Христо Черняев

Помня я от студентските й години. Тиха, мълчалива. Но със силни сини очи, които като че ли всъщност я представяха.

В такива очи с цвета на ясно небе се утаяват поетичните мигове на деня. С мълчанието си тя някак демонстрираше независимост и това говореше за силен характер.

Тогава Стефка Цветкова не бе изведнъж призната и провъзгласена за поетеса, макар че го заслужаваше, защото сътворяваше истински и емоционални лирични творби.

По-сетне тя задълго изчезна някъде из България. И отвреме-навреме се появяваше с някоя нова стихосбирка.

През това време редица от начеващите поети често се появявах в печата, шумяха, издаваха редовно книги…, някои от тях след години просто замлъкнаха, не можаха да се осъществят. Дори вече са забравени.

Но истинската дарба не се влияе от времето. Тя съществува и идва момент, когато се проявява в силата си. Така е и с писателката Стефка Цветкова.

Известно време не я чувахме. Но напоследък тя се появи с редица творби, които разкриват интересен и самобитен колоритен писателски талант. Както е странна и интересна житейската съдба на Стефка Цветкова, така и странно и интересно е и творчеството й.

За себе си тя казва: „Родена съм на 1 септември 1941 година. Наложило се да стане в София… Родителите ми учителствали в Карбинци, близо до Белоградчик, роден град на баща ми. Първите ми спомени са оттам… Лом е градът на майка ми… Аз пък откъде съм? От много места. Аз съм българче.
Гимназия учих в Лом и Белоградчик. Като учителка, журналистка и методистка в Разград и Велико Търново имах възможност да опозная Родината. При една командировка в Белоградчик гостолюбивите общинари ми намериха нощувка. Ахнах. Разпознах двора на моя дядо. Това беше второто чудо за моето битие. Ще ме попитате ли за първото? - То е в стихотворенията и разказите в издадените мои книги…”

Стефка Цветкова е автор на „Магии за вяра”, „Ще дойде Сивойница”, „Търново, чудо велико”, „Къща за звездите”, както и на белетристичните книги „Седем незабравки”, „Пищов за Ботев” и др.

„Аз съм Янтра” е последната й стихосбирка. Усетиш ли парещия задъхан ритъм на творбите, включени в нея, не може да не се съгласиш с думите на редактора на книгата известния писател Тихомир Йорданов:

„Поетесата Стефка Цветкова е оригинално явление. Тя е силно експресивна личност, нейните стихове са импулсивни, те бликват като че ли внезапно от едно впечатление… Така е при експресията. Така е, когато от вълнение са задъхваш…”

А аз ще кажа: Поезията на Стефка Цветкова ни трогва именно с това типично нейно задъхван. В нея гори едно непрекъснато огънче, което преминава от стихотворение в стихотворение, от стих в стих и сладко те сгрява, и те държа в истински захлас.

И хубавото е, че тази поезия не е равна - тя наподобява оня планински ручей, който се вие и звъни и който проблясва като живак сред скалите и поляните, та дава светлина и живот покрай себе си на всичко. И дори когато става дума за зима, поетесата по свой магичен начин ни стопля:

Зимно

Като фигурка снежна
в тази бяла игра,
попрехвърквам от нежност,
от студено искря.
…
И при всичко, при всичко
обичта е у мен.
Ще достигна кокиче.
Ще е ден като ден.

Стефка Цветкова от всичко може да извлече поезия така че и от простите земни неща да достигне до метафорични и мъдри озарени лирофилософски прозрения. Например, в стихотворението си „Как така” тя ни запленява:

Ябълкова хапка, радостна любов,
донеси ни своя ден и благослов.
Донеси ни сини, сини небеса,
здраве донеси - и още чудеса!
Ябълкова хапка, малка пряспа сняг -
ние сме си пролет, ние сме южняк.
Как така увлича пътят по-суров,
как ни запленява мъчната любов?

Някак си ми пада на сърцето и не мога да не го цитирам цялото, стихотворение „Ябанджийско”:

Душата ми се надобрувала
сред чуждо имане.
Ела, ветрец, по пътя стръмен,
ела си, зима.

Душата ми се настудувала
сред чужди хора.
Ела си, родно мое слънчице,
ела си, пролет.

Не мога да не посоча краткото стихотворение „Паметник”, което е една силна метафора:

Плочи - за гибелни битки, победи.
Вбил до сърцата им ред имена,
Майсторът тук не оставил ни педя
място за име на друга война.

Едни от най-хубавите стихотворения в книгата „Аз съм Янтра” са „Белоградчик”, „Кукуряк”, „Предел”, „Край скалите”, „Мамино довиждане”, „Утеха”, „Изблик”, „При Пушкин”, „Митично”, „Тъжна скала”, „Кладоруб”, „Морето”, „Ябълка”, „Залез”, „Вазова Берковица”, „Без було”, „Повик”, „Смола”, „Трапезица”, „Лъчи”, „Обсерватория”, „Вкус”, „Бежанци”, „Нова година”, „Чужденчета”, „Образ”, „Софийско”, „Есенно слънце”, „Възраст”, „Дълго лято”…

Стефка Цветкова е самородна българска поетеса, която се вписва в аналите на поетическото творчество. Внимателният и откровен читателски поглед неминуемо ще стигне до своя празник, потопен и осенен от чистотата на лиричните й стихове.

Тъкмо затова Стефка Цветкова е една от интересните съвременни поетеси, които ни увличат с топлотата на емоционалния си почерк и ни правят съпричастни.

И това е доказателство за значимостта на нейното поетическо творчество, породено от любвеобилното й и родолюбиво сърце.