пукот при горене напомня колко крехък всъщност е човешкият живот. Понякога, колкото дължината само на една тънка лоена свещ.

Помните ли афористичните стихове от втората строфа на стихотворението без заглавие (* * *) на големия руски поет Александър Блок (1880 - 1921), за заглавие на което редакторите са поставили първия стих от неговата първа строфа „Весенний день прошёл без дела”, написано през м. март в далечната вече от нас 1909 г.?:

Я, не спеша, собрал бесстрастно
воспоминанья и дела;
и стало беспощадно ясно:
жизнь прошумела и ушла.

Връзката между двете литературни творчества по отношение на темата за човешкия живот, който изтича сякаш мигновено бързо, за да се превърне в миг от вечността, тук е повече от очевидна. В бъдещ диалогичен прочит между тях могат да станат ясни и други особености, които ги сближават и съответно ги разграничават.

Добре би било този прочит наистина да бъде направен, за да се очертаят връзките между класическата поезия и съвременната по отношение на този важен непреходен философски проблем за миналото, за настоящето и за бъдещето. Дано с него да се заеме някой млад ентусиазиран и енергичен човек.

Чрез умелото боравене с художествените средства: олицетворение - „стенания на свещите”, епитет - „тихите”, символика на светлината и угасването, Ч. Тепешанов допринася в значителна степен за усилване на болката, която се редуцира до постоянно усещане за самота и за безизходност. До болка без край и за край с несекваща болка.

Това са наистина вечните философски въпроси, които никое време не ще може да разреши. Драматично безответни, като тези от Яворовата „Маска”.

В съчетание с образите на сухите цветя, вещите, самотния празник този стих изгражда картина на дом, изпълнен със спомени и с неутешима тъга. На дом на раздялата. Любовта е останала само като болезнено присъствие в паметта.

И кърви като незараснала рана, посипана със сол. Всъщност болката в човека е най-сигурният белег, че той все още е жив. Но и му напомня за края. За неизбежността, предопределена още в деня на неговото раждане…

Чрез образа на „тихите стенания на свещите” Чавдар Тепешанов внушава дълбока душевна рана и самота. Светлината на свещите символизира последните следи от една угасваща любов и вътрешното страдание на лирическия човек. Това съзнание е изведено до безкрайност, по-точно до страдание без край… Тук любовната лирика има черти на философична.

Няма никакво съмнение, че екзистенциалният елемент в нея води до дълбок размисъл за миналото, за настоящето, но най-вече за бъдещето на човечеството. Вопълът на отделния човек се превръща във вопъл на цялото човечеството.

Затова е добре преводачи да се заемат със „Самодивски цветя”, защото по този начин стихосбирката би могла по-лесно да обиколи света.

А много от текстовете на стихотворенията с подходящи мелодии биха се превърнали в прекрасни български естрадни песни. Няма да бъде пресилено, ако кажа, че дълбоко вярвам, че тези песни някога ще бъдат и шлагери. Дано.

В стихотворението „Метаморфоза” например Чавдар Тепешанов изгражда образ на любов, която не е постоянна, а циклична - тя е идване, отиване, повторение. Вечен кръговрат, който винаги завършва трагично за човека.

И естествено без поуки. Защото наистина светът се разделя с миналото си, смеейки се над него, но този смях невинаги е осъзнато надсмиване за грешките и самозаблудите ни. Затова раздялата ни с миналото е всъщност раздяла с една вече ненужна част от самите нас въпреки смеха.

Стихът „ще идваш, пак ще си отиваш” изгражда образа на повторяемост на движението, на кратковременност и на нестабилност във връзката, на емоционално люшкане между близост и между раздяла.

Любовта никога не може да бъде спокойна, а е обикновено бързо променлива и много несигурна. И именно в това поетът вижда нейната изключителност и свръхвременност. Иначе наистина тя не би била любов…

По-нататък стихът: „И после много пъти пак” засилва усещането за безкраен цикъл, за повторение на една и съща болка, за невъзможност за окончателно задържане на любимия човек. Това внушава и примирение - героят сякаш приема този ритъм, макар да го боли. Или може би въпреки че го боли.

Следва ключовият философски образ:

(…) Защото лодка ако има, ще има някъде и бряг.

Лодката тук символизира човека, любовта, движението, търсенето. Брегът е целта, сигурността, другият човек, пристанището. Идеята е, че ако има движение (лодка), трябва да има и смисъл/посока (бряг). Всъщност това е и голямото поетическо откритие на Ч. Тепешанов за съвременната българска поезия.

Силният християнски символ пресъздава живота, който се бори с огромните вълни и въпреки че понякога те го повалят, той бързо се изправя и продължава отново напред. Къде точно и за какво? - неизвестно. Сякаш повече към вечността макар животът му да е толкова бързо преходен. Или може би напук на това. Кой знае?!

Внушено е още, че всяко идване има причина; всяко отиване търси свой „бряг”; любовта е пътуване, не застиналост. Дори много често да е за никъде, дори… Дяволски сме устроени ние, хората. Човек пътува вътрешно към себе си цял живот и така сякаш опознава другите, за да се окаже накрая, че изобщо не се е познавал никога. И изобщо не е успял да ги е опознае.

Художествени средства, чрез които тук се постига поетическото внушение, са повторението „ще идваш… пак… много пъти пак”; метафората „лодка и бряг; ритмичността - създава се усещане за вълни и за движение. Образите се превръщат в устойчиви символи.

Защото без никакви илюзии животът много често ни се струва повече от жесток. Разказът „Косачи” на Елин Пелин го е казал безупречно вярно: „(…) Ама защо ти е тая пуста истина? / - Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? - отговори Лазо. / - Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”

Едни бъдещи диалогични прочити би следвало да отчетат междутекстовата връзка между поезията и прозата по отношение на общия мост помежду им - съзнателно изградената от творците красива самоизмама, посредством която се живее по-лесно в ежедневните трудности.

Чрез тези стихове Чавдар Тепешанов представя любовта като постоянно движение между близост и между раздяла. Връзката е несигурна, но в нея има смисъл, защото всяко пътуване търси своя „бряг”. Дори често той да се оказва в крайна сметка само мираж, трескаво бленуване.

Поетът в „Самодивски цветя” е и художник, какъвто цял живот е бил и остава и до днес. Този немаловажен факт е всъщност повече от изключителен. Това не бива да звучи в никакъв случай пресилено. Ето някои основания. Дано да се окажат достатъчно убедителни.

Рисунките в стихосбирката „Самодивски цветя” имат важна художествена функция. Те са общо тринадесет на брой (без началната на корицата на книгата, която е жълтолилав лилиум, дано само да не греша името на величественото аристократично цвете).

Тяхната последователност в книгата е, както следва: първата е на стр. 4, „Автопортрет, 1969 г.” преди стих. „Спасение”; втората е на стр. 9, „Магнолия” след стих. „Нестинарско хоро”; третата е на стр. 15, „Лято, с. Долна Диканя” след стих. „Съзерцание”; четвъртата е на стр. 20, „По-силна от огъня” преди стих. „Пресъхнали цветя”; петата е на стр. 25, „Еделвайси” след стих. „Пролетен сняг”; шестата е на стр. 32, „Кой може да се отрече от тия ангелски очи?” на следващата страница след началната стр. 31 на стих. „Самодивско цвете”; седмата е на стр. 37, „Изгрев, с. Долна Диканя” след стих. „Рана”; осмата е на стр. 42, „Магарешки бодил” преди стих. „Вечност”; деветата е на стр. 47, „Насаме с морето” след стих. „Копнеж”; десетата е на стр. 53, „Пирин, връх Каменица, Тевното езеро” след стих. „Вина и грях”; единадесетата е на стр. 57, „Ружи” след стих. „Пресечени орбити”; дванадесетата е на стр. 65, „Флирт със слънцето” след стих. „Втора младост” и тринадесетата е на стр. 69, „Пирин, връх „Зъбът” след стих. „Спомен от бъдещето”.

Книгата съдържа общо петдесет стихотворения и се състои от седемдесет и три страници. Изключително сполучливо полиграфическо изпълнение. Без никакви забележки. Луксозна книга със стилово издържана корица. Истинско творение на изкуството, литературно бижу. Човек се чувства щастлив, когато я притежава в библиотеката си.

Няма никакво съмнение, че важна художествено-естетическа роля в книгата „Самодивски цветя” имат рисунките в стихосбирката. Те създават не само декоративна, а и художествено-смислова роля.

Картините допълват поетичния свят и засилват емоционалното въздействие на стиховете. Чрез тях се създава същата емоция, като стиховете, като по своеобразен начин те допълват настроението. Това прави общата атмосфера на поезията тиха, меланхолична, съзерцателна, интимна.

Картините не просто украсяват текста, а допълват смисъла му, засилват емоционалното въздействие и помагат по-пълно да се разкрият темите за любовта, за самотата и за спомена.

Рисунките визуално предават чувствата на лирическия човек: самота, нежност, тъга, спомен. Те катализират символиката, като значително я подсилват и дообогатяват.

Често в рисунките присъстват образи като свещи, цветя, сенки, прозорци, самотни фигури.

Тези образи всъщност са символи и в поезията. Така между текст и рисунка се създава изключително добре премерено хармонично единство, своебразен мост. Налице е и специфичен синкретизъм (сливане на различни изкуства и елементи в едно неразривно цяло).

Картините между стиховете изразяват недоизказаното. Понякога рисунката внушава емоция, която не е изречена директно в стихотворението. Тя подсказва вътрешното състояние, прави чувството по-дълбоко, оставя място за размисъл.

Оригиналното хрумване на поета и на редактора на книгата за съчетаване на изобразително изкуство и поезия създава цялостен художествен свят. Стиховете и рисунките действат заедно, едновременно. Читателят не само „прочита”, а и „вижда” емоцията. Това превръща стихосбирката в цялостно художествено преживяване.

Ролята на рисунките е и друга - чрез тях се подчертава темата за самотата и за спомена. Меките линии, приглушените образи и липсата на динамика често внушават застинало време, крехкост, отдалеченост, памет за миналото.

Любовната лирика в книгата „Самодивски цветя” на Чавдар Тепешанов събира в едно най-силните чувства и внушения, които стихотворенията са развили - любовта като радост, болка, копнеж или идеал.

В последните стихове поетът често прави обобщение на преживяното, подчертава трайността или невъзможността на чувството и оставя у читателя силен емоционален отзвук.

Така финалът не просто затваря творбата, а я превръща в завършено изживяване, което продължава да звучи и след прочита.

Любовната лирика тук е радост, щастие, копнеж, тъга, раздяла или надежда. Често в нея лирическият човек споделя лични преживявания и емоции, насочени към любимия човек. И търси настойчиво неговия отговор, за да избухне отново тяхната позаспала взаимност…

Основни теми са обичта, силната емоционална връзка, страданието от несподелената любов или щастието от взаимността. Използват се изразни средства, като метафори, епитети и сравнения, които правят чувствата по-въздействащи.

Любовната лирика представя любовта като най-важно и дълбоко човешко преживяване, което може едновременно да вдъхновява и да носи болка.

В този смисъл книгата „Самодивски цветя” се превръща в оригинален опит на своя автор да пресъздаде непреходни чувства за всяко време и за всяко поколение. Тя е и неговият безспорен влог не само в настоящето, но и със сигурност в бъдещето.

Пожелавам на нейния талантлив автор още много поетически вдъхновения, творчески дръзновения и дълго щастливо заслужено място в съвременната българска литература.

На многая и благая лета на „Самодивски цветя”!

На многая и благая лета и на нейния талантлив автор Чавдар Тепешанов!